Когато гръм удари ...

... как ехото заглъхва

(Пейо Яворов)

В празна стая с празни стени празни хора с празни мечти стоят и празно живеят, толкова празно, че дори празно умрат. Бездушни, безчовечни, безживотни, безмислени. Безсмислени. С мозък, затворен в буркан, без плам. Празни хора без мисли и без съдби.

Здравей. Аз съм фабрично създадена, аз съм пореден номер, аз съм щастлива случайност на генна руска рулетка. Аз не съм личност и не съм АЗ, аз съм просто тук и някой ден просто ще умра. Червеите ще ме изядат и растения от останките ми ще порастат. Няма да си личи, че някога уж съм живяла, че някога била съм тук, просто защото ме няма. Нищо не искам и нищо не давам, нищо извън моят си малък празен свят не познавам, но и това ми е много. Аз съм нищо.

Понякога си мисля, че нещо съм забравила, че съм била някой, че съм имала живот извън празната стая с празните стени, че живота не е бил празен и е нямало празно да умра. Понякога спя и сънувам цветове, звуци и аромати напълно непознати, а в същото време до болка познати. Какви са, от къде са, какво са, искам да знам, но не мога, всички сме празни, никой не знае. Никога не сме били личности, ние сме просто код и щастливо стечение на обстоятелствата, създадени сме за да сме храна на земята. Как се описва цвят, звук и миризма, какво е цвят, звук и миризма. В нашите празни стаи с празни стени нищо няма цвят, нищо няма мирис. Всичко е празно. Аз съм празна.

Познавам звуците от гласовете в мислите си, но аз нямам глас. Знам че гърлото ми е празно от звук, никога нищо не е излизало от него. Гласът ми е пустиня, родена съм в тишина, живея в тишина и ще умра в тишина. Тишина.  Аз съм пустиня. Мислите ми са пустиня. Гласът ми е пустиня. Очите ми са пустиня.

Никога не съм била, никога няма и да бъда. Защо съм тук, от кога съм тук? Дали имам лице, също като другите? Имам ръце, виждам ги, имам нозе – и тях ги виждам. Но имам ли лице? Имам очи, това го знам. Щом виждам ръцете си, значи имам очи. Какво значи времето? Не помня нищо различно от празната стая с празните стени, не познавам нищо различно от празната стая с празните стени и празните хора.

Моя свят е разруха. Нямам мисли. Нямам чувства. Нямам нищо. Нямам никого. Празна стая с празни стени. Защо въобще някой ме е създал. От нищото идвам и към нищото отивам, но защо съм тук? Аз съм само храна на земята. Аз съм нищо. Аз съм празно тяло,  аз съм тишина, аз съм пустиня. Защо сънувам цветове, звуци и аромати? И защо са ми толкова познати?

За пациентите на психиатричната клиника беше най-точно да се каже, че бяха красиви цветя. Мозъчните клетки на повечето от тях бяха напълно унищожени, изпепелени от електрошокавата терапия, на която ги бяха подлагали систематично като лечение на лудостта им. Преди беше буйна лудост, сега беше тиха кататония.  Те съществуваха в тишината между живата смърт и смъртта приживе. Докторите казваха, че те са ехото на живота си преди. Като ударени от гръм, ехото на живота в тях заглъхва.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Dear Me

Как силно бих искала да можех да кажа, че ще е лесно, че няма да боли и всичко ще се нареди. Бих се искала да можех да ти кажа дори само, че съвсем скоро всичко започне да се подрежда. Но не мога. Никой не може. Просто така. Никой не може.

Знам, че много те е страх. Знам го. И да, имаш пълното право да те е страх, би бил луда или глупава ако не те беше страх. Но страхът никъде не може да те отведе. Знам, сковава те, впива се с железни устни в мислите ти, парализира мечтите ти, замъглява очите ти и отпива на големи глътки от теб самата. Страхът е нещо нормално, естествено дори, но да не се бориш срещу него не е.  Просто се опитай да държиш главата си над водата, да не потъваш и да не се паникьосваш. Ако страхът не успее, то паниката със сигурност ще те довърши. А ти не искаш да потънеш и да изчезнеш, колкото и да ти се струва, че е така, повярвай ми, животът ти ти е по-ценен отколкото можеш сама да си представиш. Живей! Бъди! Обичай! Само това можеш да направиш. Само това наистина знаеш как да правиш.

Приеми промяната, която предстои. Живей с нея. Обикни я. Или пък недей. Но не я мрази. Омразата ще те унищожи, ще ти вземе сърцето, а няма да ти даде нищо обратно. Такава си е тя, всичко взима, а нищо не дава в замяна. Не е като любовта, която всичко ти взима, но и всичко ти дава, за да останеш отново без нищо, но пак да си имаш всичко.

И тая, пуста проклета голяма любов, дето така ти напира на устните, бълбука ти мислите, разшумява ти сърцето и ти изпълва съществото. Тая любов, дето я криеш на стълбите към вкъщи и на пейката в парка. Тая, същата, знаеш за коя ти говоря. Твоята си. Пази си я, грижи си се за нея, защото си е твоя  и ти беше готова на всичко да си я получиш. Любовта ти е като капризно стайно цвете с крехки листа и още по-крехки цветове. Иска хиляди грижи, специално внимание и никога да не забравяш за нея, но пък ти се отплаща с такива ярки и кристални цветове, че когато ги погледнеш изведнъж забравяш за всяко трудност и всяка болка, която може да ти е причинила. Нали сега точно заради това специално стайно цвете любовта напускаш хубавия си, уютен, топъл, мек и нежен свят, за да се впуснеш стремглаво напред към непознатото, но да си по-близо до любовта, да можеш да се грижиш за нея всеки ден и всяка нощ, да не я оставяш да спи незавита или да не я поливаш с добри думи и мили мисли всеки ден. Пази си я, любовта, защото в този свят, към който така уверено си се запътила, само нея ще си имаш и само на нея ще разчиташ. Ти ще трябва да я пазиш, но и тя ще те пази, ще те защитава, ще се грижи за теб и ще те прави по-щастлива.

И недей да тъжиш. Не повече от нормалното. Не изплаквай океани и морета от сълзи, защото ще се обезводниш, а и без друго си изгубила навика да пиеш достатъчно вода всеки ден. И недей да вземаш глупави решения, помни, че сама си го избра и сама реши да се бориш точно за тази голяма, изкрюща, страшна промяна. Стягай си сърцето и недей да се стоиш свита на топка на пода на стаята си, питайки се дали не е можело да стане някак другагси. И да можеше това сега няма значение. Миналото няма навика да се връща за поправка. Не и в реалността. По филмите може.

Нищо не мога друго да ти предложа освен думи. Думи, които да носиш със себе си, за себе си, чрез себе си, на себе си. Думи. Като лъхави пеперуди с искрящи изумрудени крила. Думи.  Просто хиляди любими думи, които да ти помогнат да нашариш света си с мисли и да си ушиеш вълшебни крила, които всяка нощ да те водят удома.

А сега се опитай да бъдеш силна, защото ти си такава. Силна, смела, бурна, понякога дива, понякога нежна, грижовна, искряща, блестяща, себе си. Съжалявам, не мога да ти обещая целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти. Както ти винаги си правила до сега.

Viva la vida

--Viva la vida --

Греховни удоволствие. Виновни, по презюнкция.  Истроията мълчи, от ъгъла дочува се гласът на певицата, ледът топи се по кристала и разрежда течността от рая. И сочни, червени, вкусни череши. За цвят и малко страст.

Като в стар, забравен филм, макар и действието малко да наповня на френски водевил. Не всичко винаги ще върви по вода, героите изпитваме една такава неопределена тъга, защото тъй бързо изнизва се през пръстите ни нощта.

Измисли ми песен, дай ми тон, помогни ми да намеря място, което да нарека дом. Създай ръка за ръка с мен света, нека прелетим над морето и докоснем с пръстите на краката си небето. Казаха ми, че ти най-добре знаеш как да създаваш проблеми, вземи ме със себе си, ще правим пакости на две смени. Аз толкова, толкова, толкова много да обичам да бъда дете, толкова много да ми се иска просто да можех по цял ден да си играя на двора, да скачам с по-големите на въже. А те се опитват да ме направят голяма, да ми отнемат и това щастие, да ми нанесат и тази рана. Не стига, че ми взеха запалката, онази дето баба ми я подари и дето мирише на мечти. Не стига и че ми казаха , да спра да викам, иначе щели да ме пратят сама да се скитам. Ами и искаха  и да ме накарат като пресичам да се оглеждам!  Бива ли, представяте ли си някаква по-голяма тъга от това да ме накарат да стана реална част от света.

Аз, драги ми, мили мой, аз не съм създадени за някакви човешко окови. Е, можете да ме оковете, естествено, можете  да се пробвате към земята да ме приковете, но от сега ви казвам – по-добре се откажете. В сърцето си крия самодива, ключът към моят свят е скрит в старата ми снимка в анфаз. Ако искате при майка ми отидете и тази снимка потърсете. На гърба й ще откриете надпис с почерка й по-детски красив – Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари. Сега разбрахте ли? Това са най-тежките окови, само от тях не бих могла да се отскубна на мига. Оковавам се към любовта, заживявам с повече от една душа, скрита в тънката ми снага. Обикна ли, подаря ли си сърцето – политам с него към небето. Издигам се стремглаво над човешките краски и нрави, докато открия своят малък облак от захарен памук. И червени сочни череши. Тогава оставам там, създавам мой си свят, обичам и творя, летя. Без окови. Само с любовта.

Ах, какви смешни герои сме всичките ние. Един с яркоцветни коси, друг с малка шапка и дълги, куклени мигли, трети с одежди от на пауна по-шарени. Смешни малки пешки, всеки вярващ в уникалността на своята история, а всъщност никой не знаещ откъде идва и къде отива, защо мен в думите ме бива, а от теб по-добър на пианото скоро не се е раждал. Нима всичко това зависи от страстта, нима няма значение колко бързо тича ни мисълта, какво е важно. И защо, ах защо, толкова сложно устроен е света. Не може ли просто ти да ме обичаш, него да го обича тя, всичко да е просто, всеки да се наслаждава на вътрешната си красота. Що за извратено удоволствие изпитвате от чуждата тъга, не ви ли стига, че и без друго хем малък, хем тесен, хем нещастен е света. О, моля ви, вземете моята широка, влюбена, позакърпена душа, но помогнете ми да спасим човешкото в човека. Не е толкова много, просто почваме да обичаме просто заради любовта, а не заради това, че така е прието да правиме. И сме добри, защото го можем и защото го искаме. Защото е лесно и приятно, когато видиш себе си отразен в погледа и усмивката, породена от това, че си олеснил нечия тежка, страшна, опасна, погрешна човешка душа. Ах, защо на мен така лесно ми пасва към непознатите да съм добра?

* * * * *

Малко момиче кара голям велосипед с кошничка отпред. Вятърът вие късите й косици, тя бърза колкото може, цяла запъхтяна, пътят към него я води, изнемогва по склона почти, но не се отакзва, а бърза ли, бърза, той я чака, ах, дано само не изпусне влака. Отпред му носи подарък, който да му напомня за нея, когато писмата закъсняват, а думите не стигат. Тези глупави думи, защо никога не стигат, защо никога не са наяве тъй силни и добри както ги сънува в мислите си през горещите летни дни. Ако той можеш да чуе какво става в мислите й нямаше толкова да бърза да си отиде и в своя подреден свят да се скрие. Но не може. За това е сега и албумът в кошничката отпред. Тя снима своят свят 100 дена подред, за да може със снимки мислите си да му покаже, че никой по-ценен от него няма да му разкаже. И сеге бърза, по склона е вече надолу, бърза, влака тръгва след час, а тя има и през фотото да мине – там е оставила да й промият една снимка. В анфаз. Отзад майка й, дето пред магазина за торти я чака, обеща да напише с почерка си по детски красив „Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари”. За да знае все пак той – тя го обича, но няма винаги след него да тича. Ако той я обича – ще я чака на края на града всеки ден, за да ходят да крадат череши и разсмяни по поляните да лежат, а сърцата им в небето да летат. Той обеща да я чака. Докато стане голяма и може да разбере красотата на това да си спомняш детството, споделено с някой любим.

* * * * *

Тракат клавишите на старата пишеща машина, наум пия една чаша сок от свежи боровинки и броя точките по крилцата на малките калинки. Вечерта е толкова късна, че е почти ранно утро, доста е топло, чак е светло, макар и тъмно. Черно-бял котарак спи на леглото и не иска да отстъпи ми мястото. Ярко червена роза на нощното шкафче, разкази за любов и тефтер, със страници, надраскани с думи напът към града. Ако имаше щурци би било толкова красиво, макар и някак досадно шумно. Или ако можех просто да свиря на пиано. Ако можех да свиря на пиано би било добре, щях да мога да подарявам на хората тактовете на моето сърце. А сега само редя нанизи от думи, пускам вихрогони, опънати на две струни. Едната има сърце за красотата, другата намира звуците, с които шепне ми душата.

А мастиленото ми сърце на крака води ме по пътя ми към себе си и към света!

снимка: Моника В. Тодорова

***

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

But this love is ours

Не знам защо го обичам толкова много, но е факт. Обичам го по хиляди различни начини, по хиляди различни причини. Щом погледна към него светът спира за миг да се върти. Когато съм в прегръдките му сърцето ми сякаш забавя и забързва ход в един и същи миг. Омагьосва ме и ме прави по-добър човек. С него се чувствам цяла.

Всъщност причината е само една. Обичам го, защото е той!

Две години той е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлива. Той е моят дом, моят любим, моят приятел, моят другар, той е всичко. Той е ... любовта. Две години, който бяха всичко друго, но не и лесни. Той е там, аз тук, но "разстояние" е просто глупава дума за още по-глупава физична величина. Той е тук, до мен, с мен, в сърцето, в мислите, в живота ми. Защото аз и той сме заедно. Аз и Той сме НИЕ.

Мисля, че по-скоро не говоря за нас и за връзката ни, поне не и директно, защото: 1) суеверна съм; 2) хората за завистливи; 3) връзката ни си е само между нас двамата; 4) той предпочита да не се навираме в на хората очите. Но днес е изключение. Днес празнувам, макар и да нямам възможността да му сготвя обяд или просто да постоя в парка с него. Днес празнувам и съм малко непукист относно останалия свят. Важни сме ние. И панерчето му за ключове. Най-хубавото тепърва предстои.

Лека нощ, свят. Аз отивам да спя в "море от любов", което бушува в мен" (Б.Т.Р.) и да бъда влюбена.

Целувам те, мили, честита 2-годишнина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

old habits die hard

Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!

И се надявай.

Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?

Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!

Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.

Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.

Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.

Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!

Дишай. Само това ни остава. Дишай.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Good night, sweet princess

Събудих се.
И беше тихо.
И беше студено.
И беше тъмно.
И беше самотно.

Събудих се.
Отворих очи.
Взрях се в мрака.
Нямаше никой.
Плаках.

Събудих се. Тих, самотен, дъждовен понеделник. Студен понеделник. Понеделник, който ще си остане самотен и тих. Поне са сега. Знам, че ясно слънце ще изгрее, когато ти се прибереш. Но за сега ще е студено и самотно. Ще се разхождам в един чужд град, който няма нищо общо с ярки и красив град, в който се разхождам, когато съм с теб. Ще слушам онази същата музика, за която ти казваш, че е блудкава американска боза, а аз твърдя, че тя е онази, която най-точно ми донася усещането за теб и мен, заедно. И после ще слушам Hard Core, защото ти ще слушаш Hard Core и така сякаш ще съм с теб. А и защото това ми помага да преживея агресията, която се събира вътре в мен и понякога е на път да експлоадира. И така ще се нижат дните. Понякога, когато оставам сама, ще плача, но не защото съм нещастна или наранена, а просто защото съм такава. Плача, когато просто вече съм изчерпала разумните вариянти и ми е тежко на сърцето. Нали знаеш, вечния казус - под най-твърдите обвивки се крият най-нежните сърца. А аз имам птиче сърце. Ще стоя и ще се взирам в снимките и ще ти говоря наум. Ще ти разказвам всичко, за което се сетя и което не бих козала на никого. Защото ти си моята упора; този при когото искам да се връщам след тежък ден; този на когото изливам сърцето си, когато съм наранена; този с когото искам да споделя успехите си; този на когото мога да кажа всичко или просто да си помълча. И искам аз да съм за теб тази, която те подкрепя, когато имаш нужда от опора; която ти се хвърля на врата, когато успеш; която те посреща с топла прегръдка, когато искаш да се скриеш от света; която е до теб и когато падаш и когато изгряваш; тази с която можеш да се смееш.

Сега е тъмно. И вали. Студено е. И аз продължавам да съм сама. Мислено се разхождам под дъжда, но наяве не бих - страх ме е да излеза сама. Музиката пронизва сърцето ми, но какво от това. Ти си там, аз съм тук, но това не е от значение, защото ти си навсякъде с мен, в сърцето и ума ми. Реалните разтояния не значат нищо на езика на сърцето, знаеш го, нали.

Тихо е.
Вечер е.
Нощ е.
Студено ми е.

Прегърни ме през мислите си, имам нужда от малко човешка топлина. Иначе ще стана като другите - бездушна, глупава, студена, огорчена, озлобена. А аз не съм такава. Вече не. Аз съм по-добър човек. С теб и заради теб.

Лягам си.
Сълза.
Две.
Пусто е.
Чакам те.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

a person who can’t be moved

Вече не се страхувам. Вече не стоя вслушана в мрака, опитвайки се наум да избистря истините от лъжите и красотата от тъгата. Вече не стоя със сведена глава. Вече не искам да се харесам винаги и на всички. Вече не обръщам внимание да глупавите и грозни обвинения.

Сега приемам, че може да съм различна, но пак хубава и обичана. Сега съм горда със себе си, със семейството си, с това от къде идвам и знам, къде отивам. Сега се опитвам да използвам възможностите докрай. Сега посрещам деня с усмивка и знам, че заспивайки някъде някой си мисли за мен. Сега имам себе си и другите и живея по възможно най-добрия за мен начин. Сега – целите ми изгледат реални и не се нужда от нищо повече от това, което вече имам.

Няма счупени сърца, няма разбити мечти, няма тъжни стихове, няма сълзи. Няма. Има ме мен. Има ги мечтите ми. Има го любимия човек. Има го любящото семейство. Има ги малкото, но верни и скъпи приятели. Има го сънят до късно, разходките, смехът, сладоледа, слънцето, дъжда, ние, вие, те. СВЕТЪТ!

Животът е красив. Музиката е тук, навсякъде. Новите изживявания, бурите от емоции, постигнатите цели. Вкуса на сладоледа, който напомня на детството. Старите снимки и белезите от приключенията. Лавиците отрупани с безбой книги. Стените, боядисани в контрасни цветове. Ти. Аз. Ние. Хората. Любовта. Приятелството. Живота.

Някой ден ще заснема късометражен филм, който да прожектират в старото кино. Някой ден ще съм обиколила света. Някой ден ще издам книга. Някой ден ще открия изложба с мои снимки. Някой ден ще имам деца, които ще науча, че хората са добри и трябва да се обграждаме с любов. Някой ден ще съм променила нечий живот. Някой ден ще организирам съвсем сама парти за приятел. Някой ден ще печа сладки дори и за съседските деца. Някой ден ще стана хубава старица, която се стои на люлеещия си стол до своя дядо и ще гледаме внуците си.

Някой ден. А сега – сега ще съм просто себе си. Защото така съм най-щастлива и най-обичана.







Ти си целият ми свят . . .

Пандориум

Подреден, кристален свят,
където всеки на чувства е богат.
Идеални хора и светли краски,
пеперуди, тишина, без думи рязки.
И човек - затворен във буркан,
а реалността като извадена от блян.
Стерилна стая, няма парфюм,
само блясъка...на чистия ум.
Страх от собствената сянка,
животът заспал е следобедна дрямка.

Какво искаш, човеко, към какво се стремиш?
Разбий стените си, усети че си жив!







Ти си целият ми свят . . .

10 secrets

1. Крия запалки в шкафа с бельото си.

2. Обичам да танцувам по улиците, когато никой не ме гледа.

3. Пазя първото си плюшно мече, което е още на мама.

4. Имам кутийка с "грехове" скрита в бюрото ми, която съдържа консумативи за прегрешения в крайни случаи.

5. Харесвам характера, очите, усмивката, поведението, мислите, действията, а не пола, за това еднакво си падам по момчета и по момичета.

6. Семеен тип съм и много искам да имам свое собствено семейство.

7. Мразя да пътувам с таксита, защото умирам от ужас какви идиоти може да са шофьорите.

8. Обичам. Много. И силно. И искам да съм така до живот. За това и пазя и ценя безкрайно много думите "Обичам те!".

9. Никога не съм се прибирала пияна, родителите ми не са ме виждали така, нито пък да пуша, не са ме чували и да псувам.

10. Обичам компанията на момчетата, защото с момичетата понякога драмата ми идва в повече.







Ти си целият ми свят . . .

Нашия свят

Хората все по-рядко говорим това, в което наистина вярваме и все по-трудно вярваме в това, за което говорим. Жалка е съдбата на съвременния Дон Кихот, изгубен е и Хамлет с предаността си. Не е нормално да ни е страх да отвърнем на поздрава на улицата, не е нормално да не мога спокойно да упътя някого, без да ме погледне по начин, който е доста далеч от приличието и да ми иска номера на телефона. Вече никой не вярва в добротата, избили сме детето в себе си, загубили сме невинността на мечтите и красотата на сълзите от радост. Децата са малки зли гении, възрастните са безскруполни използвачи. Света is crashin' down, а аз не знам мога ли да спася тези, които обичам.
Не желая да стоя отстрани и да се опитвам да запазя оставащото от планетата, не желая да се примирявам с болката в очите на любимите ми хора, не желая да чувам за случаи на домашно насилие, не мога вече и новините да гледам дори - малка част от мен умира с всяка новина за ново убийство, кражба, катастрофа. И не, не ми харесва този свят, в който ми се налага да живея, тази действителност ме убива и ме кара да се побърквам, досущ като пеперуда в буркан!
Преди около 3 месеца написах нещо с пръст на песъчливия път към нивите на село - I want to make difference for someone! Искам да оставя отпечатъка си верху нечий живот, да му помогна да стане по-добър и по-силен. Да бъда до него, когато се отърсва от проблемите си, да съм до него, когато отново се социализира, да съм до него и да съм му упора. Искам да помагам на децата, да им давам сили и вяра в тях самите. Да им покажа красотата на класическата музика, изяществото на поезията, страстта на графиките и живопистта. Искам да работя с тези така наречени проблемни деца и да покажа на тяхф и на света, че те са просто неразбрани, че могат да са добри и с красиви души. И ще го направя.
Защото за всеки има място под слънцето, а аз дори имам с кого да споделя моето. Бъдете добри.

Ти си целият ми свят . . .

малка сладка лъжкиня.

отдавна нищо не съм писала. освен писма. нямам нито желание, нито страст да го направя. а съм пълна с пърхащи пеперудени идеи, които мечтаят да изхвърчат през непокорната ми длан. искам вече да е лято и аз да спя спокойно в зелената трева, в полето, до село. а нищо такова не се задава.
няма значение. въпреки че се чувстам ужасно самотна, аз пак съм тук. нямам наидея защо съм тук, но ето ме. ако някой ме иска - да ме взима. явно съм лош маркетингов продукт. а и сега съм в промоция - взимаш кучката и получаваш в бонус всичката й музика (близо 8200 парчета), както и част от любимите й книги. желаещи? и аз така си помислих. нищо де, аз друго не съм й очаквала.
хайде, със здраве. аз отивам някъде, но не знам къде. като стигна ( ако стигна въобще) ще ви кажа къде съм. грижете се за себе си и помнете - без мрака нямаше да знаем що е светлина !

И сътвори Бог човека по свой образ... Битие 1:27

„И сътвори Бог човека по свой образ и подобие.” А не е ли обратното? Не създаде ли човекът Господ по свой образ и подобие. Не му ли даде възвишени, но все пак човешки черти? Не го ли създаде такъв, че да му прощава? Не се ли роди Бог от нуждата на човека да има някой, който да му прощава, някой, който да е образ, към който да се стреми? Кой изкупва грешките на другия? Господ ли създаде човека, или човекът създаде Господ?
Според Милетската школа всичко е създадено от природните елементи. Според Талес първоизточник на всичко е водата, за Анаксимен – въздухът, мъглата. Цялостната им теория е идентична – има първоизточник. Нима тогава и Господ няма да е създаден от вода или въздух? Техният Бог не е ли просто мъгла? Самият Талес казва: „Светът е обясним без да прибягваме до боговете, за да запълним празнините в познанието си.”
Гръцките богове също са имали големи прилики с обикновените хора. Те също са грешали, престъпвали обещанията си, страдали са и са карали другите да страдат. Нищо човешко не им е било чуждо. Обичали са се и са мразели съвсем като смъртните. Как можем тогава да твърдим, че Бог ни е създал по свой образ. Не вярвам първоидеята да е била за дребнави, озлобени, недобронамерени личности, каквито сме ние. Такива сме си били винаги, а няма големи изгледи да се променим в бъдеще. Твърде ярко и отчетливо е заложено в съзнанието ни, че когато правим добро, няма кой да го отбележи, няма смисъл от него. Според представата, създадена през досегашното ми съществуване, идейният образ на Господ не би бил такъв. Ето затова съм склонна да вярвам, че не ние сме по образ Господен, а Той по наш. И по-скоро – по идеен образ, каквито би трябвало да сме, но не можем да бъдем, защото нямаме нито достатъчно воля, нито достатъчно вътрешно желание.
Именно вярата ни отделя от зверовете. Тя ни е очовечила и превърнала от маймуни в интелигентни, мислещи хора. Тогава ли сме създали и божествата си, които да поемат отговорността за нашите неуспехи и проблеми? Тогава ли сме изпитали изконната си нужда да се уповаваме на някого, да му възлагаме надеждите си и да очакваме от него да ни помага? Или винаги сме носили това в сърцата си? Винаги сме били такива?
Не произлизаме ли всички от хаоса? Не сме ли породени от случайни физико-химични реакции, случили се преди милиарди години? Не е ли в основата ни просто правилната подредба на нужните атоми и молекули? И какво е общото между чистата наука и псевдоистините и лъжливите слепи преклонения пред измислени от нас самите богове? Не е ли много по-близко до ума на един интелигентен човек на новото технологично време да вярва в атомизма и науката, отколкото да се уповава на стари теории, създадени преди хиляди години, държащи се само на сляпа вяра и нуждата от идеята, че има кой да те спаси?
Не, аз не вярвам, че Господ създаде човека по свой образ и подобие. Не вярвам, ако въобще в мен има някаква вяра във Всевишния, той да е озлобен материалист, чиято единствена цел да е собственото му щастие. Защото така излиза, ако вярваме, че човекът е създаден по образ на Бога.
Като цяло защо дори разглеждаме съществуванието на една такава висша сила като Бог, който да натоварваме със задачата да е автор на всичко на този свят? Не е ли парадоксално в 21 век, когато смятаме, че дори сме стъпили на Луната, когато сме престъпили и оборили повечето теории на древните, да продължаваме безгранично и безпрекословно да се уповаваме на нещо толкова нереално и утопично като вярата във всевиждащ, всеразбиращ, всеопощаващ Господ? Или просто отъждествяваме образа Му с идеята за непознатото, неизвестното и непроученото до сега? Не сме ли го измислили (да, аз смятам, че човешкият род си е измислил Бог), за да можем да обясняваме необяснимото, да предадем определеност на неопределимото? И как тогава можем да продължаваме да вярваме на думите в Битие, че ние сме създадени по Негов образ? Нима и ние самите сме просто нечие обяснение, за нещо ново, несрещано до сега?
Няма еднозначен и правилен общочовешки отговор на въпроса дали ние сме по образ Божи, или Той по наш образ. Всеки може да отговори правилно за себе си, защото човешката вяра е нещо безгранично и твърде често пренебрегвано, за да може да се установи като константа, която да е вярна за всички хора по света. Според мен просто са несъпоставими достиженията на човешкия разум с архаичната вяра за произхода на света. Философията, науката и теологията винаги ще бъдат в противовес, в който общочовешки верен отговор няма. Философите винаги ще подлагат всичко на съмнение, а този, който вярва – ще продължи да го прави. Такъв е животът.

Ти си целият ми свят . . .