Хората все по-рядко говорим това, в което наистина вярваме и все по-трудно вярваме в това, за което говорим. Жалка е съдбата на съвременния Дон Кихот, изгубен е и Хамлет с предаността си. Не е нормално да ни е страх да отвърнем на поздрава на улицата, не е нормално да не мога спокойно да упътя някого, без да ме погледне по начин, който е доста далеч от приличието и да ми иска номера на телефона. Вече никой не вярва в добротата, избили сме детето в себе си, загубили сме невинността на мечтите и красотата на сълзите от радост. Децата са малки зли гении, възрастните са безскруполни използвачи. Света is crashin' down, а аз не знам мога ли да спася тези, които обичам.
Не желая да стоя отстрани и да се опитвам да запазя оставащото от планетата, не желая да се примирявам с болката в очите на любимите ми хора, не желая да чувам за случаи на домашно насилие, не мога вече и новините да гледам дори - малка част от мен умира с всяка новина за ново убийство, кражба, катастрофа. И не, не ми харесва този свят, в който ми се налага да живея, тази действителност ме убива и ме кара да се побърквам, досущ като пеперуда в буркан!
Преди около 3 месеца написах нещо с пръст на песъчливия път към нивите на село - I want to make difference for someone! Искам да оставя отпечатъка си верху нечий живот, да му помогна да стане по-добър и по-силен. Да бъда до него, когато се отърсва от проблемите си, да съм до него, когато отново се социализира, да съм до него и да съм му упора. Искам да помагам на децата, да им давам сили и вяра в тях самите. Да им покажа красотата на класическата музика, изяществото на поезията, страстта на графиките и живопистта. Искам да работя с тези така наречени проблемни деца и да покажа на тяхф и на света, че те са просто неразбрани, че могат да са добри и с красиви души. И ще го направя.
Защото за всеки има място под слънцето, а аз дори имам с кого да споделя моето. Бъдете добри.
Ти си целият ми свят . . .
Няма коментари:
Публикуване на коментар