понеделник, 30 май 2011 г.

a person who can’t be moved

Вече не се страхувам. Вече не стоя вслушана в мрака, опитвайки се наум да избистря истините от лъжите и красотата от тъгата. Вече не стоя със сведена глава. Вече не искам да се харесам винаги и на всички. Вече не обръщам внимание да глупавите и грозни обвинения.

Сега приемам, че може да съм различна, но пак хубава и обичана. Сега съм горда със себе си, със семейството си, с това от къде идвам и знам, къде отивам. Сега се опитвам да използвам възможностите докрай. Сега посрещам деня с усмивка и знам, че заспивайки някъде някой си мисли за мен. Сега имам себе си и другите и живея по възможно най-добрия за мен начин. Сега – целите ми изгледат реални и не се нужда от нищо повече от това, което вече имам.

Няма счупени сърца, няма разбити мечти, няма тъжни стихове, няма сълзи. Няма. Има ме мен. Има ги мечтите ми. Има го любимия човек. Има го любящото семейство. Има ги малкото, но верни и скъпи приятели. Има го сънят до късно, разходките, смехът, сладоледа, слънцето, дъжда, ние, вие, те. СВЕТЪТ!

Животът е красив. Музиката е тук, навсякъде. Новите изживявания, бурите от емоции, постигнатите цели. Вкуса на сладоледа, който напомня на детството. Старите снимки и белезите от приключенията. Лавиците отрупани с безбой книги. Стените, боядисани в контрасни цветове. Ти. Аз. Ние. Хората. Любовта. Приятелството. Живота.

Някой ден ще заснема късометражен филм, който да прожектират в старото кино. Някой ден ще съм обиколила света. Някой ден ще издам книга. Някой ден ще открия изложба с мои снимки. Някой ден ще имам деца, които ще науча, че хората са добри и трябва да се обграждаме с любов. Някой ден ще съм променила нечий живот. Някой ден ще организирам съвсем сама парти за приятел. Някой ден ще печа сладки дори и за съседските деца. Някой ден ще стана хубава старица, която се стои на люлеещия си стол до своя дядо и ще гледаме внуците си.

Някой ден. А сега – сега ще съм просто себе си. Защото така съм най-щастлива и най-обичана.







Ти си целият ми свят . . .

Dream a little dream of me

Градски шум. Прах. Суета. Фарове. И история една. Случила се в 2 през нощта.

Малък бар и две самотни души. Стара грамофонна плоча нежно се върти. Цигарен дим, тъжни очи. Жаден ли си, искаш ли питие? Ще ти сипя, а ти постой. Заведението затваря, но чак при първи петли. Има време, ти постой. „Ще останеш ли с мен до края на вечерта?”

Красотата ти е преходна, уви. По-бързо и от цвета на мака ще повехне, а косата ти ще посивее. Може би ще останеш стар и самотен. Може би никога никой няма да знае, че си съществувал. Може би. „Искам да оставя нещо след себе си” – признава тихо тя.

„Пушенето убива...” – изрича той с глух глас. Лумва пламък в полу-мрака и после тънка струйка дим. Всичко убива, всичко води към смърт. От първата си глътка въздух ние тичаме към смъртта, но се сещаме за това, чак когато е твърде късно, за да изживеем живота си така, както искаме.

„Не ме е страх. Вече не. А теб?” – тя го поглежда с големите си очи и въздъхва тихо. Плочата свършва, но продължава за се върти. Той мълчи, гледа в мрака. Слушат първите капка на дъжда. Всеки мечтае за нещо, сякаш е сам, сякаш е скрит от света. Нощта е ярка, а денят тъмен. И дали всъщност някой някога е стъпвал на Луната.

„Танцувай с мен.” – казва той и завърта нежната й снага в мрака. Музика отдавна няма, но какво от това. Леки тръпки от докосване едва. Вятъра ги погалва, а града навън явно заспал е под блясъка на плъната Луна. За миг човек би си помислил, че красив е света.

„Имаш ли нужда от приятел или просто споделена тишина – ще се срещнем тук, в малкия тих бар, при пълна Луна.” – усмихна му тя и стисна топлата му длан в своите две малки. Но нима някога случи се това. Не беше ли просто сън, споделен между двама странници в бар, на края на света? Те повървяха така, под дъжда, ръка за ръка, малко, само пряка-две и после се разделиха. Той на север, тя на юг, всеки тръгнал по своя път.

А споменът сякаш избледня, защото при пълна Луна никой никога не чакаше в бара, онзи – на края на света.






Ти си целият ми свят . . .

събота, 7 май 2011 г.

Мълчаливата седмица

Писането става все по-трудно. Не че нямам мисли и чувства за изливане и споделяне, даже напротив -имам, но просто не искам да ги пресътворя. Някои от тях са свързани с личния ми живот и хората в него, които изрично не искат да се споменава нещо повече от самото наличие на връзка; други са прекалено объркани дори за мен самата и няма как да ги предам акуратно; трети са ми твърде болни въпроси и не искам да говоря за тях; а четвърти ... е, те са онези, които просто не стават за говорени, нали знаете - те просто са си досадни и ... безсмислени.

За това ... сега ще си помълча. Нали знаете, онова красиво, тихо, спокойно и тъжно мълчание. Мълчанието на една изгубена невинност, мълчанието на едно ужасяваща седмица. Мълчанието ... на потъналите в сълзи очи и изяждащата те отвътре болка, мълчанието, което е викове без глас. Моето мълчание. Моята мълчалива седмица.

Моята мълчалива седмица е към своя край. Имам чувството, че тя дотук не беше от 6 дена, а от 26. Беше наситена на емоции и, донякъде, на разочарования. Крепостта най-лесно се предава отвътре. Така и стана. Моята крепост се предаде отвътре, най-силния удар по нея беше нанесен от най-дълбоките й и лични недра - от сърцето й.

Не че беше толкова лоша. Не. Една от детските ми мечти се сбъдна, освен това усетих красотата от това да подадеш ръка на някой, който наистина е в нужда. Но само толкова. За пореден път се изложих там, където се предполага, че трябва да съм най-добра. Нервите успяха до такава степен да ме превземат, че да откажа помощ на приятел. В рамките на 24 часа успях два пъти да нараня любимия си човек и да го натъжа. И всичко това - от липсата на правилна комуникация.

Но сега ще разкажа за последното, въпреки че той няма да е никак доволен от това, че разказвам лични неща пред "хората". Пък и какво ли значение има, така и така този блог го чета само аз.

Проблема е, че в рамките на 3-4 дена е "забравял" да ми каже някакси, че си е намерил работа за лятото, в Англия (той там учи, но при последния ни разговор на тази тема ставаше дума, че ще в България за лятото), и направо изтърсва благата вест, че отива на оглед за квартира, от което самостоятелно трябва да достигна до умозаключението за работата и лятото. Но това не е най-важното. След това аз постъпих като пълен идиот и напълно си заслужих остатъка от деня. Имам невероятния талант да пиша жестоки, нараняващи и ледено студен e-mail-и, с които вместо да подобря нещата - нарочно ги влошавам. И го приложих. Към най-близкия ми, към човека, който ме обича и който обичам. И се скарахме. И аз съжалявам, ужасно много съжалявам.

Хей, там ли си, Миро? Четеш ли това. Навярно го четеш, защото аз ще съм ти пратила линка, винаги правя така. Добре. Извинявай. Трябваше първо да те изслушам, а после да те нападам. Това, че батерията ми падна дори само ме улесни. Съжалявам. Обичам те. Моля те, не ми се сърди и не бъди студен. Не казвай "Пожелавам ти приятна вечер" - и двамата знаем кога използваме този тип говорене. Не ми се сърди, не ме мрази, моля те. Просто искам прошка за ужасяващите думи, които изписах. И искам да ми казваш, когато нещата, които планираме заедно, се променят. Да ми казваш своевременно. Моля те. Моля.

Надявам се да искаш да говориш с мен след като изложих личните ни проблеми пред всеки, попаднал по грешка или не в блога. Мълчаливата ми седмица стана твърде мълчалива. По-мълчалива дори и от мен, стояща зад кулисите на Деня на Таланта и плачеща за Випуск 2011.







Съжалявам . . .