понеделник, 24 септември 2012 г.

Swing Fairy-tale

on the edge of insanity  

Ще се свия на кълбо в леглото и в своя чест ще си запаля една последна цигара, защото вече спирам да дивея и ще съм мила, мъдра и добра. Това ще е краят на всички онези неща, дето ме убиват в пъти повече, отколкото да ме поддържат жива. Вече не е забавно да си крия празните бутилки под леглото, нито пък по джобчетата да кътам цигари. Продавам си злините, евтино ги давам, всичките за едната му пуста любов. Сега си подреждам около леглото шарени големи чаши пълни със сладък чай, вкусен, ароматен, а джобчетата ми пълни са с бонбонки, малки, сладки, безобидни, по детски хубави и щастливи.

Малката Алиса, помниш ли я, оная дето през заешката дупка падна право в Чудната Земя, смалява се, пораства, бори с Червената кралица, дори накрая я победи. А чу ли, че после попадна в Огледалната Страна, дето всички я гледаха, но никой не я виждаше. И тя стана една такава чуплива, крехка на вид, ама пък не. Оказа се, че не е. Оказа се малък диамант, дето с лекота би разбила на пърчета досадните ужасни стъкла.
А после дойде Ариел. С червените коси, голевите очи и още по-големите мечти. Ариел, чието сърце не познаваше граници и стени и искаше света да промени. Ариел обичаше много. Ариел обичаше силно. И не усещаше ни страх, ни свян, ни болка, само плам. За туй се и нашари цялата, да не забрави никога коя е и каква е. И после си отряза косите, маковете паднаха в прах, уж порасна със замах, а всъщност само си направи още място в сърцето, за да обича и да раздава още повече любов.

 ********************************************************************************************
  • Ти ли си Алиса?
  • Бях. Навремето.
  • Ами Ариел?
  • И нея бях. Ама вече не съм.
  • Сега коя си?
  • Сега съм момиче.
  • Защо?
  • Така съм щастлива.
     ***************************************************************************************
    А срещали ли сте се с малката захарна фея с крилата от бонбони и близалки? Дето танцува с желираните мечета. Онази, дето като я снимаш и косата й се подава през снимките, като горещ шоколад да се разлива по възглавниците и вятъра да се приплита в любовна игра с нея. Същата, с най-шарените мисли и най-големите очи, очите на сърне и сърцето на дете, ама и усмивката на жена. Феята дето уж беше като създадена за Питър Пан, но не. Не беше. Не че Питър Пан е лош, ама не беше за нея. На нея й дай някой голям, да може да я скрие в прегръдките си и да не я пуска, докато тя не се задъха от любов и щастие, сълзи да й избиват от очите от радост и пак да не може да се нарадва. Някой див й дай на нея, дето да се хвърля в бурното море с нея, да се гмуркат из дълбините на световете, да я крие в предното си джобче и да я води на каравана, където по цял ден да си я гледа и да й се радва и да й сипва по малко ром в чай вечерно време, за да не й изтиват феините крака. Малечка Палечка тъй силно се влюби в звяра, че всяка вечер тихичко се сгушваше в рошавата му брада и заедно откриваха новите значения на думите “аз и ти, сега!”.
*********************************************************************************************
  • Коя е Захарната Фея?
  • О, нима не знаеш Малечка Палечка?
  • Коя Малечка Палечка? Приятелката на децата?
  • Същата. Тя е моята Бамби, дето си прави къщичща сред цветята.
  • От къде я познаваш?
  • Тя ми е сестра, любима, половинка, моя. Тя ми е част от душата.
     ***************************************************************************************
    Вече не пуша. Нито пък пия. Не искам. И не мога. Не ми го позволява душата. Наричат ме Боровинка, защото ми отива на сърцето, на лицето. Не съм много голяма, в шепи се събирам точно като боровинки. Сутрин рано си правя слабо кафе, а след обяда чай по английски и впервам поглед в безкрайното небе. Имам си и един Господин Боровинков, дето така силно, плодово си го обичам , че чак сърцето понякога ме боли и от очите ми излизат изкри. Той ми е Слънцето, аз съм му Луната, заедно потъваме в небесата. Нощем аз го топля с думите си безкрайни, денем той ми приготвя хляб с билки омайни. Ах, по-щастлива малка Боровинка няма нийде на земята. Обичам много. И силно обичам. И обичам чувствата си в думички да обличам.
 ********************************************************************************************
Бамби, щe бъдеш ли моята малка тайна магия? Чудна орисия. Мъничка сладка малинка. Думите ти ми вдъхват ищец да създавам, да бъда творец. Теб ще те напечатам на пишеща машина. Ще те нарисувам с темперни бои. Ще те снимам на черно-бяла лента. Ще те слушам на грамофонна плоча. Ще те бродирам с копринени конци. Ще те скривам всяка вечер в кутията за чай, малка моя скришна тайна, ще те завивам със захар и ще ти подарявам първите слънчеви лъчи. Няма да оставя пълната луна да те плаши с големите си сиви очи и вятъра да изстудява тънките ти пръсти. Ще те храня с думи и мечти, малки сладки и сок от боровинки, ще те карам да се смееш докато коремът от щастие не те заболи. И ще ти подарявам приказки, от които в очите ти да проблясват мечти.





And somewhere in the world there's a simple and beutiful love for you.

четвъртък, 6 септември 2012 г.

Dear Me

Как силно бих искала да можех да кажа, че ще е лесно, че няма да боли и всичко ще се нареди. Бих се искала да можех да ти кажа дори само, че съвсем скоро всичко започне да се подрежда. Но не мога. Никой не може. Просто така. Никой не може.
Знам, че много те е страх. Знам го. И да, имаш пълното право да те е страх, би бил луда или глупава ако не те беше страх. Но страхът никъде не може да те отведе. Знам, сковава те, впива се с железни устни в мислите ти, парализира мечтите ти, замъглява очите ти и отпива на големи глътки от теб самата. Страхът е нещо нормално, естествено дори, но да не се бориш срещу него не е.  Просто се опитай да държиш главата си над водата, да не потъваш и да не се паникьосваш. Ако страхът не успее, то паниката със сигурност ще те довърши. А ти не искаш да потънеш и да изчезнеш, колкото и да ти се струва, че е така, повярвай ми, животът ти ти е по-ценен отколкото можеш сама да си представиш. Живей! Бъди! Обичай! Само това можеш да направиш. Само това наистина знаеш как да правиш.
Приеми промяната, която предстои. Живей с нея. Обикни я. Или пък недей. Но не я мрази. Омразата ще те унищожи, ще ти вземе сърцето, а няма да ти даде нищо обратно. Такава си е тя, всичко взима, а нищо не дава в замяна. Не е като любовта, която всичко ти взима, но и всичко ти дава, за да останеш отново без нищо, но пак да си имаш всичко.
И тая, пуста проклета голяма любов, дето така ти напира на устните, бълбука ти мислите, разшумява ти сърцето и ти изпълва съществото. Тая любов, дето я криеш на стълбите към вкъщи и на пейката в парка. Тая, същата, знаеш за коя ти говоря. Твоята си. Пази си я, грижи си се за нея, защото си е твоя  и ти беше готова на всичко да си я получиш. Любовта ти е като капризно стайно цвете с крехки листа и още по-крехки цветове. Иска хиляди грижи, специално внимание и никога да не забравяш за нея, но пък ти се отплаща с такива ярки и кристални цветове, че когато ги погледнеш изведнъж забравяш за всяко трудност и всяка болка, която може да ти е причинила. Нали сега точно заради това специално стайно цвете любовта напускаш хубавия си, уютен, топъл, мек и нежен свят, за да се впуснеш стремглаво напред към непознатото, но да си по-близо до любовта, да можеш да се грижиш за нея всеки ден и всяка нощ, да не я оставяш да спи незавита или да не я поливаш с добри думи и мили мисли всеки ден. Пази си я, любовта, защото в този свят, към който така уверено си се запътила, само нея ще си имаш и само на нея ще разчиташ. Ти ще трябва да я пазиш, но и тя ще те пази, ще те защитава, ще се грижи за теб и ще те прави по-щастлива.
И недей да тъжиш. Не повече от нормалното. Не изплаквай океани и морета от сълзи, защото ще се обезводниш, а и без друго си изгубила навика да пиеш достатъчно вода всеки ден. И недей да вземаш глупави решения, помни, че сама си го избра и сама реши да се бориш точно за тази голяма, изкрюща, страшна промяна. Стягай си сърцето и недей да се стоиш свита на топка на пода на стаята си, питайки се дали не е можело да стане някак другагси. И да можеше това сега няма значение. Миналото няма навика да се връща за поправка. Не и в реалността. По филмите може.
Нищо не мога друго да ти предложа освен думи. Думи, които да носиш със себе си, за себе си, чрез себе си, на себе си. Думи. Като лъхави пеперуди с искрящи изумрудени крила. Думи.  Просто хиляди любими думи, които да ти помогнат да нашариш света си с мисли и да си ушиеш вълшебни крила, които всяка нощ да те водят удома.

А сега се опитай да бъдеш силна, защото ти си такава. Силна, смела, бурна, понякога дива, понякога нежна, грижовна, искряща, блестяща, себе си. Съжалявам, не мога да ти обещая целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти. Както ти винаги си правила до сега.