понеделник, 27 декември 2010 г.

Една чудна година

Не мога да направя равносметка на изминалата година, съжалявам. Тя беше твърде различна в много отношения, не всички от които добри. Случиха се много хубави неща, признавам си. Но и много сълзи капнаха, къде с причина, къде без. Добра година беше - в това няма две мнения.

Нарочно не и направих списък миналата година какво искам да ми се случи през тази, защото плановете и списъците рядко се изпълват. Поне не и в положителна насока. Няма да направя и сега. Добре съм и съм щастлива. Стига ми толкова.

Аз ви обичам, обичайте се и вие!

п.с. теб обичам най много на света!





Ти си целият ми свят . . .

вторник, 30 ноември 2010 г.

17 but not AGAIN - just the next 365 DAYS

Пребродих 1000 свята и преплувах 1000 реки.
Докоснах се до звездите и откъснах лъхав цвят от мечтите.
Погледнах през чужди очи и целунах чужди мигли.
Сплетох пръсти със слънчевите лъчи и танцувах под песента на Луната.
Татуирах мислите си и подарих целувките си.
Стигнах до хоризонта и отвъд.
Разхождах се в тъмни нощи и не се боях.
През 9 планини в 10-та за любовта отидох.
Мъничко дете пораснах и пак немного голяма си останах.
Ту спях, ту не спях.
Глупости правих и радост подарявах.
И през сълзи, и през усмивки минах.
Но не съжалявам! А още 365 такива си пожелавам!
Защото за последната една година не само, че на 17 станах ...
Ами и много други добри неща направих!

А днес е моят 17 рожден ден. Единствен и неповторим, само днес. И получих най-невероятният подарък от моя клас - стархотен ден, много добро настроение, песни, танци, най-милите пожелания и много прегръдки и целувки, взаимност и разбирателство.

ОБИЧАМ ТОЗИ ДЕН!





Ти си целият ми свят . . .

сряда, 24 ноември 2010 г.

Изгони скуката от училище

Попива по тетрадките, вкоренява се в пода, загнездва се и в най-малките ъгълчета на класната стая, прозира през погледите, крещи от отговорите. Ето я, нашата стара познайница, добра приятелка и вечна другарка в учебния процес – вече повече от сестра – нейно величие СКУКАТА. Станете на крака и я аплодирайте, деца, тя крачи бодро до вас ден след ден.
А трябва ли да е така? Имам далечни спомени от годините ми в прогимназията, където с нетърпение отивах на училище. Историята беше същински празник за бурните ми мисли, които вечно пораждаха нови и нови въпроси. И винаги намираха отговор в лицето на госпожата. А сега – вече 11-ти клас, не съм сигурна дали все още харесвам историята и дали някога отново ще посегна към нея.
Всеки ден, по всеки предмет, навсякъде виждам само намусени, отегчени и определено нещастни лица. Не беше ли училището вторият ни дом? Не лъхаше ли то на младост, смях и весел глъч? Само аз ли го виждам повече като затвор, където ме карат да уча непотребни неща, които никога няма да разбера, запомня, използвам? Нужно ли е всички да вървим по все същия коловоз, зазидани в остарели норми, където талантите и предпочитанията са недостатък, а не дар?!
Скучно ми е, защото в час никога няма време за всички, защото, докато един дърпа напред, друг иска да му се обясняват елементарни неща. Скучно ми е, защото всеки остава пренебрегнат в един или друг момент, защото се чувствам като корабокрушенец на моя малък остров от „Обща култура по физика, но много познания по философия”, защото или прекарваме часовете, решаващи задачи и упражнения за напреднали, или за изоставащи. Скуката седи до мен в лицето на съученичката зубър, която знае къде са запетайките и тиретата в текста, но не може да ми обясни какво чувства в сърцето си, защото това никъде не го пише, просто няма от къде да го назубри, няма кой да му даде верния отговор.
Скуката, нейно нисочайшо не-величие скуката. Нали поне няма да я гоним с мечове и брони, нито с камъни и сопи, а със сърца и души. Защото училището трябва да предизвиква у нас любознателност, а не отвращение. Ще се разделим по интереси и по таланти. Може да сме в езикови, професионални или „обикновени” гимназии, но не всички разбираме еднакво химията и биологията, философията и историята. Моята идея е всички ученици от всеки випуск да се разделят на групи по тъй наречените разказвателни предмети: децата с изявен талант, средностатистическите ученици и онези, които имат нужда от насоки и обяснения. Защото е изморително и за ученици, и за учители да лавират между трите нива в класа, губи се време и само се напряга излишно обстановката. Може би пък така ще предотвратим и безсмисленото и глупаво зубрене, което само пълни душите на учителите, но изпразва главите на учениците. Може би по този начин всеки ще открие своето място в различните науки и един ден съвсем спокойно ще знае какво иска да кандидатства, кое е неговото призвание, какво иска да работи. Може би понятието „частни уроци” ще изчезне за задължителните предмети и всеки ще получава необходимото му внимание в съответната група. Пък и нали сме тръгнали с бодра маршова крачка към „Европата” – там е така от години.
А вместо отговор училището кротко си стои. Гледа ме с големите си стъклени прозорци и само не знае защо вече е прекръстено на грозното и леко насмешливо „даскало”. Горкото тъжно училище, децата, вместо да се събират в него като в голямо гнездо всяка есен, вече отбягват дори да се приближават до него. Скуката завладя нежните му брънки и то стана „всенароден враг”, където всеки знае да стачкува, но не и да умува. А бъдещето – ами то чака нас!



Ти си целият ми свят . . .

понеделник, 1 ноември 2010 г.

Who's Your Daddy, Babe ?

Daddy...I miss you.
В един от най-щастливите ми мигове някога, а именно виждането на името ми в списъка с спедендианти на 1000 стипендии, теб те нямаше, татко. А аз така исках да си до мен. И този път те нямаше не по твоя вина, може би за първи път. Защото беше и все още си в болница без да могат да кажат какво ти е. Защото за първи път една от канарите в живота ми е така силно разклатена, защото споменаваха шепнешком от мен дори рак. Не съм готова да те оставя, тате, още нищо не си видял от мен. 17 години са твъде малко, за да успееш да видиш всичко, на което съм способна. Защото ти още не знаеш,но ще се гордееш с мен, ще съм твоят най-успял и едниствен син, твоята най-ритаща-задници и единствена дъщеря.
Какво значение има, че взех стипендията, ако не мога да ти се навирам под вестника с писмото от фондацията. Тате, моля те, ела си вкъщи, моля те. Липсват ми дори мачовете, дори слагането на покривка, защото ще вечеряме трима, а не 1/2. Защото и мама е като отнесена от есенния дъжд.
Тате, моля те, оправи се, моля те. Бъди си тук, за да мога аз пищяща да ти покажа името си в списъка. Моля те, бъди тук, за да видиш как пиша есето си за новия конкурс, в който ще участвам. Тате, моля те, прибери се вкъщи. Защото е така ужасно без теб - дори дядо вече не ми говори. Моля те, тате, моля те, моля те.
Толкова, толкова,толкова ме е страх. Искам да си дойдеш вкъщи, но не като в неделя - за да обядваш с нас и после да се върнеш в болницата.
Тате, та аз дори не знам къде лежиш. Толкова ме е страх да дойда и да те заваря в онази сиво-бяла стая, легнал на легло, с малки тръбички вливащи и изливащи разни неща от теб. Ела си вкъщи, тате, оправи се, моля те. Задава се мач на Локото по телевизията, хайде, прибери се вкъщи и ще седнем да го гледаме заедно.
Тате, ела си вкъщи. Липсваш ми и ме е страх. Много ме е страх. Както никога до сега. Ти просто се прибери, а аз ще съм твоят малък мъж, който сам си лепи тапетите и си сглобява шкафовете. Ти само се прибери удома. И бъди здрав. Както преди.
Ако искаш аз ще съм малкото ти момиченце пак, ще се сплитам на две плитки и ще ходя с блузи на мечета. Само се прибери. Само си ела вкъщи.
Daddy, please, com' home, i miss you and i love you. Daddy ...





Ти си целият ми свят . . .

събота, 23 октомври 2010 г.

Pecadora

Quiero decir te algo ...
Escúchame, escúchame ahora.
Mañana no estará.
Tienes pecados, ésto ya lo sé.
Y cuando te dije que yo también - no menté.
Hoy estoy aquí y todo es como es.
No tengo pelo rubio.
Y me gusta fumar.
Bebo alcohol y puedo jugar al futbol.
He besado muchos hombres.
Y también tantas mujeres.
Pero ahora estoy aquí. Todo es como es.
Te quiero. ¿Y tú?










Ти си целият ми свят . . .

сряда, 6 октомври 2010 г.

06. Х. 2010

Честит Рожден Ден, loverboy!
Ти, мое най-прелестно момче, само ти!
С онзи специален поглед и милото и нежно укоряване.
Който държиш ръката ми докато ми вземат интервю и после ми казваш "Разби ги, Мацо!"
Винаги бидейки до мен и прощаващ малките ми и не толкова малки мигове на ужаснотия.
Подаряващ ми червена роза, която да кръстим "Скарлет" и усмихващ се нежно.
Плътно до мен, когато имам нужда от пълна подкрепа.

Обичащ ме.
ОБИЧАМ ТЕ!







Ти си целият ми свят . . .

неделя, 26 септември 2010 г.

Снимка на стената

Танцуваща на лунна светлина, под звуците на музиката на мислите си, пристъпваща едвам на пръсти, въртяща се в кръг, не спираща, с развени коси и разперени ръце, ето я дъщерята на луната, момичето с косите от звезди, момичето с очите пълни с искри.
Знаеш ли, пътнико, знаеш ли коя е тя? Познаваш ли я от преди, виждал ли си я по пътища отъпкани и друми незнайни. Дали е родена сред житни поля или на брега на бурна река? Виждал ли си я преди, чувал ли си мелодията на гласа й? Знаеш ли цвета на мислите й? Не, пътнико, не, ти я познаваш само така, танцуваща в мрака, сянка на перваза, отражение от счупено стъкло. А коя е тя?
Страннико, накъде се е запътила тя, знаеш ли от къде идва, къде отива? Знаеш ли защо все сама е, танцувала ли е нявга на дневна светлина, дали е пропътувала четирите посоки на света? Излиза ли някога от стаята си с четири счупени прозореца, има ли врата навън, към света? Не, не ти е понятна искрата в погледа й, не си я виждал как се крие от ярката слънчева светлина. Нищо не знаеш за нея ти, нищо освен, че боса танцува и все сама, все сама.
Има ли тя друга същност през деня? Става ли, работи ли, прибира ли се уморена в стаята си, заобиколена все от спомени? С хората говори ли си, или все с призраци обградена е? Познава ли я някой щом завесата падне и изгрее чистата лунна светлина? Крие ли се зад завесата, докосвайки счупените стъкла с дланите си? Какво прави, когато иска да се скрие от света? Виждал ли я е някой щом изгрее слънчевата светлина?
Дъщерята на луната танцува своя последен танц. Върти се на пръсти, с разпилени по рамената коси, тя е първата любов на сенките и нощта. Музика от стар грамофон и рокля от шифон, боса, тиха, нежна, сама, но не и самотна. Тя танцува, върти се, тананика. Няма друга като нея, тя е единствена и уникална. Всяка нощ е последен танц, всяко утро се крие в тълпата. Ето я, на рамката на прозореца, танцува тя по перилата. Височината не я мори, тя е дъщерята на луната.
А от стара черно-бяла снимка на стената я гледа той – нейният герой. За него тя танцува всяка нощ, за нейния любим. Танцува сякаш няма утре, танцува сякаш той е там и я гледа. Танцува на неговите любими плочи, тананика тихо, с глас дочуващ се едвам, само той да я чувам. И говори ли му, говори. Танцува и думите нежно реди. А той я гледа, от снимка черно-бяла на стената. И усмихва се. Млад кадет, в униформа нова.
Танцува дъщерята на луната, танцува всяка нощ. Ако я видиш, страннико, някоя чудна вечер, танцуваща с разпилени коси, боса по дървения под, не усмихвай се ти. Защото таз жена, танцуваща в мрака е тъжна и сама. Нейният млад съпруг, красивият кадет, отиде на бойното поле. И навярно там ще си остане. Но тя танцува всяка нощ, отплаща се с единственото, което има и в замяна моли се луната да го пази, да й го върне жив. Това е тя, дъщерята на луната. Тя е боса, тиха, нежна и сама, но не е самотна. Тя има любовта и това й стига.







Ти си целият ми свят . . .
Ти си купи сърце.И някъде някой ще иска да те научи как да работиш с него.



вторник, 31 август 2010 г.

Нашия свят

Хората все по-рядко говорим това, в което наистина вярваме и все по-трудно вярваме в това, за което говорим. Жалка е съдбата на съвременния Дон Кихот, изгубен е и Хамлет с предаността си. Не е нормално да ни е страх да отвърнем на поздрава на улицата, не е нормално да не мога спокойно да упътя някого, без да ме погледне по начин, който е доста далеч от приличието и да ми иска номера на телефона. Вече никой не вярва в добротата, избили сме детето в себе си, загубили сме невинността на мечтите и красотата на сълзите от радост. Децата са малки зли гении, възрастните са безскруполни използвачи. Света is crashin' down, а аз не знам мога ли да спася тези, които обичам.
Не желая да стоя отстрани и да се опитвам да запазя оставащото от планетата, не желая да се примирявам с болката в очите на любимите ми хора, не желая да чувам за случаи на домашно насилие, не мога вече и новините да гледам дори - малка част от мен умира с всяка новина за ново убийство, кражба, катастрофа. И не, не ми харесва този свят, в който ми се налага да живея, тази действителност ме убива и ме кара да се побърквам, досущ като пеперуда в буркан!
Преди около 3 месеца написах нещо с пръст на песъчливия път към нивите на село - I want to make difference for someone! Искам да оставя отпечатъка си верху нечий живот, да му помогна да стане по-добър и по-силен. Да бъда до него, когато се отърсва от проблемите си, да съм до него, когато отново се социализира, да съм до него и да съм му упора. Искам да помагам на децата, да им давам сили и вяра в тях самите. Да им покажа красотата на класическата музика, изяществото на поезията, страстта на графиките и живопистта. Искам да работя с тези така наречени проблемни деца и да покажа на тяхф и на света, че те са просто неразбрани, че могат да са добри и с красиви души. И ще го направя.
Защото за всеки има място под слънцето, а аз дори имам с кого да споделя моето. Бъдете добри.

Ти си целият ми свят . . .

неделя, 1 август 2010 г.

аз съм

Аз съм картина на вишнев цвят в японската галерия.
Аз съм белег от стара рана, още не зарастнал.
Аз съм снимка, запечатана в теб.
Аз съм разказ, още недовършен.
Аз съм нота от ария голяма.
Аз съм прашинка цветна на перваза.
Аз съм писмо с много марки и твоя адрес.
Аз съм глътка алкохол в следобедния чай.
Аз съм панделка в собствените си коси.
Аз съм постоянна дата в календара.
Аз съм листо, плаващо в морето.
Аз съм думи, прошепнати във мрака на твоя ден.
Аз съм птица на цветни петна.
Аз съм кактус сред цветята.
Аз съм танц само за двама под нощното небе.

Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. АЗ СЪМ.

Аз съм момичето със мъжкия парфюм.
Аз съм момичето със златните очи.
Аз съм момичето със мислите от звезди.
Аз съм момичето с твоята риза.

А ти ...









Ти си целият ми свят . . .




петък, 30 юли 2010 г.

аз да, а ти?

Кога за последно ти се случи да стоиш изправен на края на една улица, да гледаш летящата срещу теб тълпа и да можеш да кажеш с ръка на сърцето - искам да съм част от този свят? Кога за последно беше някъде, където можеш тихичко да си прошепнеш на ум - искам децата ми да живеят тук? Кога за последно усети със сърцето и ума си - аз принадлежа тук?
Кога за последно срещна човек, който да те прави по-добър дори само със съществуването си? Кога за последно пожела единствено да лежиш до някого и да се взираш в очите му, изпълвайки клишето "да се отразяваш в нечии очи" от край до край? Кога за последно не те беше страх да чувстваш наглас, защото усещаш - този човек те разбира или поне прави всичко по силите си, за да те разбере?
Кога за последно искаше да се свиеш под бюрото си и да пишеш хартиени писма на хартия, напарфюмирана с твоя парфюм? Кога за последно сънуваше нечий уханен дъх до себе си? Кога за последно се усмихваше без повод, само при спомена за някога, само при мисълта за него?
Кога за последно беше себе си пред света? Кога за последно не се уплаши от дъжда? Кога за последно се наслаждаваше на някоя песен, без да се замисляш за глупостите?

Кога за последно усети сърцето си да бие?
Кога за последно усети мислите си свободни?
Кога за последно почувства, че си намерил мястото си в света?
Кога за последно почувства, че си жив?


Аз се чувствам така всеки път, когато съм с теб. Особено, когато вали. И когато е слънчево. И когато е мрачно. И когато те прегръщам в тъмнината. И когато искам да изкрещя пред целия свят "Обичам те!" И когато сънувам бъдещето си с теб. И просто ти си отговорът на всички тези въпроси. И, мамка му, света е толкова красив, когато си до мен! Почти колкото си ти за мен.
Честита събота и красива неделя...




това не беше предвидено за този блог, но какво пък -искам всички да разберете какво се случва в главата ми. и няма да ви охапя, ако изразите мнение, честна дума =)




събота, 26 юни 2010 г.

До Иво

Хей, Пуф, знам, че всекидневно проверяваш блога. Е, може би не точно всекидневно, но достатъчно често. За това искам тук, насред безплатното и безметежно Интернет пространство, да ти благодаря, че си такъв добър приятел и некръвен брат, който ме издържа в лошите ми периоди и в миговете, когато не се обаждам със седмици. Благодаря ти, че беше до мен, когато бях развалина и че сега така мило подпитваш "Е, вече си наистина цяла и себе си, нали?"
Моят малък пуканчо. Пожелавам ти и ти да отговаряш на въпроса "Щастлив ли си?" с усмивка сходна с тази, с която ти отговорих аз днес.
Благодаря ти, братле.

Ти си целият ми свят . . .

вторник, 22 юни 2010 г.

Кукла

Мисля, че е време да те запозная със себе си. Твърде дълго бях куклата, скрита в раклата. Малко съм се понапукала, но все още пазя красивите си момичешки черти. Рокличката ми е избеляла и къдрите вече не са съвсем къдрави. Но аз още съм красива. Просто трябваше някой да ме изкара от стария скрин, да ми вдъхне живот и живец. Да ме накара да се чувствам жива. Отново.
Сега седя на края на леглото ти и чаровно се усмихвам, пърхам с мигли. Лицето ми е застинало в прелестно изражение, каменно, без сърце. Малко съм рошава, панделката ми се е раздърпала, но косите ми все още имат цвят на есенни поля, вече на ухая на рози, но все още имам бодли. Аз съм кукла, но не и на конци. Аз съм кукла, но имам сълзи.
Подреждаш ме в красив рафт, нареждаш ме без умисъл – аз съм просто вещ, пореден трофей. Аз продължавам да се усмихвам, пърхам с мигли. Куклите на плачат, те са просто кукли. Те са играчка за онзи, който може да си ги позволи. Аз съм кукла – стара, изхабена, по момичешки красива, прашасала, напукана по ръбовете, с овехтяла рокля и чорлави коси. Но въпреки всичко – аз съм кукла, уникална в дефектите си, иначе извадена от все същия калъп. Вече никой не си играе с мен, вече никой не иска да ми ушие нова, ярка рокля.
Аз съм порцеланова кукла, пълна с мечти. Отвикнала от човешка реч и слънчеви лъчи, наследство за внуците. Музеен експонат, който никога повече няма да види умиление в нечии очи. Застинала във времето аз съм онази, която съм. Далеч от теб, от твоя свят. Аз константа, аз съм себе си.
Аз съм кукла. Имам мисли и сърце. Обичай ме или ме остави.







Ти си целият ми свят . . .

петък, 11 юни 2010 г.

малка сладка лъжкиня.

отдавна нищо не съм писала. освен писма. нямам нито желание, нито страст да го направя. а съм пълна с пърхащи пеперудени идеи, които мечтаят да изхвърчат през непокорната ми длан. искам вече да е лято и аз да спя спокойно в зелената трева, в полето, до село. а нищо такова не се задава.
няма значение. въпреки че се чувстам ужасно самотна, аз пак съм тук. нямам наидея защо съм тук, но ето ме. ако някой ме иска - да ме взима. явно съм лош маркетингов продукт. а и сега съм в промоция - взимаш кучката и получаваш в бонус всичката й музика (близо 8200 парчета), както и част от любимите й книги. желаещи? и аз така си помислих. нищо де, аз друго не съм й очаквала.
хайде, със здраве. аз отивам някъде, но не знам къде. като стигна ( ако стигна въобще) ще ви кажа къде съм. грижете се за себе си и помнете - без мрака нямаше да знаем що е светлина !


петък, 30 април 2010 г.

егоистично ...

днес го осъзнах. от другиден приятелите ми от 12-ти клас няма да ги има в училище. и аз ще съм сама. или по-скоро самотна. казваш ми, че трябва да се радвам, че са се отървали.
е да, ама сега съм егоист!
искам като закъснявам за час Владо да крещи след мен "Каравеловска зелке!" и аз да се забавям още повече, защото спирам, за да се карам с него и накрая да се разхилваме и да забравяме, че сме се джафкали
искам Марин да влиза през малкия вход и аз да тичам да го посрещна, за да му пожелая един хубав ден и да гушвам Мечо М за късмет
искам Вяра да се отделя от шайката си "известни и харесвани", за дойде и да ме целуне, да ми каже колко съм хубава и как е прочела нещо мое и искала автограф върху първата ми книга
искам Рени да се показва през вратата едвам-едвам и да пита "Стаси и Йони може лиии ?"
искам да вървя по коридора и да се поздравявам с Боян без дори да съм се запознавала някога с него
искам Добс да ме пресреща по коридора и да ме пита кога ще дойда с пусната коса
просто не искам училището да се пълни с дребни идиотчета, искам си приятелите!
и искам теб! тук! при мен! с мен! само за мен!



Ти си целият ми свят . . .

четвъртък, 29 април 2010 г.

И сътвори Бог човека по свой образ... Битие 1:27

„И сътвори Бог човека по свой образ и подобие.” А не е ли обратното? Не създаде ли човекът Господ по свой образ и подобие. Не му ли даде възвишени, но все пак човешки черти? Не го ли създаде такъв, че да му прощава? Не се ли роди Бог от нуждата на човека да има някой, който да му прощава, някой, който да е образ, към който да се стреми? Кой изкупва грешките на другия? Господ ли създаде човека, или човекът създаде Господ?
Според Милетската школа всичко е създадено от природните елементи. Според Талес първоизточник на всичко е водата, за Анаксимен – въздухът, мъглата. Цялостната им теория е идентична – има първоизточник. Нима тогава и Господ няма да е създаден от вода или въздух? Техният Бог не е ли просто мъгла? Самият Талес казва: „Светът е обясним без да прибягваме до боговете, за да запълним празнините в познанието си.”
Гръцките богове също са имали големи прилики с обикновените хора. Те също са грешали, престъпвали обещанията си, страдали са и са карали другите да страдат. Нищо човешко не им е било чуждо. Обичали са се и са мразели съвсем като смъртните. Как можем тогава да твърдим, че Бог ни е създал по свой образ. Не вярвам първоидеята да е била за дребнави, озлобени, недобронамерени личности, каквито сме ние. Такива сме си били винаги, а няма големи изгледи да се променим в бъдеще. Твърде ярко и отчетливо е заложено в съзнанието ни, че когато правим добро, няма кой да го отбележи, няма смисъл от него. Според представата, създадена през досегашното ми съществуване, идейният образ на Господ не би бил такъв. Ето затова съм склонна да вярвам, че не ние сме по образ Господен, а Той по наш. И по-скоро – по идеен образ, каквито би трябвало да сме, но не можем да бъдем, защото нямаме нито достатъчно воля, нито достатъчно вътрешно желание.
Именно вярата ни отделя от зверовете. Тя ни е очовечила и превърнала от маймуни в интелигентни, мислещи хора. Тогава ли сме създали и божествата си, които да поемат отговорността за нашите неуспехи и проблеми? Тогава ли сме изпитали изконната си нужда да се уповаваме на някого, да му възлагаме надеждите си и да очакваме от него да ни помага? Или винаги сме носили това в сърцата си? Винаги сме били такива?
Не произлизаме ли всички от хаоса? Не сме ли породени от случайни физико-химични реакции, случили се преди милиарди години? Не е ли в основата ни просто правилната подредба на нужните атоми и молекули? И какво е общото между чистата наука и псевдоистините и лъжливите слепи преклонения пред измислени от нас самите богове? Не е ли много по-близко до ума на един интелигентен човек на новото технологично време да вярва в атомизма и науката, отколкото да се уповава на стари теории, създадени преди хиляди години, държащи се само на сляпа вяра и нуждата от идеята, че има кой да те спаси?
Не, аз не вярвам, че Господ създаде човека по свой образ и подобие. Не вярвам, ако въобще в мен има някаква вяра във Всевишния, той да е озлобен материалист, чиято единствена цел да е собственото му щастие. Защото така излиза, ако вярваме, че човекът е създаден по образ на Бога.
Като цяло защо дори разглеждаме съществуванието на една такава висша сила като Бог, който да натоварваме със задачата да е автор на всичко на този свят? Не е ли парадоксално в 21 век, когато смятаме, че дори сме стъпили на Луната, когато сме престъпили и оборили повечето теории на древните, да продължаваме безгранично и безпрекословно да се уповаваме на нещо толкова нереално и утопично като вярата във всевиждащ, всеразбиращ, всеопощаващ Господ? Или просто отъждествяваме образа Му с идеята за непознатото, неизвестното и непроученото до сега? Не сме ли го измислили (да, аз смятам, че човешкият род си е измислил Бог), за да можем да обясняваме необяснимото, да предадем определеност на неопределимото? И как тогава можем да продължаваме да вярваме на думите в Битие, че ние сме създадени по Негов образ? Нима и ние самите сме просто нечие обяснение, за нещо ново, несрещано до сега?
Няма еднозначен и правилен общочовешки отговор на въпроса дали ние сме по образ Божи, или Той по наш образ. Всеки може да отговори правилно за себе си, защото човешката вяра е нещо безгранично и твърде често пренебрегвано, за да може да се установи като константа, която да е вярна за всички хора по света. Според мен просто са несъпоставими достиженията на човешкия разум с архаичната вяра за произхода на света. Философията, науката и теологията винаги ще бъдат в противовес, в който общочовешки верен отговор няма. Философите винаги ще подлагат всичко на съмнение, а този, който вярва – ще продължи да го прави. Такъв е животът.



Ти си целият ми свят . . .

сряда, 21 април 2010 г.

Думи ... думи като

Думи като пеперуди...
Думи като полъха на звезден прах...
Думи като дъждопади...
Думи като снимки на страстта...
Думи като моя смях...
Думи като твоите очи...
Думи като пролетни цветя...
Думи като мелодията на песента...
Думи като изгрева на тихата Луна...
Думи като светлината на свещ в края на света...
Думи като плюшено мече на леглото ми...
Думи като падащи мечти...
Думи като затворени в кутия...
Думи като развяни на вятъра листа...

Думи като мен...
Думи като теб...










Ти си целият ми свят . . .

неделя, 18 април 2010 г.

Аз съм тук ...

Изведнъж всичко стана по-тихо.
Сякаш бура помете досегашното ми същество и постави друго на негово място. Взе изгубената душа, падналия ангел и го замени с сияйна искра, късче истински пламък.
И нова, и прастара. И никога не виждана, и до болка позната. И пак същност, а консистенция друга.
И мисли като пеперуди, заключени в буркан, пърхат се кат луди, не изпитват ни страх, ни свян.

Паднал ангел пак лети,аз съм тук, до мен си ти ...








Ти си целият ми свят . . .

събота, 17 април 2010 г.

Who is best at making you smile?
I'm not sure. My friends alway are making me smiled like a child. My best friends, my boyfriend, a lot of people.

Ask me anything



Ти си целият ми свят . . .

понеделник, 12 април 2010 г.

вторник, 6 април 2010 г.

Раждането на един ден

Седнала на рамката на прозореца, с поглед устремен към звездите и чаша горещо сутрещно кафе в ръцете, тя се наслаждаваше на изгряващото слънце. Само по горнището на пижамата му, с разпуснати коси, боса, тя беше по – скоро сън, отколкото момиче. Мислите й, леки и свободни, блуждаеха из простора. Отвреме – навреме, всъщност почти всяка минута, тя обръщаше глава към леглото и по – скоро към прекрасното момче, спящо в него. Изглеждаше така красив. Усмихваше се насън, като дете. Диханието му беше спокойно. Тя седеше и му се наслаждаваше. Това беше той, нейното момче. С него прекара предната нощ. На него беше дарила сърцето си. Усмихна се на себе си и пак се загледа през прозореца.
В следващия момент той се раздвижи. Протегна се, усмихна се и се поизправи в леглото. Наклони лекичко глава и остана да я гледа. Когато погледите им се срещнаха тя тихичко изхийка.
- Добро утро, любов моя. – прошепна той.
- Оу! Да не те събудих? Извинявай, не е било нарочно. – меките й и сочни устни се изкривиха в извинителна усмивка.
- Не, събудих се от лекия мирис на кафе, примесен с твоя аромат. Пък и толкова много исках да те видя, че нямаше как да не се събудя. – невероятните му зелени очи виждаха само нея.
- Ммм … чудех се … - мъркаше тя, докато лазеше на четири крака по леглото – какво ти се прави днес … да правя ли закуска … или ще останем в леглото … още мааалко – последно го прошепна в ухото му.
Докато се усети, той я държеше в прегръдките си, а дъхът му се сля с нейния. Утрото се раждаше, но нямаше кой да го забележи. Той имаше нея в прегръдките си, а на нея за какво й беше да гледа звездите, нали държеше Слънцето си, между дланите си. Когато той се отдели от нея, ръцето му се заиграха в златните й коси, а зелените му очи я гледаха някак по – различно, по – сериозно. Тя го погледна уплашено, не й беше привично да го гледа сериозен. Благата му усмивка я успокои, но само леко, защото погледът му си оставаше същият.
- Трябва да поговорим. – точно това не й се искаше да чува – Важно е.
- Да, добре, няма проблем. – тя се насили да се усмихне, но стомахът й беше свит на топка.
- Така, искам да те питам нещо. Важно е и може да се каже дори съдбоносно. – усмивката му ставаше все по – широка, но очите му бяха все така сериозни. – Искаш ли да посрещаме заедно изгревите? Да изпращаме залезите? Да си до мен всяка сутрин докато дишаме? Да делим не само един дом, но и една съдба? Това, което искам да те попитам е . . . искаш ли да ми станеш жена? Ще ме направиш ли пръв, сред равните ми, най – щаслив от щастливите? Ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли за мен и огънят, и водата, и въздухът, и земята? Мое небе, море, река, планина? Пролетта, лятото, есента и зимата на света ми? Ще бъдеш ли с мен от тук, до края на света, а и отвъд ?
- Да! Да! Да! Ще бъда всичко за теб. – тя се хвърли на врата му, като не можеше да спре да го обсипва с целувки. – Да, сърце мое, Слънце мое, радост моя, живот мой. Да!
- Да, моя съдба! О, да! – извика щастлив той.
Тя за миг откъсна устините си от него и погледна към прозореца. Денят се раждаше. Колко прекрасни бяха първите лъчи на новия ден, колко чудно синьо беше небето, колко мелодично свиреше вятърът, колко красив беше светът. Денят се раждаше по – прекрасен от всякога до сега, а те го посрещаха заедно, влюбени, по – щастливи от всеки друг на света. Погледна го и го целуна. Имаше Слънцето в ръцете си.

Ти си целият ми свят . . .

четвъртък, 1 април 2010 г.

Само теб!



Само аз си знам колко много те обичам и как бих живяла без теб. Ти си целият ми свят, сега и завинаги...

Бъди винаги до мен. Твоя съм.








Ти си целият ми свят . . .

сряда, 24 март 2010 г.

7/8 обич

Ето ме отново тук, на края на света, седнала на рамката на града. Ето ме, твоя съм, ето ме, ничия не съм, ето ме, истинска съм. Ето ме, тук съм. Ела и ме вземи. Теб чакам, само теб, единствен теб. Само теб ...
Ела и ме прегърни. Ела и ме целуни. Ела, при мен ела. Ела, с мен бъди. Ела, мой бъди. Обичам те. Теб обичам. От глава до пети. От първата къдрица до последната частица. Цялата си любов ще ти даря, цялото си сърце ще ти дам. Само ги поискай. Само ги пожелай и ще са твои. Дори и аз. Ще ме имаш. Цялата. Парче по парче. Част по част.
Спри се и погледни в моите очи, спри се и прочети дланите ми. Спри се и виж белезите по гърба ми. Спри се и целуни сълзите ми. Спри се и се обгърни в мислите ми. Спри се и виж ме как невинна съм. Спри се – аз те чакам от толкова много време. Спри се.
Погледа ти казва толкова много неща. Виждам чудни светове и неоткрити дълбини в него. Приказки без думи ми разказва. Шепне ми в тихия ден, носи ме по небето на безкрая. В зелените ти очи потъвам – истинска и нова, преродена само за теб. В тях аз съм себе си, твоя съм. В твоите зелени очи.
Заснеми ме на лента черно-бяла, да остана спомен жив и ярък в мислите ти. Нарисувай ме с думи, боядисай съзнанието ми с мисли. Отпечатай ме върху сърцето си, сега и завинаги. Обиколи заедно с мене пределите на света. Нека остана завинаги твоя. А ти ще си завинаги мой.
Има толкова много неща, които искам да ти кажа. Толкова дъхави страници от живота си имам да ти разкажа. Толкова спомени искам да ти споделя. Токова мисли ще ти подаря.
Ти, 7/8 от света ми. Ти, 7/8 от сърцето ми. Ти, 7/8 от спомените ми. Ти, 7/8 от мечтите ми. Ти, 7/8 от миналото ми. Ти, 7/8 от бъдещето ми. Ти ...
Ти, 7/8 от мен. Ти, 7/8 от обичта ми!








All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

вторник, 23 март 2010 г.

Believe me . . .

Цял живот съм чакала само теб ...
Ти ела, при мен ела.
Мой бъди, сега бъди ...
Винаги и завинаги.
Единствен мой ...
Мен имай,жадувай мен.
Твоя ще съм ...


Повярвай ми.











All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

понеделник, 22 март 2010 г.

вторник, 16 март 2010 г.

Влюбена

Песъчинките изнизват се,
Времената се менят-
Мечти променят се,
Радостни трептят.

Прегръдки утешават,
Спомени избледняват.
Усмивките се появяват,
Разбрали, че това е красотата.

Сърцето почва смело да тупти,
В погледа се отразяват слънчеви лъчи.
Коси във вятъра се разпиляват
Пуснати на свобода за идните дни.

Черни клепки мигат,
Стъписани пред образи нови.
Руменина бузите залива,
Разбрала жеста на бъдещите дни.

Аромат на познато,
Път,пристан или посока,
Разходка към мечтите
Или просто думи щастливи . . .


…Влюбена…





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Виновна

Седнах, за да те чакам.
Открих,че не мога да забравя те.
Затова чаках,докато дишах.
Но накрая умрях, просто нямаше смисъл.

Реших да погреба мечтите,
Забравила кога са родени.
Избягаха горките,
Видели, че не си ги познах.

Реших да подаря любовта,
А тя се оказа пълна с омраза.
Изхвърлих я от дните,
Смятах, че ще съм добре и така.

Открих гнева,
Припознах се, че е приятел,
Паднах право в ръцете му,
А той дори ме прегърна.

Загубих невинността,
Влюбих се във вината,
Проклех си съдбата,
А в крайна сметка просто умря ми душата.


. . . Виновна . . .







All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Enough, но не достатъчно, че светлина да разсее сенките

- Здравей, Красавице любима, здравей.
Тихо утро. Късна вечер. Първи пръски светлина. Предсмъртни трепки от тъмнина. Утрото се ражда, а нощта най-прекрасна умира, задушена от самота.
“Look at me, pretty-boy, my wonder toy-boy. Stay with me, honey.
Глухи сенки, скрити в лунната тишина. Слепи тела, превърнати в едно на фона на нощта. Стонове изкрещени, крясъци прошепнати. Раздяла, среща, гара, легло, стих.
- Остани с мен, Прекраснице моя, остани с мен в мечтите ми.
Може би са просто спомени, които приплъзват се във времето. Може би тя не е това, което изглежда. Може би той не е това, което искаше. Първа среща за пореден път. Ежедневие, най-прекрасно, защото е за първи път.
“Blame me. Hate me. I’m just one more October girl.”
Как да я обикне, когато тя никога не посреща зората с него. Как да разбере пълни ли са очите й със сълзи, когато знае само формата на тялото й. Как да гадае за цветът на косите й, когато познава само аромата им на слънчеви лъчи.
- Искам да виждам изгревите с теб, Сърце мое, с никой, но с теб.
Познава леките й стъпки. Знае аромата на кожата, допира на горещите й пръсти. Обича как се целуват напуканите й устни. Усеща крехкото й тяло да трепе от студ под себе си. Може да опише вкуса на дъха й. Познава всяка извивчица, всяка лека вдлъбнатина на гърба й. Обича всичко в нея, напук на света. Тя грее в него, по-ярка и от най-ярката звезда.
“My heart just dared to fall in love. I know what the stars are made of; I know what the taste of the fire is. I know everything. Everything but you. Everything but what love is.
Звук от разрушено стъкло. Спомен от едно изгубено сияние. Сълзи, болка, изгрев и края на нощта. Нищо не е както преди, защото думите са закъснели. Или как едно „Обичам те” се разби на пода.
- Обичам те, любима, остани!
Тя си тръгна. Останаха само аромата й и сянката й да танцува по стените. Пушека от цигарата й е вече само тих спомен, нагарчащ в съзнанието образ. Леката й походка ще отеква, но само в един по-прекрасен свят. Нея я няма. Тръгна си. Замина. Тя не дочака изгрева. Посрещна го сама.
“Goodbye, my sweet prince. I’m sorry, I love you more than enough. Goodbye, sweet prince, I love you, my dear.”





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Трябва да ме видиш ...

Трябва да ме видиш, когато си махна грима. Трябва да ме погледнеш, когато са ми почернени очите. Трябва да ми кажеш тогава, че съм красива. Тогава ме сравнявай с тихия пролетен дъжд. Не сега. Сега съм прекрасна, знам това! Сега строи светлина от погледа ми, има блясък. Сега съм добре, сега съм „щастлива”. Сега ме виждаш с очите си, после ще ме разбираш със сърцето си. После, когато видиш размазаното по страните ми червило, ще ме познаеш ли? Ще бъдеш ли така добър да послушаш Малкия Принц. Нали помниш какво бе казал той. Хайде, спомни си, хайде. Нищо че не се сещаш. Аз ще ти кажа. Ето :

И знай, човеко, че най-важното е невидимо за очите. То е видимо единствено за сърцето!


Знам, наивно е да вярвам, че ще обичаш, когато маската падне. Знам, глупаво момиче съм. Знам. Но те обичам. Аз те обичам. Чуваш ли? Въпреки че не виждам под твоята маска, аз те обичам. Боря се срещу всичко, а мечтите ми са тъй крехки. Времето ме преследва, а аз го гоня. И не мога да го стигна. Хайде, любими мой, остани докато падне завесата и прожекторите изгаснат. Аз ще съм там, отзад, свита на кълбо. И ще те чакам, за да ме отнесеш в безкрая на тишината.

Ти си моята есенна кутийка,
Пълна със мечти.
Ти си моята стъклена хартийка,
Залепена върху сърцето ми.

Крясък. Вик. Стон. И после звук от разбито стъкло.
Намери ме на пода, спаси ме от мен самата!


И вярвай ми ти, когато прошепвах смутена, че обичам те. Махай се, ти няма как да останеш, когато завесата падне и грима се махне. Махай се и моля те, поне Малкия Принц не наранявай. Той е невинен.

Бях невинна, когато ме обикна.
Сега съм обикновена и просто сама.

. . . Прости ми, исках да ти даря сърце . . .






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

вторник, 9 март 2010 г.

Бих ...

Бих искала да мога да ти кажа толкова много неща. Бих искала да ти разкажа за звездите, за Луната, за Слънцето и за мен. Бих ти давала да четеш тайния ми дневник, за да вникнеш в сърцето ми. Бих ти позволявала да ме носиш, когато съм сърдита, когато света ми е черен. Бих ти показвала рисунките, които правя и белезите по гърба ми. Бих ти звъняла посреднощ, защото няма да мога да спя. Бих идвала с теб на тепето, за да заснемем целия град от високо. Бих ти била пристън и посока, когато се връщаш.

Всичко бих била. Всякаква бих била. Само да знаеше ...








All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

неделя, 7 март 2010 г.

На Аси

Не искам да плачеш, защото красивите ти очи се пълнят с дъждовни капки и по милото ти лице заваляват поройни дъждове.
Не искам да се чувстваш сама, защото никога няма да си сама, ти винаги ще имаш мен.
Не искам да съжаляваш за глупаците, защото това ще значи да съжаляваш за целия свят.
Не искам да губиш вяра в любовта, защото тя винаги е там и винаги има за всеки.
Не искам да се вързваш на хорските тъпотии, защото само ще си пълниш красивите мисли с грозни истории.
Не искам да помръква усмивката ти, защото тя винаги е знак, че нещата ще се оправят, че имам как да се измъкнем от лошата ситуация.
Не искам да се отказваш от щурите си идеи, защото те те правят такава магическа и невероятна, моята лична втора вълшебна фантазия.
Не искам да спираш да твориш, защото рисунките ти са отглас на мислите ти, на душата, на сърцето ти.
Не искам да спираш да възкликваш „Милоооо!!!”, защото това винаги е знак за наближаващо торнадо от смях.
Не искам да се отказваш от идеите си, те нямат равни, те гонят и задминават хоризонта.

Не искам да си тъжна или сама. Не искам никой да те наранява. Не искам нищо лошо да ти се случва. Не искам да спираш да се усмихваш.

Защото ...

Аз ВИНАГИ ще съм до теб.





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

сряда, 3 март 2010 г.



Аз, Ваша Светлост,
Съм влюбена в
Слънцето!






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

неделя, 21 февруари 2010 г.

„Бях нещастен, защото нямах обувки, докато не видях човек без крака”
Тери Пратчет


Това е бичът на нашето време. Вечно искаме още и още. Никога не сме доволни от това, с което разполагаме. Все ще има още нещо, което да ни направи по-щастливи, по-успяли, по-весели. А не се замисляме, че има хора, които нямат нашето щастие, нямат нашите възможности, нямат нашия шанс. Че има хора, които са без дом над главите си. Че има хора, които нямат с какво да се нахранят. Че нямат на кого да кажат „Добро утро” или пък „Лека нощ!”
Колко от нас оценяват мига. Колко от нас живеят живота си така, както искат. Всички ли живеем като че ли е Главната Репетиция към живота ни. А следващ шанс просто няма да има. Поне не е сигурно, защото няма завърнали се от оня свят, да ни кажат какво става след смъртта.
Всеки миг е ценнен. Всеки миг е единствен и неповторим сам по себе си. Няма да се върне. Никога. Така че това е единственият 25 февруари 2010 година и ти трябва да го изживееш на макс. Нито една секундичка няма да има добликат. Нито един миг няма да се повтори и поправи.
„Радвай се на този миг. Този миг е животът ти!” – Омар Хайян
Не знам дали да обвинявам епохата или човека като личност. Сигурно всичко и нищо едновременно са в основата на проблемите ни. Не, светът не ни е виновен. Той е твърде голям и твърде зает, за да се занимава с нас. Може би в това е проблемът – загубили сме човешкото у човека, унищожили сме душите си от преследватне на недостижи идеи, в гонене на химери и утопии сме загубили онова, що ни различава от дивите зверове.
Има хора без дом. Има хора без семейство. Има хора с пропилян или насилствено очернен живот. По света, по този ужасен жесток свят има толкова нещастни хора, има толкова хора, които не могат да заспят нощем, защото ги терзае съвестта или пък защото спомените от миналото ги преследва. Всяка нощ има хора, чиято единствена мечта е да се събудят и на другата сутрин. А ние сме наблагодарни. Ние не знаем какво притежаваме. Ние не осъзнаваме, че имаме късмет по-голям от този на много-много-много хора.
Няма да поучавам никого. Твърде млада и неосъзната съм за това. Няма да давам никого за пример – твърде много примери ще ви станат. Няма да ви моля да се замислите – това си е вашо лично решение, а аз не искам да ви отнема свободната воля. Няма и да ви съветвам – коя съм аз, че да го правя. Ще ви кажа едно име и едно заглавие. Няма да ви моля да го прочетете или пък ще ви обеждавам да го правите. Давам ви го като информация, като споделяне, просто като думи. Защото това е част от МОЯТА свободна воля. Избора е ваш.
Името е Джордж Гарлин, а заглавието – „Парадоксът на нашето време”. От тук е големият цитат, който всички сме чували „Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”
Защото не трябва да сте нещастни, задето нямате обувки, а си помислете колко хора мечтая за крака. Защото не сте доволни от големината на стаята си, но има хора, които нямат покрив над главата си. Защото никога не гледаме това, което имаме, а се вторачваме в онова, което нямаме.
Просто ... ценете миговете и живота си. Само това имаме в наличност.






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

вторник, 9 февруари 2010 г.

formspring.me

Обичам те!

Не колкото аз теб, Пуф :*

Ask me anything

Иво


Иво е най-добрият ми приятел. Иво е моето сърце и душа. Иво е най-милия Пуфовец на планетата. Иво е всичко на света. Иво си е Иво, но е Моят Иво.
Той има големи кафяви очи, които те поглъщат и приемат в сърцето си. Косата му си има собствено мнение, но и той не се опитва да я възпитава де. Само да знаете колко е висок, сигурно съм под рамото му. И наистина имам чувството, че ако ме гушне малко по-силно ще остана на прах под подметките му.
Той е достатъчно мил, за да ми позволява да му се качвам на главата. Той никога не успява да ми се разсърди, определено не заради милата му муцунка.
Той винаги се кани на целия свят, че го унищожи заради мен. Надявам се да не е прав, защото като имам предвид в колко неприятности се забърквам, света няма да просъществува много – много.
Иво яде ужасно много, но само да го видите – слаб като вейка. Не знам как го прави, но всичката храна, която поглъща изобщо се изпарява, поне така изглежда.
Пуфо има меко сърце и грамааадна душа.
Иво е един от малкото престрашили се да ядат нещо, което аз съм сготвила. И до сега продължава да мрънка, че иска още палачинки, защото му били харесали. Рядко готвя, но на него винаги бих му готвила, защото знам, че му е приятно и защото е от малкото, които биха го оценили.
Иво ходи с най-прелестното момиче на планетата, моята туини-сис. На никоя друга не бих го дала и на никого другиго не бих я дала. Защото те са толкова перфектни един с друг, че просто чувам сватбените камбани докато ги гледам.
Иво, моят Иво, Ивчо. Защото света ще свърши без него. Няма нищо преди или след нашето приятелство. Това е той.

***
[8:30:19 PM] Mat Cauthon: бих преобърнал всички светове с краката нагоре заради теб, само ми кажи как мога да ти помогна
***
[8:20:50 PM] [x] ♥ Black Dahlia ♥ [празнота]: ще унищожа целия свят
[8:20:56 PM] [x] ♥ Black Dahlia ♥ [празнота]: след това
[8:21:03 PM] [x] ♥ Black Dahlia ♥ [празнота]: за да няма нищо след теб

***
[09.6.2009 3:50:47 PM] Mat Cauthon: ти си имаш достатъчно други хубави качества
[09.6.2009 3:50:49 PM] Mat Cauthon: :)
[09.6.2009 3:58:22 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: аз пак ще експлоатирам Ивчовия труд
[09.6.2009 3:58:28 PM] Mat Cauthon: :D

***
[09.6.2009 4:39:24 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: мислителю и приятелю мой
[09.6.2009 4:39:32 PM] Mat Cauthon: нищо не можах да намеря, дето да ти подхожда

***
[09.6.2009 4:53:52 PM] Mat Cauthon: както и мен трябва да ме осъдят че ям толкова много
[09.6.2009 4:53:52 PM] Mat Cauthon: :D
[09.6.2009 4:55:16 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: хахах
да посмеят само ;)

***
[09.6.2009 5:14:18 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: ето го и любимато ми
[09.6.2009 5:14:19 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: Единственият начин да се отървеш от изкушението е да му се отдадеш.
[09.6.2009 5:14:26 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: Оскар Уайлд
[09.6.2009 5:14:41 PM] Mat Cauthon: можеш това да напишеш
[09.6.2009 5:14:46 PM] Mat Cauthon: понеже си си едно ходещо изкушение
[09.6.2009 5:14:47 PM] Mat Cauthon: :D

***
[09.6.2009 5:45:00 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: аз съм умно блонди
[09.6.2009 5:45:06 PM] Mat Cauthon: така е
[09.6.2009 5:45:07 PM] Mat Cauthon: :)

***
[8:53:40 PM] Mat Cauthon: Слънчо, ще ти се карам!
[8:53:45 PM] [x] ♥ Black Dahlia ♥ [празнота]: защооо
[8:53:46 PM] Mat Cauthon: иии
[8:53:46 PM] Mat Cauthon: :D
[8:53:51 PM] Mat Cauthon: защото те обичам
[8:53:52 PM] Mat Cauthon: :P
[8:54:04 PM | (8:54:08 PM — редактирано)] [x] ♥ Black Dahlia ♥ [празнота]: защо ме обичаш бе, шматко
[8:54:14 PM] [x] ♥ Black Dahlia ♥ [празнота]: та аз съм отвратна

***
[10.6.2009 4:50:40 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: нищо
[10.6.2009 4:58:31 PM] Mat Cauthon: пингвини?
[10.6.2009 4:58:32 PM] Mat Cauthon: :D
[10.6.2009 4:58:57 PM | (4:59:01 PM — редактирано)] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: ;)
[10.6.2009 4:59:06 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: пингвини
[10.6.2009 4:59:16 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: обичам пингвини
[10.6.2009 4:59:18 PM] Mat Cauthon: (rofl)
[10.6.2009 4:59:19 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: вече да
[10.6.2009 4:59:22 PM] Mat Cauthon: песента е готина
[10.6.2009 4:59:23 PM] Mat Cauthon: :D
[10.6.2009 4:59:30 PM] Mat Cauthon: ами нормално да ги обичаш
[10.6.2009 4:59:31 PM] Mat Cauthon: ;)
[10.6.2009 5:00:39 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: (sun)
[10.6.2009 5:00:44 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: пингвиниииии
[10.6.2009 5:00:51 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: <3

***
[10.6.2009 9:28:33 PM] Mat Cauthon: не, не си на моя страна само заради това, че съм учтив
[10.6.2009 9:28:40 PM] Mat Cauthon: а защото съм страхотен човек по принцип
[10.6.2009 9:28:41 PM] Mat Cauthon: :D

***
[17.6.2009 7:14:19 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: сетих се да нещо днес
[17.6.2009 7:14:24 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: и съм щастлива
[17.6.2009 7:14:31 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: кой те гледа странно бе
[17.6.2009 7:16:15 PM] Mat Cauthon: ми всички които бяха наоколо?
[17.6.2009 7:16:16 PM] Mat Cauthon: :D
[17.6.2009 7:16:28 PM] Mat Cauthon: а на спирката като се видяхме двама 11-клас се дръпнаха настрани
[17.6.2009 7:16:29 PM] Mat Cauthon: :D
[17.6.2009 7:16:36 PM] Mat Cauthon: в смсиъл след реакцията ти...
[17.6.2009 7:16:42 PM] Mat Cauthon: на мен ми стана много приятно обаче
[17.6.2009 7:16:46 PM] Mat Cauthon: рядко ми се радва така някой
[17.6.2009 7:16:46 PM] Mat Cauthon: :)
[17.6.2009 7:16:48 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: от вчера реакцията?
[17.6.2009 7:16:52 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: хмм
[17.6.2009 7:17:28 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: добре че тези 11-то класници не са ме виждали когато отивам при МИлен, които ме чака в петъците
[17.6.2009 7:17:31 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: (rofl)

***
[19.6.2009 8:44:52 PM] Mat Cauthon: аз се сетих кво правеше в съня ми!
[19.6.2009 8:46:24 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: оо
[19.6.2009 8:46:25 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: кажи
[19.6.2009 8:46:28 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: после и аз
[19.6.2009 8:46:30 PM] Mat Cauthon: палачинки
[19.6.2009 8:46:32 PM] Mat Cauthon: (rofl)
[19.6.2009 8:46:38 PM] Mat Cauthon: и ме заплашваше с тях на всичкото отгоре!
[19.6.2009 8:46:40 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: сериозно?
[19.6.2009 8:46:42 PM] [x] сЛъНцЕ нАсРеД нОеМвРи: хахах
[19.6.2009 8:46:45 PM] Mat Cauthon: не разбрах само дали щеше да ме целиш с тях
[19.6.2009 8:46:49 PM] Mat Cauthon: или да ме тъпчеш
[19.6.2009 8:46:49 PM] Mat Cauthon: :D


И още, и още. Защото Пуфо и аз сме си Пуфо и аз <3



All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

quite everything


I gave you quite everything I am.
Quite everything I love.
I gave you all.
Mind,body,soul,heart. All
And it wasn't enough, I see.
It wasn't something for you.
Now go, sweet prince, go.
'Cause if stay, it won't be the same.
I'll be dead alive, you - miserable . . .

Good night, my love, I'm fallin' in the darkest part of eternity










Я сошла с ума!

неделя, 3 януари 2010 г.

Сбогом

Не се сърди, че казах, че те обичам. Не беше нарочно. Не исках да те нараня. Исках просто да съм честна със себе си.
Не ми се сърди, не недей прави тази така ядосана и нежна физиономия. Обичам те, толкова страшно ли е? Моля те, моля те, моля те - обичай ме!
Моля те, обичай ме. Не съм толкова лоша. Мога да бъда мила. Мога да бъда послушна. Мога да бъда тиха. Мога да бъда страстна. Мога да бъда всичко. Но най-вече - твоя и ничия друга!
Не се опитвай да си мил. Разбрах. Проумах. Забрави ме. Мрази ме. Мен вече ме няма.

Сбогом. Някога те обичах!




Я сошла с ума!