неделя, 26 септември 2010 г.

Снимка на стената

Танцуваща на лунна светлина, под звуците на музиката на мислите си, пристъпваща едвам на пръсти, въртяща се в кръг, не спираща, с развени коси и разперени ръце, ето я дъщерята на луната, момичето с косите от звезди, момичето с очите пълни с искри.
Знаеш ли, пътнико, знаеш ли коя е тя? Познаваш ли я от преди, виждал ли си я по пътища отъпкани и друми незнайни. Дали е родена сред житни поля или на брега на бурна река? Виждал ли си я преди, чувал ли си мелодията на гласа й? Знаеш ли цвета на мислите й? Не, пътнико, не, ти я познаваш само така, танцуваща в мрака, сянка на перваза, отражение от счупено стъкло. А коя е тя?
Страннико, накъде се е запътила тя, знаеш ли от къде идва, къде отива? Знаеш ли защо все сама е, танцувала ли е нявга на дневна светлина, дали е пропътувала четирите посоки на света? Излиза ли някога от стаята си с четири счупени прозореца, има ли врата навън, към света? Не, не ти е понятна искрата в погледа й, не си я виждал как се крие от ярката слънчева светлина. Нищо не знаеш за нея ти, нищо освен, че боса танцува и все сама, все сама.
Има ли тя друга същност през деня? Става ли, работи ли, прибира ли се уморена в стаята си, заобиколена все от спомени? С хората говори ли си, или все с призраци обградена е? Познава ли я някой щом завесата падне и изгрее чистата лунна светлина? Крие ли се зад завесата, докосвайки счупените стъкла с дланите си? Какво прави, когато иска да се скрие от света? Виждал ли я е някой щом изгрее слънчевата светлина?
Дъщерята на луната танцува своя последен танц. Върти се на пръсти, с разпилени по рамената коси, тя е първата любов на сенките и нощта. Музика от стар грамофон и рокля от шифон, боса, тиха, нежна, сама, но не и самотна. Тя танцува, върти се, тананика. Няма друга като нея, тя е единствена и уникална. Всяка нощ е последен танц, всяко утро се крие в тълпата. Ето я, на рамката на прозореца, танцува тя по перилата. Височината не я мори, тя е дъщерята на луната.
А от стара черно-бяла снимка на стената я гледа той – нейният герой. За него тя танцува всяка нощ, за нейния любим. Танцува сякаш няма утре, танцува сякаш той е там и я гледа. Танцува на неговите любими плочи, тананика тихо, с глас дочуващ се едвам, само той да я чувам. И говори ли му, говори. Танцува и думите нежно реди. А той я гледа, от снимка черно-бяла на стената. И усмихва се. Млад кадет, в униформа нова.
Танцува дъщерята на луната, танцува всяка нощ. Ако я видиш, страннико, някоя чудна вечер, танцуваща с разпилени коси, боса по дървения под, не усмихвай се ти. Защото таз жена, танцуваща в мрака е тъжна и сама. Нейният млад съпруг, красивият кадет, отиде на бойното поле. И навярно там ще си остане. Но тя танцува всяка нощ, отплаща се с единственото, което има и в замяна моли се луната да го пази, да й го върне жив. Това е тя, дъщерята на луната. Тя е боса, тиха, нежна и сама, но не е самотна. Тя има любовта и това й стига.







Ти си целият ми свят . . .
Ти си купи сърце.И някъде някой ще иска да те научи как да работиш с него.