вторник, 29 ноември 2011 г.

не си отивай, моля те

17 години, 364 дена, 23часа.

Това съм аз дотук. Това бяха и ще останат завинаги най-прекрасните години, които някой някога е имал. Аз не искам да пораствам, аз не искам да ставам пълнолетна. Така имам всичко, за което съм мечтала, имам всичко, което човек може да иска, имам всичко, което някога е било нужно на някого. Имам семейство, най-прекрасното семейство на света. Имам приятели, най-разнообразните, мили, луди, сърдечни, сладки приятели на света. Имам любим, най-искреният, любящ и подрепящ любим. Имам мечти, най-красивите мечти на света. И имам цялото небе, което да изпълня с бъдните дни.

Светът ми е красив, светът ми е ярък, светът ми е щастлив. Искам завинаги да остана на 17 и никога да не идва утре. Но уви, светът се върти, а и ние заедно с него.

Някои може и да кажат, че съм луда. Може и така да е. Навярно съм шизофреничка, защото всичко, което пиша, го чувам като гласове в главата си. Понякога виждам сенки там, където ги няма, шепоти в крясъците, крещене в шепотите. Обичам са стоя сама и просто да разговарям с мислите си. Но не страдам от психично разтройство. Не. Аз му се наслаждавам до последната капка.

Сега тихо ще поплача за отиващото си детство, но на сутринта ще изгрея отново. Макар и на 18...






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 25 ноември 2011 г.

Северно сияние

Рая. - Не е направен от захарен памук, а от думи.
Смъртта. - С развени от вятъра червени коси, красива жена леко върви.
Живота. - Морето бурно е, но винаги е тъй красиво.

Любовта. - Прогледнеш ли веднъж никога не завърнал в на сенките света.
Музиката. - С нежна премяна прегръща ни страстта.
Ти. - Единствен.

Ада. - Преследна ни в нощта, иска да се върнем там, в земните недра.
Думите. - Лъхави пеперуди с изкрящи изумрудени сърца.
Аз. - Всяка сълза е една падаща звезда, изгаряща в нощта.


Това, че се губя, не означава, че съм изгубена.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 18 ноември 2011 г.

Запалени думи

Пушенето убива,
но нима живота не е смърт.
А и все по-трудно се разбира
кой е правия и кой грешния път.
Навярно лесно е кротко да стоиш.
Уви, кроткостта не помага вечер да заспиш.

Диви, бясни, ужасни
човеци сме всичките - очи неясни.
Блесват оръжия, шумват стрели.
Стой!Тръгвай! УМРИ!

Погледни го така-живота ни убива,
но поне съдбата ни е красива.
Ние ще искрим кат малки звезди,
ние ще се стопим - кат думи запалени.

Не е лесно, дори е смешно,
а ето-поставят те в шах-мат с пешка!
Ах, нима това не е чудесно,
да си щастлив е толкова лесно!

Нощем съвестта оставя ли те да спиш?
Мен да, ако не вярваш-ела и виж.
Може би съм крайна, може би от думите боли,
кармата е такава-не понася лъжи.
Изпуши една цигара и мълчи,
живота е смърт, това си и ти!





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 11 ноември 2011 г.

Every night I dream of you

Събуждам се в ярки цветове и живея по заскрежени върхове. Орел да бях, пó на ниско бих летяла. Уви, човек съм се родила, мога да рея се в небосклона само чрез мечти. Не е малко, но колко по-хубаво би било да имаш свои си крила и да не си тъй здраво закрепен към майката земя. По цели нощи не бих прибирала се, гонила бих всичките слънца и звезди. А накрая кат Икар бих изгоряла от пламъка на мечтите си.
Под възглавницата мека аз крия тетрадка, събрала всичките въздишки, откъснала от устните си. С мастило черно, малко дребно, неясно, но все пак красиво съм записала всичките си блясъци. Само един не успях. И това си ти.
Опитах се да те опиша, но не успях. Реших да те нарисувам, но образа ти се разкриви. Желаех с щрихи да те сътворя, леко, като отпечатък от блясъка на една звезда, но всичко, което постигнах беше да прогоря листа. Думите не подаваха се на властта ми, бягаха от себе си. Има ли те, или си те измислих? Не беше ли по-лесно просто на лента да те запечатам и после на внуците си да те показвам? Да, но фотоапарата не успя да заснеме те-ти лентата освети и дори и спомен от снимката ти не остана.
Все още си спомням последното лято и дните, прекарани сред свежата трева. Спомням си как се скрих при теб от дъжда. Спомням си после как си дойде без да ми кажеш и иззад ъгъла ме изненада. Как искрено се смееше, докато гледаше как едва не падам на земята от изненада. Все още си спомням всеки миг, когато можехме поне за малко от света да избягаме. И отново наяве и насън сънувам за красивите дни, когато при мен отново ще си ти.
Понякога плача, защото това, което най-силни ни прави, най-много отслабва ни. Понякога просто гледам в безкрая и надявам се да се появиш от следващата пряка. Понякога, че боли ме и тъжна съм не казвам, защото това означава да спусна мъгла и в още нечии очи. А от това още повече боли. За това сега просто стоя и надявам се утре навън да завали. Малко свежест и малко тишина, имам нужда от малко неподправена любов и чистото до мен сега. И само дъжда може да разбере с влажния си дъх това.
Заспивам в най-ниските дълбини на мислите си. Дете да бях, толкова много любов не бих могла да събера в малката си, момичешка душа. Уви, почти възрастен съм – едвам успях.







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

На него, в полунощ

Угнетен и наранен.
Уморен, но не и сломен.
Тъй крачи по пътя,
пристъпя в непрогледната тъма,
търсейки друм към дома
и може би просто малко светлина.

Думи тежки
и грешки човешки-
навярно да съдиш е по-лесно,
но пък дали е честно?
Гледаш отстрани и мислиш, че можеш нещо,
дойде ли твоят ред – изведнъж става ти горещо.

Светъл, яростен лъч
и огнеструйна доброта.
Тъй тъжна е детската душа,
тъй крехки са женските сърца!
Само дума една може да разруши света.
Само още една-ще го съгради отново на мига!

Тъй спокоен и красив
до мене той пак ще заспи.
Ще го завия със златни коси,
ще го приютя в есенните си очи
само да поиска до мене да постои.
Светът е наш – ела и го вземи.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

сряда, 9 ноември 2011 г.

A tres metros sobre el cielo

Какво сънуват вълците? Има ли предел звездното небе? Защо солени са сълзите? Може ли една дума само да разбие женското сърце? Дъхът прогаря ли кожата като огън? Сънуваме ли в цветове? Има ли живот и след смъртта? Страх ли те е от дъжда? Тишината убива ли в невинността? Ще надбягаме ли птиците? Някой продължава ли да вярва в хората?

Ние заедно стоим, гледаме се, мълчим. Пред нас е цялата вселена, зад нас тълпата към сърцата ни устремена. Тичаме, викаме, слепи ни самотата. В малка къщичка от страхове всяка вечер спим, а на сутринта събуждаме се в палати от мечти. Къде отиваме, от къде идваме, деца ли ще умрем, възрастни ли се родихме.

Нищо тленно мое не притежавам, но и толкова ми стига. Претежавам на сърце всички реки, небеса, планини, поля. Мои са полетите на орела в небесата, тичането на коня в полята. Нищо не търся, надежда само предлагам. Усмивки и доброта подарявам, но никого да си вземе не задължавам.

Ние сами стоим, но заедно сме, когато дори за миг затворим очи. Можем просто да мълчим, а всъщност приказки на ум да разказваме. Целия свят побира се в рамките на едно сърце, целият свят събира се в две очи. И музиката, която обгръща ни, щом слънцето залезе с огнеструйни лъчи. А денят се ражда с вик на свобода.

Ти имаш време, а аз свобода. Искаш ли с теб да я споделя? Мислите ми са пълни с искри, те извират през думите ми. Заповядай, малко си вземи. Навън е студено, но в моя свят е вечна късна пролет, където има прохлада, но и топлина. Люляци цъфтят, разнасят аромата на смеха. Спри се, огледай се, не си сам на света. Имаш мен, аз съм тук и смятам да остана. Просто не съм такава – никога никой няма сам, сиротен, нещастен да изоставя. Дори и на 3 метра над небесата.

Въците сънуват красота. Звездното небе на нас се крепи. Сълзите солени са, защото извират от тъжни извори. Дума или поглед едва може са сломи женската душа. Дъхат прогаря кожата и белег остава за спомен. Сънуваме ярко, в черно-бели цветове. След смъртта има живот, но чужд, ние ставаме на кости и прах. От дъжда не ме е страх повече отколкото от смеха. Тишината убива невинността в тоновете на звука. Птиците ще надбягаме, разперили ярките си криле. Аз продължавам да вярвам на хората и да виждам в тях зрънце светлина.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

сряда, 26 октомври 2011 г.

Гари неразделни


Празна гара. Влаковете тръгват, спират, идват, заминават. Разминават се. Хора търсят, чакат, намират, губят. Срещат се. Сбогуват се. И гарата отново остава по-празна и по-пълна от всякога.

Ето ме, тук съм. Пристигнах си. Удома съм.

Гарата посреща ме с вечната си меланхолична усмивка. Част от тълпата, изляла се от влака, но една-единствена удома. Тук съм си. Тук. Удома. Мирише на спомени и топлина. Улиците крещят от всички страни моето име. Кестените шумолят с последни останали есенни листа. Вървя по стария булевард като на разходка в минали, по-добри времена.

Майки с деца. Детски площадки. Смях. Колко е хубаво да се прибереш. Люлките в градината са си все същите – скрибуцайки пеят и разказват какво са видяли и чули докато мен ме е нямало. Докато не съм си била удома. Ах. Тук сърцето ми танцува.

Тук никога не е тъжно дъждовно, както е в далечните, студени страни. Тук винаги можеш да се скриеш от себе си, да се качиш на връха на света, а града да е в краката ти. И после, когато всичко покрие се от тъмнина да броиш миговете, отразяващи се в светлините на нощта.


 

Денят свършва. А след него друг. Аз съм тук, удома. Градът си спомня за мен, запазил е белезите, които му оставих. А той е навсякъде с мен, в сърцето ми. Той превърна се в част от мен и сега сякаш живее в мислите ми.

Отново гара. Влакове тръгват, пристигат. Хората се сбогуват, за първи път виждат, търсят, намират. Небето мирише на познато, на дом, на спомени. Влакове тръгват на всички страни. И гарата стои – тиха и самотна, ярка и спокойна. Гара неразделна, събираща пътищата към живота ми.

понеделник, 10 октомври 2011 г.

Good night, sweet princess

Събудих се.
И беше тихо.
И беше студено.
И беше тъмно.
И беше самотно.

Събудих се.
Отворих очи.
Взрях се в мрака.
Нямаше никой.
Плаках.

Събудих се. Тих, самотен, дъждовен понеделник. Студен понеделник. Понеделник, който ще си остане самотен и тих. Поне са сега. Знам, че ясно слънце ще изгрее, когато ти се прибереш. Но за сега ще е студено и самотно. Ще се разхождам в един чужд град, който няма нищо общо с ярки и красив град, в който се разхождам, когато съм с теб. Ще слушам онази същата музика, за която ти казваш, че е блудкава американска боза, а аз твърдя, че тя е онази, която най-точно ми донася усещането за теб и мен, заедно. И после ще слушам Hard Core, защото ти ще слушаш Hard Core и така сякаш ще съм с теб. А и защото това ми помага да преживея агресията, която се събира вътре в мен и понякога е на път да експлоадира. И така ще се нижат дните. Понякога, когато оставам сама, ще плача, но не защото съм нещастна или наранена, а просто защото съм такава. Плача, когато просто вече съм изчерпала разумните вариянти и ми е тежко на сърцето. Нали знаеш, вечния казус - под най-твърдите обвивки се крият най-нежните сърца. А аз имам птиче сърце. Ще стоя и ще се взирам в снимките и ще ти говоря наум. Ще ти разказвам всичко, за което се сетя и което не бих козала на никого. Защото ти си моята упора; този при когото искам да се връщам след тежък ден; този на когото изливам сърцето си, когато съм наранена; този с когото искам да споделя успехите си; този на когото мога да кажа всичко или просто да си помълча. И искам аз да съм за теб тази, която те подкрепя, когато имаш нужда от опора; която ти се хвърля на врата, когато успеш; която те посреща с топла прегръдка, когато искаш да се скриеш от света; която е до теб и когато падаш и когато изгряваш; тази с която можеш да се смееш.

Сега е тъмно. И вали. Студено е. И аз продължавам да съм сама. Мислено се разхождам под дъжда, но наяве не бих - страх ме е да излеза сама. Музиката пронизва сърцето ми, но какво от това. Ти си там, аз съм тук, но това не е от значение, защото ти си навсякъде с мен, в сърцето и ума ми. Реалните разтояния не значат нищо на езика на сърцето, знаеш го, нали.

Тихо е.
Вечер е.
Нощ е.
Студено ми е.

Прегърни ме през мислите си, имам нужда от малко човешка топлина. Иначе ще стана като другите - бездушна, глупава, студена, огорчена, озлобена. А аз не съм такава. Вече не. Аз съм по-добър човек. С теб и заради теб.

Лягам си.
Сълза.
Две.
Пусто е.
Чакам те.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 7 октомври 2011 г.

Греховете на думите

Здравейте, аз съм Станислава. И някой ден ще стана социален работник. Ще стана социален работник, защото ме е грижа за хората, защото съм способна да обичам дори хора, които не познавам, защото бих останала в болницата заради напълно непознат, защото се спирам при децата, които плачат, защото ТОВА е нещото, в което ме бива и което ми е ПИСАНО да правя.

Здравейте, аз съм Станислава. И утре имам изпит по английски език, от който зависи бъдещето ми. И ме е страх, безумно много ме е страх. Сякаш целият ми свят е заложен на карта, на един ден, на 4 часа в една малка стая с един компютър. Твърде много амбиции, чувства, страсти, желания, мечти, животи са заложени на това. И трябва, искам, ЩЕ се справя толкова добре, колкото ми позволяват възможностите.

Здравейте, аз съм Станислава. И това, ТУК, съм аз. Имам истории и думи. И искам да ви ги разкажа. И ще го направя. Защото всички и всичко, дори думите си имат грехове.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

четвъртък, 28 юли 2011 г.

.тонове.

Ако някой ми каже, че трябва да живея в свят без музика, бих го помолила да сложи арсен във виното ми и да ме остави да умра като кралица, отровена от Борджиите.

Всяки ден слушам средно между 50-60 песни съзнателно. И понякога някоя песен е толкова...толкова истинска, че искам да я слушам отново и отново, и отново и да плача, слушайки гласа, който докосва сърцето и душата ми. Да се наслаждавам на мелодията, която прониква там, където не допускам никого освен любимия. И понякога тази песен сякаш остава с мен за дълго. Може би дори "докато смъртта ни раздели".

Обичам да си представям как съм история, написанана стара пишеща машина и след години някой ме открива скрита дълбоко в някоя стара книга и решава да ме преразкаже и да ми вдъхне нов живот и ярки цветове. И така да успявам да достигна до всички хора. Навсякъде по света. И те да ме помнят. Сякаш съм песен.

Ах, дано ако някой ден музиката умре - ме вземе със себе си. Не бих могла да живея, ако ги нямаше онези тонове, които ме карат да треперя, да пиша, да мечтая, да сънувам, да ЖИВЕЯ!






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

вторник, 26 юли 2011 г.

една праскова.

Здравей. Аз съм. Тук съм. Жива съм. Прибрах се.

Сега гледам тихо в екрана и все още не разбирам много неща. Такава ли се родих или такава станах? А харесва ли ми да съм такава, искам ли да съм? А харесва ли ви да съм? А мен дали последното въобще ме интересува?

Музика с неравноделен такт и всеки ден да е неделя. Слагаш очилата с черни рамки и прозрачни стъкла, облягаш се назад и потъваш в своя малък свят. Искаш да създаваш, но не знаеш нито къде, нито как. Стоиш в своята малка стая от три стени. Стоиш, а дните си минават. А ти стоиш. Аз стоя.

Прибрах се, но не се почувствах удома. И какво от това? Нима съм кораб без пристан и посока. Нима това, което всички наричат космополитността на характера ми не е непрестанната страст да откривам, виждам, разбирам, потапям се в новото, а чисто и просто една неспособност да се задържа постоянно на едно място, сред едни и същи хора, живеейки живота си по най-обикновения и лесен начин, който някой някога е виждал. И прави ли са, когато казват, чу скривам незнанието и страха си зад стена от сложни и непознати думи, които да объркат останалите?

Тихо, стига, нека сега има просто малко тишина. Добра, лоша, грешна, праведна, тиха, шумна, усмихната, вглъбена, умна, глупава, сама, неспокойна, буйна, разплаквана. Човек. Личност. Плът и кости. Това съм. Ни повече, ни по-малко. Може и да се крия зад думите, но аз съм такава. За добро или пък за лошо.

Прибрах се, но се каня скоро пак да заминавам. И после пак. Мисля, че открих своя пристан, но във формата на човешко лице. Нека съм кораб, но имам посока. Тя е към мечтите ми и бъдещето, което сама ще си създам.

Но стига мислене за днес. Жалко ще е ако прекарам остатъка от деня мислейки за неща, които няма да се случат скоро и самоанализирайки миналото и себе си. Не че е лошо да се мисли, но сега искам просто една праскова. Една праскова. Може ли?







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

вторник, 21 юни 2011 г.

Use this SMILE

Обичам тактовете на сърцето. Те винаги са били най-красивата музика, която някой някога е създавал. На тях можеш да танцуваш, да спиш, да пееш, да тичаш, да стоиш, да си себе си и да си някой друг.

Обичам да се събудя от първите слънчеви лъчи и да видя, че имаш още 15 минути да се излежавам и да си мисля хубави неща. Можеш да стоиш и да се усмихваш, знаейки че в тези кратки 15 минути ти управляваш света и не си отговорен пред никой друг освен слънцето.

Обичам мига, в който се виждат линиите за влака до нас и аз се огледам бавно и вдишам аромата на пътешествие и непознато. Тогава си пускам произволно избрана песен, щраквам с пръсти и си казвам - това е, тук е хубаво, града, държавата, света - хубаво е.

Обичам да си направя playlist в Youtube, който да слушам докато пиша и да си представям как това всъщност е плоча, пусната на грамофот, а аз не пиша на лаптопа, а на стара пишеща машина, която издава онзи звук. Нали знаеш, ОНЗИ звук - на изкуство и талант. Сякаш техниката не е превзела живота ни и ние все още сме повече хора и творци, отколкото машини и плагиати.

Обичам да ходя по тревата в училищния двор. Той е толкова голям и просторен, че ако присвия очи мога почти да си представя, че съм на село, в полето и просто си прекарвам добре. Без училище и учители, които надценяват силите ни в последните дни. Ние не сме роботи, макар и да имаме по-здрави емоционални връзки с мобилните си телефони, персоналните си компютри, телевизорите си или цифровите си фотоапарати. И макар да не желая да ставам груба и/или зла - децата са такива - груби, немърливи, мързеливи, нахални, озлобени, непочетителни, неграмотни заради една част от учителите. Много ми се иска да видя онези години, когато да си учител е било призвание и страст, а не задължение и тегоба.

Обичам да ям сладолед, докато съм със слънчевите си очила. И да пия от бутилка, мислейки си, че така съм повече МЪЖ и по-малко куклата на мама и тати. Обичам след тежък ден да си хвърля якето и чантата на закачалката в коридора и просто да се просна на малкото диванче сред възглавниците и да се чувствам като на облак. Обичам, когато тъкмо съм си мислила за някого и съм му разглеждала профила във Fb и точно след това да получа съобщение от този човек. И съм БЕЗКРАЙНО възмотена от поругаването на паметника на Червената армия - народ без минало няма бъдеще. Не искам да живея в ТАКАВА епоха - където клеветим всичко, винаги.

И днес МНОГО държа да кажа на тези хора, че аз ги О-би-чам:

Honey (Ася) - ти, мила моя, си най-ефирното сърце и най-ярките мисли, които някога съм срещала. И това, че дуализма в някого е в повече не трябва да те плаши - давай шанс на хората, всички го заслужават.

Ирина - знам, че това е малко странно като място да ти отговоря, но лятото стана с една идея по-готино, когато ти ми писа. И дори не можеш да си представиш колко МНОГО обичам да излизам с теб. Сякаш попадам в цяла нова вселена от емоции и знания.

Loverboy (Миро) - благодаря за подкрепата. Понякога "Давай! Можеш!" казано само в погледа ти е онова, което може да спаси деня ми. А ти винаги го спасяваш. (Да не си моя прероден принц, а?)



П.С. УСМИХНЕТЕ СЕ! Дишате ли? Значи трябва да се надявате!






Имам и Искам целия свят . . .

понеделник, 30 май 2011 г.

a person who can’t be moved

Вече не се страхувам. Вече не стоя вслушана в мрака, опитвайки се наум да избистря истините от лъжите и красотата от тъгата. Вече не стоя със сведена глава. Вече не искам да се харесам винаги и на всички. Вече не обръщам внимание да глупавите и грозни обвинения.

Сега приемам, че може да съм различна, но пак хубава и обичана. Сега съм горда със себе си, със семейството си, с това от къде идвам и знам, къде отивам. Сега се опитвам да използвам възможностите докрай. Сега посрещам деня с усмивка и знам, че заспивайки някъде някой си мисли за мен. Сега имам себе си и другите и живея по възможно най-добрия за мен начин. Сега – целите ми изгледат реални и не се нужда от нищо повече от това, което вече имам.

Няма счупени сърца, няма разбити мечти, няма тъжни стихове, няма сълзи. Няма. Има ме мен. Има ги мечтите ми. Има го любимия човек. Има го любящото семейство. Има ги малкото, но верни и скъпи приятели. Има го сънят до късно, разходките, смехът, сладоледа, слънцето, дъжда, ние, вие, те. СВЕТЪТ!

Животът е красив. Музиката е тук, навсякъде. Новите изживявания, бурите от емоции, постигнатите цели. Вкуса на сладоледа, който напомня на детството. Старите снимки и белезите от приключенията. Лавиците отрупани с безбой книги. Стените, боядисани в контрасни цветове. Ти. Аз. Ние. Хората. Любовта. Приятелството. Живота.

Някой ден ще заснема късометражен филм, който да прожектират в старото кино. Някой ден ще съм обиколила света. Някой ден ще издам книга. Някой ден ще открия изложба с мои снимки. Някой ден ще имам деца, които ще науча, че хората са добри и трябва да се обграждаме с любов. Някой ден ще съм променила нечий живот. Някой ден ще организирам съвсем сама парти за приятел. Някой ден ще печа сладки дори и за съседските деца. Някой ден ще стана хубава старица, която се стои на люлеещия си стол до своя дядо и ще гледаме внуците си.

Някой ден. А сега – сега ще съм просто себе си. Защото така съм най-щастлива и най-обичана.







Ти си целият ми свят . . .

Dream a little dream of me

Градски шум. Прах. Суета. Фарове. И история една. Случила се в 2 през нощта.

Малък бар и две самотни души. Стара грамофонна плоча нежно се върти. Цигарен дим, тъжни очи. Жаден ли си, искаш ли питие? Ще ти сипя, а ти постой. Заведението затваря, но чак при първи петли. Има време, ти постой. „Ще останеш ли с мен до края на вечерта?”

Красотата ти е преходна, уви. По-бързо и от цвета на мака ще повехне, а косата ти ще посивее. Може би ще останеш стар и самотен. Може би никога никой няма да знае, че си съществувал. Може би. „Искам да оставя нещо след себе си” – признава тихо тя.

„Пушенето убива...” – изрича той с глух глас. Лумва пламък в полу-мрака и после тънка струйка дим. Всичко убива, всичко води към смърт. От първата си глътка въздух ние тичаме към смъртта, но се сещаме за това, чак когато е твърде късно, за да изживеем живота си така, както искаме.

„Не ме е страх. Вече не. А теб?” – тя го поглежда с големите си очи и въздъхва тихо. Плочата свършва, но продължава за се върти. Той мълчи, гледа в мрака. Слушат първите капка на дъжда. Всеки мечтае за нещо, сякаш е сам, сякаш е скрит от света. Нощта е ярка, а денят тъмен. И дали всъщност някой някога е стъпвал на Луната.

„Танцувай с мен.” – казва той и завърта нежната й снага в мрака. Музика отдавна няма, но какво от това. Леки тръпки от докосване едва. Вятъра ги погалва, а града навън явно заспал е под блясъка на плъната Луна. За миг човек би си помислил, че красив е света.

„Имаш ли нужда от приятел или просто споделена тишина – ще се срещнем тук, в малкия тих бар, при пълна Луна.” – усмихна му тя и стисна топлата му длан в своите две малки. Но нима някога случи се това. Не беше ли просто сън, споделен между двама странници в бар, на края на света? Те повървяха така, под дъжда, ръка за ръка, малко, само пряка-две и после се разделиха. Той на север, тя на юг, всеки тръгнал по своя път.

А споменът сякаш избледня, защото при пълна Луна никой никога не чакаше в бара, онзи – на края на света.






Ти си целият ми свят . . .

събота, 7 май 2011 г.

Мълчаливата седмица

Писането става все по-трудно. Не че нямам мисли и чувства за изливане и споделяне, даже напротив -имам, но просто не искам да ги пресътворя. Някои от тях са свързани с личния ми живот и хората в него, които изрично не искат да се споменава нещо повече от самото наличие на връзка; други са прекалено объркани дори за мен самата и няма как да ги предам акуратно; трети са ми твърде болни въпроси и не искам да говоря за тях; а четвърти ... е, те са онези, които просто не стават за говорени, нали знаете - те просто са си досадни и ... безсмислени.

За това ... сега ще си помълча. Нали знаете, онова красиво, тихо, спокойно и тъжно мълчание. Мълчанието на една изгубена невинност, мълчанието на едно ужасяваща седмица. Мълчанието ... на потъналите в сълзи очи и изяждащата те отвътре болка, мълчанието, което е викове без глас. Моето мълчание. Моята мълчалива седмица.

Моята мълчалива седмица е към своя край. Имам чувството, че тя дотук не беше от 6 дена, а от 26. Беше наситена на емоции и, донякъде, на разочарования. Крепостта най-лесно се предава отвътре. Така и стана. Моята крепост се предаде отвътре, най-силния удар по нея беше нанесен от най-дълбоките й и лични недра - от сърцето й.

Не че беше толкова лоша. Не. Една от детските ми мечти се сбъдна, освен това усетих красотата от това да подадеш ръка на някой, който наистина е в нужда. Но само толкова. За пореден път се изложих там, където се предполага, че трябва да съм най-добра. Нервите успяха до такава степен да ме превземат, че да откажа помощ на приятел. В рамките на 24 часа успях два пъти да нараня любимия си човек и да го натъжа. И всичко това - от липсата на правилна комуникация.

Но сега ще разкажа за последното, въпреки че той няма да е никак доволен от това, че разказвам лични неща пред "хората". Пък и какво ли значение има, така и така този блог го чета само аз.

Проблема е, че в рамките на 3-4 дена е "забравял" да ми каже някакси, че си е намерил работа за лятото, в Англия (той там учи, но при последния ни разговор на тази тема ставаше дума, че ще в България за лятото), и направо изтърсва благата вест, че отива на оглед за квартира, от което самостоятелно трябва да достигна до умозаключението за работата и лятото. Но това не е най-важното. След това аз постъпих като пълен идиот и напълно си заслужих остатъка от деня. Имам невероятния талант да пиша жестоки, нараняващи и ледено студен e-mail-и, с които вместо да подобря нещата - нарочно ги влошавам. И го приложих. Към най-близкия ми, към човека, който ме обича и който обичам. И се скарахме. И аз съжалявам, ужасно много съжалявам.

Хей, там ли си, Миро? Четеш ли това. Навярно го четеш, защото аз ще съм ти пратила линка, винаги правя така. Добре. Извинявай. Трябваше първо да те изслушам, а после да те нападам. Това, че батерията ми падна дори само ме улесни. Съжалявам. Обичам те. Моля те, не ми се сърди и не бъди студен. Не казвай "Пожелавам ти приятна вечер" - и двамата знаем кога използваме този тип говорене. Не ми се сърди, не ме мрази, моля те. Просто искам прошка за ужасяващите думи, които изписах. И искам да ми казваш, когато нещата, които планираме заедно, се променят. Да ми казваш своевременно. Моля те. Моля.

Надявам се да искаш да говориш с мен след като изложих личните ни проблеми пред всеки, попаднал по грешка или не в блога. Мълчаливата ми седмица стана твърде мълчалива. По-мълчалива дори и от мен, стояща зад кулисите на Деня на Таланта и плачеща за Випуск 2011.







Съжалявам . . .

неделя, 27 март 2011 г.

lovelovelove

Хей, СВЯТ! Чуваш ли ме? Слушаш ли ме? Добре, дори да няма никой там. Аз - Съм - Щастлива! Вече цяла една година съм невероятно щастлива! Бъдете щастливи и вие!







Ти си целият ми свят . . .

сряда, 2 февруари 2011 г.

Пандориум

Подреден, кристален свят,
където всеки на чувства е богат.
Идеални хора и светли краски,
пеперуди, тишина, без думи рязки.
И човек - затворен във буркан,
а реалността като извадена от блян.
Стерилна стая, няма парфюм,
само блясъка...на чистия ум.
Страх от собствената сянка,
животът заспал е следобедна дрямка.

Какво искаш, човеко, към какво се стремиш?
Разбий стените си, усети че си жив!







Ти си целият ми свят . . .

1 picture a.k.a. The End




Мислите ми ме обгръщат като пеперудени крила и търся отново път към света!



Ти си целият ми свят . . .

вторник, 1 февруари 2011 г.

2 Songs

Oh, f*ck - just TWO songs ... let's see, right now they are:
1. Bon Jovi - We Weren't Born To Follow

2. Enya - Only Time





Ти си целият ми свят . . .

понеделник, 31 януари 2011 г.

3 movies

1. "Sweet November" / "Dear John" / "Rebel Without A Cause"

2. "Snatch" / "Fight Club" / "Transporter" 1-3

3. "Vicky, Christina, Barcelona" / "Whatever works" / "Breakfast at Tiffanie's"








Ти си целият ми свят . . .

неделя, 30 януари 2011 г.

4 books

1. "Спасителя в ръжта" - Дж. Селинджър;

2. "Кръстникът" - Марио Пузо

3. "Анатомът"- Федерико Андахази / "Боен Клуб" - Чък Паланюк

4. "La Suma De Los Dias" - Isabel Allende

Това са топ4 и е възможно най-подбрано, защото иначе нямаше да мога да се огранича до само 4-ри







Ти си целият ми свят . . .

5 foods

И да наваксам малко дните, които изпуснах...

1. Плодова салата, без добавки, просто плодове;

2. Палачики и гофрети, палачинките си ги приготвям сама, но гофретите на дядо;

3. Желибони;

4. Задушени зеленчуци;

5. Сладолеееед, моята радост, без значение от сезона





Ти си целият ми свят . . .

6 places I want to go

1. Япония, мечтая за нея цял живот;

2. Великобритания, но с надеждата да поостана ;) ;

3. Ню Йорк, все пак е класика;

4. Ню Орлеанс, там където джазът се ражда;

5. Монголия или Чили, искам да видя нещо коренно различно;

6. ЮАР, защото е екзотично и толкова ... по-различно от тук. А и Нелсън Мандела. love <3






Ти си целият ми свят . . .

събота, 29 януари 2011 г.

7 wants

1. Сладка малка видео камера, за лично ползване. И да заснема късометражен филм.

2. Някой ден - да обзаведа нашата малка сладка къщичка/малко сладко апартаментче за две мишки и много любов.

3. Околосветско пътешествие на мотор. Или с влак.

4. Плочи на любимите ми изпълнители и хубав грамофон, на който да си ги слушам.

5. Да издам "Алманах на човешките съдби", да напиша книга и да открия изложба на мои портрети.

6. Да се науча да карам кола и мотор, да мога да стрелям по-добре с пистолет и да готвя (любимите МУ ястия).

7. Да съм по-добър човек, да обичам и да бъда обичана, да сме здраве и щастливи. И всичко да е ок.





Ти си целият ми свят . . .

сряда, 26 януари 2011 г.

8 fears

1. Самия страх;

2. Да не съм в състояние да помогна на близък;

3. Да се изложа пред близките си;

4. Омаловажаване на проблемите

5. "Лоши очи" т.е. от клетви

6. От клевети

7. Да не разочаровам родителите си, приятелите си, любимите ми хора

8. Да не напълнея много някой ден






Ти си целият ми свят . . .

вторник, 25 януари 2011 г.

9 Loves

1. Loverboy ♥♥♥-♥♥♥-♥♥♥ ;

2. Филмите на Уди Алън, късометражни филми, Анджелина Джоли, Скарлет Йохансон, френско и италианско старо кино, Мерлин Монро и Грета Гарбо

3. Горещо кафе рано сутринта, домашни сладка, палачинки, сладолед, млечен шоколад;

4. Приятелите си, щурите моменти, веселите спомени, които създаваме, идиотските снимки и лафовете, които се разбират само от нас;

5. Качествена музика, която ме кара да мечтая и летя;

6. Пътешествията, влакове, гари неразделни, света;

7. Бързи коли, мощни мотори, татуси, пиърсинги, бира и рок;

8. Дебели книги, интересни статии, женски списания, мъжките списания (!), модата, дрехите и обувките, еко хартия, нови книги, книги по-възрастни от мен, красиви снимки и странни думи;

9. Стария си фотоапарат, Той да ме снима, да пея под дъжда, да играя на гоненица, да се гушим в завивките, посрещанията на Нова Година, рождените дни, плюшените мечета, хартиените писма и целувките по врата.






Ти си целият ми свят . . .

понеделник, 24 януари 2011 г.

10 secrets

1. Крия запалки в шкафа с бельото си.

2. Обичам да танцувам по улиците, когато никой не ме гледа.

3. Пазя първото си плюшно мече, което е още на мама.

4. Имам кутийка с "грехове" скрита в бюрото ми, която съдържа консумативи за прегрешения в крайни случаи.

5. Харесвам характера, очите, усмивката, поведението, мислите, действията, а не пола, за това еднакво си падам по момчета и по момичета.

6. Семеен тип съм и много искам да имам свое собствено семейство.

7. Мразя да пътувам с таксита, защото умирам от ужас какви идиоти може да са шофьорите.

8. Обичам. Много. И силно. И искам да съм така до живот. За това и пазя и ценя безкрайно много думите "Обичам те!".

9. Никога не съм се прибирала пияна, родителите ми не са ме виждали така, нито пък да пуша, не са ме чували и да псувам.

10. Обичам компанията на момчетата, защото с момичетата понякога драмата ми идва в повече.







Ти си целият ми свят . . .

неделя, 23 януари 2011 г.

четвъртък, 20 януари 2011 г.

Края на един живот

all good things come to an end ...

Така се случва понякога. Всъщност - винаги. На всички ни е писано един ден да преминем отвъд и да се потопим в неизвестното. Никой никога няма да живее вечно. И това е толкова прекрасно, толкова успокояващо, толкова невероятно, че е повече от вдъхновяващо.

Някой ден ... прах при прахта. И дано да си живял достойно и с усмивка на лице.

In memorу

сряда, 5 януари 2011 г.

Ей, Честита Нова Година! И да, знам, че вече всички са ви честитили, че вече сме 5-ти, но не ми пука. Защото Новата Година за всеки един от нас може да
зарочнена съвсем различна дата. И НЕ, от 1 януари не зависи нищо. Ти ако не си решил да правиш промени и реорганизации - върви го гони у „Дивото зове”, ама без предпазните средства.
Така де, зано 2-0-1-1 ви донесе само добри дни. И съберете малко кураж, никога няма да ви е излишен, особено ако смятате да сте около мен.

П. С. Обичам да се будя до теб





Ти си целият ми свят . . .