петък, 30 април 2010 г.

егоистично ...

днес го осъзнах. от другиден приятелите ми от 12-ти клас няма да ги има в училище. и аз ще съм сама. или по-скоро самотна. казваш ми, че трябва да се радвам, че са се отървали.
е да, ама сега съм егоист!
искам като закъснявам за час Владо да крещи след мен "Каравеловска зелке!" и аз да се забавям още повече, защото спирам, за да се карам с него и накрая да се разхилваме и да забравяме, че сме се джафкали
искам Марин да влиза през малкия вход и аз да тичам да го посрещна, за да му пожелая един хубав ден и да гушвам Мечо М за късмет
искам Вяра да се отделя от шайката си "известни и харесвани", за дойде и да ме целуне, да ми каже колко съм хубава и как е прочела нещо мое и искала автограф върху първата ми книга
искам Рени да се показва през вратата едвам-едвам и да пита "Стаси и Йони може лиии ?"
искам да вървя по коридора и да се поздравявам с Боян без дори да съм се запознавала някога с него
искам Добс да ме пресреща по коридора и да ме пита кога ще дойда с пусната коса
просто не искам училището да се пълни с дребни идиотчета, искам си приятелите!
и искам теб! тук! при мен! с мен! само за мен!



Ти си целият ми свят . . .

четвъртък, 29 април 2010 г.

И сътвори Бог човека по свой образ... Битие 1:27

„И сътвори Бог човека по свой образ и подобие.” А не е ли обратното? Не създаде ли човекът Господ по свой образ и подобие. Не му ли даде възвишени, но все пак човешки черти? Не го ли създаде такъв, че да му прощава? Не се ли роди Бог от нуждата на човека да има някой, който да му прощава, някой, който да е образ, към който да се стреми? Кой изкупва грешките на другия? Господ ли създаде човека, или човекът създаде Господ?
Според Милетската школа всичко е създадено от природните елементи. Според Талес първоизточник на всичко е водата, за Анаксимен – въздухът, мъглата. Цялостната им теория е идентична – има първоизточник. Нима тогава и Господ няма да е създаден от вода или въздух? Техният Бог не е ли просто мъгла? Самият Талес казва: „Светът е обясним без да прибягваме до боговете, за да запълним празнините в познанието си.”
Гръцките богове също са имали големи прилики с обикновените хора. Те също са грешали, престъпвали обещанията си, страдали са и са карали другите да страдат. Нищо човешко не им е било чуждо. Обичали са се и са мразели съвсем като смъртните. Как можем тогава да твърдим, че Бог ни е създал по свой образ. Не вярвам първоидеята да е била за дребнави, озлобени, недобронамерени личности, каквито сме ние. Такива сме си били винаги, а няма големи изгледи да се променим в бъдеще. Твърде ярко и отчетливо е заложено в съзнанието ни, че когато правим добро, няма кой да го отбележи, няма смисъл от него. Според представата, създадена през досегашното ми съществуване, идейният образ на Господ не би бил такъв. Ето затова съм склонна да вярвам, че не ние сме по образ Господен, а Той по наш. И по-скоро – по идеен образ, каквито би трябвало да сме, но не можем да бъдем, защото нямаме нито достатъчно воля, нито достатъчно вътрешно желание.
Именно вярата ни отделя от зверовете. Тя ни е очовечила и превърнала от маймуни в интелигентни, мислещи хора. Тогава ли сме създали и божествата си, които да поемат отговорността за нашите неуспехи и проблеми? Тогава ли сме изпитали изконната си нужда да се уповаваме на някого, да му възлагаме надеждите си и да очакваме от него да ни помага? Или винаги сме носили това в сърцата си? Винаги сме били такива?
Не произлизаме ли всички от хаоса? Не сме ли породени от случайни физико-химични реакции, случили се преди милиарди години? Не е ли в основата ни просто правилната подредба на нужните атоми и молекули? И какво е общото между чистата наука и псевдоистините и лъжливите слепи преклонения пред измислени от нас самите богове? Не е ли много по-близко до ума на един интелигентен човек на новото технологично време да вярва в атомизма и науката, отколкото да се уповава на стари теории, създадени преди хиляди години, държащи се само на сляпа вяра и нуждата от идеята, че има кой да те спаси?
Не, аз не вярвам, че Господ създаде човека по свой образ и подобие. Не вярвам, ако въобще в мен има някаква вяра във Всевишния, той да е озлобен материалист, чиято единствена цел да е собственото му щастие. Защото така излиза, ако вярваме, че човекът е създаден по образ на Бога.
Като цяло защо дори разглеждаме съществуванието на една такава висша сила като Бог, който да натоварваме със задачата да е автор на всичко на този свят? Не е ли парадоксално в 21 век, когато смятаме, че дори сме стъпили на Луната, когато сме престъпили и оборили повечето теории на древните, да продължаваме безгранично и безпрекословно да се уповаваме на нещо толкова нереално и утопично като вярата във всевиждащ, всеразбиращ, всеопощаващ Господ? Или просто отъждествяваме образа Му с идеята за непознатото, неизвестното и непроученото до сега? Не сме ли го измислили (да, аз смятам, че човешкият род си е измислил Бог), за да можем да обясняваме необяснимото, да предадем определеност на неопределимото? И как тогава можем да продължаваме да вярваме на думите в Битие, че ние сме създадени по Негов образ? Нима и ние самите сме просто нечие обяснение, за нещо ново, несрещано до сега?
Няма еднозначен и правилен общочовешки отговор на въпроса дали ние сме по образ Божи, или Той по наш образ. Всеки може да отговори правилно за себе си, защото човешката вяра е нещо безгранично и твърде често пренебрегвано, за да може да се установи като константа, която да е вярна за всички хора по света. Според мен просто са несъпоставими достиженията на човешкия разум с архаичната вяра за произхода на света. Философията, науката и теологията винаги ще бъдат в противовес, в който общочовешки верен отговор няма. Философите винаги ще подлагат всичко на съмнение, а този, който вярва – ще продължи да го прави. Такъв е животът.



Ти си целият ми свят . . .

сряда, 21 април 2010 г.

Думи ... думи като

Думи като пеперуди...
Думи като полъха на звезден прах...
Думи като дъждопади...
Думи като снимки на страстта...
Думи като моя смях...
Думи като твоите очи...
Думи като пролетни цветя...
Думи като мелодията на песента...
Думи като изгрева на тихата Луна...
Думи като светлината на свещ в края на света...
Думи като плюшено мече на леглото ми...
Думи като падащи мечти...
Думи като затворени в кутия...
Думи като развяни на вятъра листа...

Думи като мен...
Думи като теб...










Ти си целият ми свят . . .

неделя, 18 април 2010 г.

Аз съм тук ...

Изведнъж всичко стана по-тихо.
Сякаш бура помете досегашното ми същество и постави друго на негово място. Взе изгубената душа, падналия ангел и го замени с сияйна искра, късче истински пламък.
И нова, и прастара. И никога не виждана, и до болка позната. И пак същност, а консистенция друга.
И мисли като пеперуди, заключени в буркан, пърхат се кат луди, не изпитват ни страх, ни свян.

Паднал ангел пак лети,аз съм тук, до мен си ти ...








Ти си целият ми свят . . .

събота, 17 април 2010 г.

Who is best at making you smile?
I'm not sure. My friends alway are making me smiled like a child. My best friends, my boyfriend, a lot of people.

Ask me anything



Ти си целият ми свят . . .

понеделник, 12 април 2010 г.

вторник, 6 април 2010 г.

Раждането на един ден

Седнала на рамката на прозореца, с поглед устремен към звездите и чаша горещо сутрещно кафе в ръцете, тя се наслаждаваше на изгряващото слънце. Само по горнището на пижамата му, с разпуснати коси, боса, тя беше по – скоро сън, отколкото момиче. Мислите й, леки и свободни, блуждаеха из простора. Отвреме – навреме, всъщност почти всяка минута, тя обръщаше глава към леглото и по – скоро към прекрасното момче, спящо в него. Изглеждаше така красив. Усмихваше се насън, като дете. Диханието му беше спокойно. Тя седеше и му се наслаждаваше. Това беше той, нейното момче. С него прекара предната нощ. На него беше дарила сърцето си. Усмихна се на себе си и пак се загледа през прозореца.
В следващия момент той се раздвижи. Протегна се, усмихна се и се поизправи в леглото. Наклони лекичко глава и остана да я гледа. Когато погледите им се срещнаха тя тихичко изхийка.
- Добро утро, любов моя. – прошепна той.
- Оу! Да не те събудих? Извинявай, не е било нарочно. – меките й и сочни устни се изкривиха в извинителна усмивка.
- Не, събудих се от лекия мирис на кафе, примесен с твоя аромат. Пък и толкова много исках да те видя, че нямаше как да не се събудя. – невероятните му зелени очи виждаха само нея.
- Ммм … чудех се … - мъркаше тя, докато лазеше на четири крака по леглото – какво ти се прави днес … да правя ли закуска … или ще останем в леглото … още мааалко – последно го прошепна в ухото му.
Докато се усети, той я държеше в прегръдките си, а дъхът му се сля с нейния. Утрото се раждаше, но нямаше кой да го забележи. Той имаше нея в прегръдките си, а на нея за какво й беше да гледа звездите, нали държеше Слънцето си, между дланите си. Когато той се отдели от нея, ръцето му се заиграха в златните й коси, а зелените му очи я гледаха някак по – различно, по – сериозно. Тя го погледна уплашено, не й беше привично да го гледа сериозен. Благата му усмивка я успокои, но само леко, защото погледът му си оставаше същият.
- Трябва да поговорим. – точно това не й се искаше да чува – Важно е.
- Да, добре, няма проблем. – тя се насили да се усмихне, но стомахът й беше свит на топка.
- Така, искам да те питам нещо. Важно е и може да се каже дори съдбоносно. – усмивката му ставаше все по – широка, но очите му бяха все така сериозни. – Искаш ли да посрещаме заедно изгревите? Да изпращаме залезите? Да си до мен всяка сутрин докато дишаме? Да делим не само един дом, но и една съдба? Това, което искам да те попитам е . . . искаш ли да ми станеш жена? Ще ме направиш ли пръв, сред равните ми, най – щаслив от щастливите? Ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли за мен и огънят, и водата, и въздухът, и земята? Мое небе, море, река, планина? Пролетта, лятото, есента и зимата на света ми? Ще бъдеш ли с мен от тук, до края на света, а и отвъд ?
- Да! Да! Да! Ще бъда всичко за теб. – тя се хвърли на врата му, като не можеше да спре да го обсипва с целувки. – Да, сърце мое, Слънце мое, радост моя, живот мой. Да!
- Да, моя съдба! О, да! – извика щастлив той.
Тя за миг откъсна устините си от него и погледна към прозореца. Денят се раждаше. Колко прекрасни бяха първите лъчи на новия ден, колко чудно синьо беше небето, колко мелодично свиреше вятърът, колко красив беше светът. Денят се раждаше по – прекрасен от всякога до сега, а те го посрещаха заедно, влюбени, по – щастливи от всеки друг на света. Погледна го и го целуна. Имаше Слънцето в ръцете си.

Ти си целият ми свят . . .

четвъртък, 1 април 2010 г.

Само теб!



Само аз си знам колко много те обичам и как бих живяла без теб. Ти си целият ми свят, сега и завинаги...

Бъди винаги до мен. Твоя съм.








Ти си целият ми свят . . .