понеделник, 27 февруари 2012 г.

Война

When the world is crashing down all you need is to try.


Някъде там, където нямаше нищо повече от малко земя и много небе. Някъде там, където всичко беше като късче от безкрая. Някъде там, далеч от градски шум и грозна суета. Някъде там...вятъра бе отнесъл снимка стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла. Откъсъчлен спомен от стара рана, песъчинка, останала след пожара, единствена устояла до края. На гърба, с почерк изящен, ситен и красив, бе изписано с много любов и още повече мечти "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!"
А от снимката се смееха двама млади, преплели пръсти и души сред свежи треви. Тя с разпилени от вятъра коси и очи, пълни със звезди, рокля на цветя и свежа, детска красота,той бе много по-висок, с тихи очи, с леко набола брада и небрежно-рошава коса. И снимката бе запечатала ги в първите дни на пролетта и любовта.
Беше 1940-тата, света се готвеше за война, а един пролетен ден тя случайно срещна го в града. От далече той я видя и хареса ярката й рижа коса, шума от смеха и походката на дете в тялото на жена. Когато за първи път срещна погледа му тя сякаш за миг света се спря и потъна в тишина. И тогава случи се магията. От първи поглед той обикна я и влюби се със сърцето на дете и ума на жена в него тя.
Но все пак света беше във война, а той бе млад. Отиде на фронта. А след него и тя. Майкай моли, плака, увещава, наказва, и пак не я спря. Знам, ако отида, може да умра, но без него моя смъртта - рече тя, сложи в куфара си две блузи и една пола и стана медицинска сестра на фронта.
Войната си вървеше, той бе смел и бърз и млад, смъртта реши, че може поне за сега да го пощади. Направи го герой, от онези, истинските, без медали, но с бойни рани и много извършени добрини. И дори за миг той не забрави я, тя гореше по-ярка от звезда, по-красива от мечта, виждаше я все така - както беше на снимката. И сякаш чуваше я да повтаря надписа от гърба "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!". А в една малка полева болница тя безспир се грижише за ранените - денем и нощя. Искаше да види любимия, искаше да дойде края на таз глупава война. И тогава, в една дъждовна нощ, в болницата появил се неочакван гост. Млад ефрейтор бил дошъл, със снимка в ръка, задъхан бил, мокър от дъжда -"Здравейте! Съжалявам, че връхлитам така! Ефрейтор Джоузеф Къри, не идвам по служба, търся Ева Блу, казаха ми, че тук е разпределена тя. Отдавна сърцето ми е нейно и идвам днес да я направя своя законна жена!". Тогава из-отзад се появи тя и пред себе си го видя - все тъй висок, със същите тъжно замислени очи, не по-рошав от преди, сякаш не спал от няколко дни. Той,когато я погледна видя прероден ангел, чието място не е тук, не на тази грешна земя - с ореол от рижа коса, с детска усмивка, способна да спаси света. Нямаше излишни думи, никой не питаше Какво?, Защо?, Кога?, свещеника просто ги венча.

Когато войната свърши, те се завърнаха в града, вече като мъж и жена. Той леко накуцваше от шрапнел в крака, тя беше постригала своята буйна рижа коса, но вече спокойно можеха да бъдат заедно и това беше най-важното сега.

Години по-късно за тяхната любов внуците знаеха само от снимката направена в средата на века. Избухна пожар, но тя оцеля. Вярно вече беше стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла, но бе запечатала на хартия откъснат миг от вечността. И това е. Любовта



*************************************************************************************

Нямам думи, а само искри. Прашни улици и изминали дни. Толкова дълго мълчах, може би ме просто ме хвана страх. Тихо. Тихо. Тишина. Краят на света.


Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти