сряда, 26 октомври 2011 г.

Гари неразделни


Празна гара. Влаковете тръгват, спират, идват, заминават. Разминават се. Хора търсят, чакат, намират, губят. Срещат се. Сбогуват се. И гарата отново остава по-празна и по-пълна от всякога.

Ето ме, тук съм. Пристигнах си. Удома съм.

Гарата посреща ме с вечната си меланхолична усмивка. Част от тълпата, изляла се от влака, но една-единствена удома. Тук съм си. Тук. Удома. Мирише на спомени и топлина. Улиците крещят от всички страни моето име. Кестените шумолят с последни останали есенни листа. Вървя по стария булевард като на разходка в минали, по-добри времена.

Майки с деца. Детски площадки. Смях. Колко е хубаво да се прибереш. Люлките в градината са си все същите – скрибуцайки пеят и разказват какво са видяли и чули докато мен ме е нямало. Докато не съм си била удома. Ах. Тук сърцето ми танцува.

Тук никога не е тъжно дъждовно, както е в далечните, студени страни. Тук винаги можеш да се скриеш от себе си, да се качиш на връха на света, а града да е в краката ти. И после, когато всичко покрие се от тъмнина да броиш миговете, отразяващи се в светлините на нощта.


 

Денят свършва. А след него друг. Аз съм тук, удома. Градът си спомня за мен, запазил е белезите, които му оставих. А той е навсякъде с мен, в сърцето ми. Той превърна се в част от мен и сега сякаш живее в мислите ми.

Отново гара. Влакове тръгват, пристигат. Хората се сбогуват, за първи път виждат, търсят, намират. Небето мирише на познато, на дом, на спомени. Влакове тръгват на всички страни. И гарата стои – тиха и самотна, ярка и спокойна. Гара неразделна, събираща пътищата към живота ми.

понеделник, 10 октомври 2011 г.

Good night, sweet princess

Събудих се.
И беше тихо.
И беше студено.
И беше тъмно.
И беше самотно.

Събудих се.
Отворих очи.
Взрях се в мрака.
Нямаше никой.
Плаках.

Събудих се. Тих, самотен, дъждовен понеделник. Студен понеделник. Понеделник, който ще си остане самотен и тих. Поне са сега. Знам, че ясно слънце ще изгрее, когато ти се прибереш. Но за сега ще е студено и самотно. Ще се разхождам в един чужд град, който няма нищо общо с ярки и красив град, в който се разхождам, когато съм с теб. Ще слушам онази същата музика, за която ти казваш, че е блудкава американска боза, а аз твърдя, че тя е онази, която най-точно ми донася усещането за теб и мен, заедно. И после ще слушам Hard Core, защото ти ще слушаш Hard Core и така сякаш ще съм с теб. А и защото това ми помага да преживея агресията, която се събира вътре в мен и понякога е на път да експлоадира. И така ще се нижат дните. Понякога, когато оставам сама, ще плача, но не защото съм нещастна или наранена, а просто защото съм такава. Плача, когато просто вече съм изчерпала разумните вариянти и ми е тежко на сърцето. Нали знаеш, вечния казус - под най-твърдите обвивки се крият най-нежните сърца. А аз имам птиче сърце. Ще стоя и ще се взирам в снимките и ще ти говоря наум. Ще ти разказвам всичко, за което се сетя и което не бих козала на никого. Защото ти си моята упора; този при когото искам да се връщам след тежък ден; този на когото изливам сърцето си, когато съм наранена; този с когото искам да споделя успехите си; този на когото мога да кажа всичко или просто да си помълча. И искам аз да съм за теб тази, която те подкрепя, когато имаш нужда от опора; която ти се хвърля на врата, когато успеш; която те посреща с топла прегръдка, когато искаш да се скриеш от света; която е до теб и когато падаш и когато изгряваш; тази с която можеш да се смееш.

Сега е тъмно. И вали. Студено е. И аз продължавам да съм сама. Мислено се разхождам под дъжда, но наяве не бих - страх ме е да излеза сама. Музиката пронизва сърцето ми, но какво от това. Ти си там, аз съм тук, но това не е от значение, защото ти си навсякъде с мен, в сърцето и ума ми. Реалните разтояния не значат нищо на езика на сърцето, знаеш го, нали.

Тихо е.
Вечер е.
Нощ е.
Студено ми е.

Прегърни ме през мислите си, имам нужда от малко човешка топлина. Иначе ще стана като другите - бездушна, глупава, студена, огорчена, озлобена. А аз не съм такава. Вече не. Аз съм по-добър човек. С теб и заради теб.

Лягам си.
Сълза.
Две.
Пусто е.
Чакам те.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 7 октомври 2011 г.

Греховете на думите

Здравейте, аз съм Станислава. И някой ден ще стана социален работник. Ще стана социален работник, защото ме е грижа за хората, защото съм способна да обичам дори хора, които не познавам, защото бих останала в болницата заради напълно непознат, защото се спирам при децата, които плачат, защото ТОВА е нещото, в което ме бива и което ми е ПИСАНО да правя.

Здравейте, аз съм Станислава. И утре имам изпит по английски език, от който зависи бъдещето ми. И ме е страх, безумно много ме е страх. Сякаш целият ми свят е заложен на карта, на един ден, на 4 часа в една малка стая с един компютър. Твърде много амбиции, чувства, страсти, желания, мечти, животи са заложени на това. И трябва, искам, ЩЕ се справя толкова добре, колкото ми позволяват възможностите.

Здравейте, аз съм Станислава. И това, ТУК, съм аз. Имам истории и думи. И искам да ви ги разкажа. И ще го направя. Защото всички и всичко, дори думите си имат грехове.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти