четвъртък, 28 юли 2011 г.

.тонове.

Ако някой ми каже, че трябва да живея в свят без музика, бих го помолила да сложи арсен във виното ми и да ме остави да умра като кралица, отровена от Борджиите.

Всяки ден слушам средно между 50-60 песни съзнателно. И понякога някоя песен е толкова...толкова истинска, че искам да я слушам отново и отново, и отново и да плача, слушайки гласа, който докосва сърцето и душата ми. Да се наслаждавам на мелодията, която прониква там, където не допускам никого освен любимия. И понякога тази песен сякаш остава с мен за дълго. Може би дори "докато смъртта ни раздели".

Обичам да си представям как съм история, написанана стара пишеща машина и след години някой ме открива скрита дълбоко в някоя стара книга и решава да ме преразкаже и да ми вдъхне нов живот и ярки цветове. И така да успявам да достигна до всички хора. Навсякъде по света. И те да ме помнят. Сякаш съм песен.

Ах, дано ако някой ден музиката умре - ме вземе със себе си. Не бих могла да живея, ако ги нямаше онези тонове, които ме карат да треперя, да пиша, да мечтая, да сънувам, да ЖИВЕЯ!






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

вторник, 26 юли 2011 г.

една праскова.

Здравей. Аз съм. Тук съм. Жива съм. Прибрах се.

Сега гледам тихо в екрана и все още не разбирам много неща. Такава ли се родих или такава станах? А харесва ли ми да съм такава, искам ли да съм? А харесва ли ви да съм? А мен дали последното въобще ме интересува?

Музика с неравноделен такт и всеки ден да е неделя. Слагаш очилата с черни рамки и прозрачни стъкла, облягаш се назад и потъваш в своя малък свят. Искаш да създаваш, но не знаеш нито къде, нито как. Стоиш в своята малка стая от три стени. Стоиш, а дните си минават. А ти стоиш. Аз стоя.

Прибрах се, но не се почувствах удома. И какво от това? Нима съм кораб без пристан и посока. Нима това, което всички наричат космополитността на характера ми не е непрестанната страст да откривам, виждам, разбирам, потапям се в новото, а чисто и просто една неспособност да се задържа постоянно на едно място, сред едни и същи хора, живеейки живота си по най-обикновения и лесен начин, който някой някога е виждал. И прави ли са, когато казват, чу скривам незнанието и страха си зад стена от сложни и непознати думи, които да объркат останалите?

Тихо, стига, нека сега има просто малко тишина. Добра, лоша, грешна, праведна, тиха, шумна, усмихната, вглъбена, умна, глупава, сама, неспокойна, буйна, разплаквана. Човек. Личност. Плът и кости. Това съм. Ни повече, ни по-малко. Може и да се крия зад думите, но аз съм такава. За добро или пък за лошо.

Прибрах се, но се каня скоро пак да заминавам. И после пак. Мисля, че открих своя пристан, но във формата на човешко лице. Нека съм кораб, но имам посока. Тя е към мечтите ми и бъдещето, което сама ще си създам.

Но стига мислене за днес. Жалко ще е ако прекарам остатъка от деня мислейки за неща, които няма да се случат скоро и самоанализирайки миналото и себе си. Не че е лошо да се мисли, но сега искам просто една праскова. Една праскова. Може ли?







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти