вторник, 29 ноември 2011 г.

не си отивай, моля те

17 години, 364 дена, 23часа.

Това съм аз дотук. Това бяха и ще останат завинаги най-прекрасните години, които някой някога е имал. Аз не искам да пораствам, аз не искам да ставам пълнолетна. Така имам всичко, за което съм мечтала, имам всичко, което човек може да иска, имам всичко, което някога е било нужно на някого. Имам семейство, най-прекрасното семейство на света. Имам приятели, най-разнообразните, мили, луди, сърдечни, сладки приятели на света. Имам любим, най-искреният, любящ и подрепящ любим. Имам мечти, най-красивите мечти на света. И имам цялото небе, което да изпълня с бъдните дни.

Светът ми е красив, светът ми е ярък, светът ми е щастлив. Искам завинаги да остана на 17 и никога да не идва утре. Но уви, светът се върти, а и ние заедно с него.

Някои може и да кажат, че съм луда. Може и така да е. Навярно съм шизофреничка, защото всичко, което пиша, го чувам като гласове в главата си. Понякога виждам сенки там, където ги няма, шепоти в крясъците, крещене в шепотите. Обичам са стоя сама и просто да разговарям с мислите си. Но не страдам от психично разтройство. Не. Аз му се наслаждавам до последната капка.

Сега тихо ще поплача за отиващото си детство, но на сутринта ще изгрея отново. Макар и на 18...






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 25 ноември 2011 г.

Северно сияние

Рая. - Не е направен от захарен памук, а от думи.
Смъртта. - С развени от вятъра червени коси, красива жена леко върви.
Живота. - Морето бурно е, но винаги е тъй красиво.

Любовта. - Прогледнеш ли веднъж никога не завърнал в на сенките света.
Музиката. - С нежна премяна прегръща ни страстта.
Ти. - Единствен.

Ада. - Преследна ни в нощта, иска да се върнем там, в земните недра.
Думите. - Лъхави пеперуди с изкрящи изумрудени сърца.
Аз. - Всяка сълза е една падаща звезда, изгаряща в нощта.


Това, че се губя, не означава, че съм изгубена.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 18 ноември 2011 г.

Запалени думи

Пушенето убива,
но нима живота не е смърт.
А и все по-трудно се разбира
кой е правия и кой грешния път.
Навярно лесно е кротко да стоиш.
Уви, кроткостта не помага вечер да заспиш.

Диви, бясни, ужасни
човеци сме всичките - очи неясни.
Блесват оръжия, шумват стрели.
Стой!Тръгвай! УМРИ!

Погледни го така-живота ни убива,
но поне съдбата ни е красива.
Ние ще искрим кат малки звезди,
ние ще се стопим - кат думи запалени.

Не е лесно, дори е смешно,
а ето-поставят те в шах-мат с пешка!
Ах, нима това не е чудесно,
да си щастлив е толкова лесно!

Нощем съвестта оставя ли те да спиш?
Мен да, ако не вярваш-ела и виж.
Може би съм крайна, може би от думите боли,
кармата е такава-не понася лъжи.
Изпуши една цигара и мълчи,
живота е смърт, това си и ти!





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

петък, 11 ноември 2011 г.

Every night I dream of you

Събуждам се в ярки цветове и живея по заскрежени върхове. Орел да бях, пó на ниско бих летяла. Уви, човек съм се родила, мога да рея се в небосклона само чрез мечти. Не е малко, но колко по-хубаво би било да имаш свои си крила и да не си тъй здраво закрепен към майката земя. По цели нощи не бих прибирала се, гонила бих всичките слънца и звезди. А накрая кат Икар бих изгоряла от пламъка на мечтите си.
Под възглавницата мека аз крия тетрадка, събрала всичките въздишки, откъснала от устните си. С мастило черно, малко дребно, неясно, но все пак красиво съм записала всичките си блясъци. Само един не успях. И това си ти.
Опитах се да те опиша, но не успях. Реших да те нарисувам, но образа ти се разкриви. Желаех с щрихи да те сътворя, леко, като отпечатък от блясъка на една звезда, но всичко, което постигнах беше да прогоря листа. Думите не подаваха се на властта ми, бягаха от себе си. Има ли те, или си те измислих? Не беше ли по-лесно просто на лента да те запечатам и после на внуците си да те показвам? Да, но фотоапарата не успя да заснеме те-ти лентата освети и дори и спомен от снимката ти не остана.
Все още си спомням последното лято и дните, прекарани сред свежата трева. Спомням си как се скрих при теб от дъжда. Спомням си после как си дойде без да ми кажеш и иззад ъгъла ме изненада. Как искрено се смееше, докато гледаше как едва не падам на земята от изненада. Все още си спомням всеки миг, когато можехме поне за малко от света да избягаме. И отново наяве и насън сънувам за красивите дни, когато при мен отново ще си ти.
Понякога плача, защото това, което най-силни ни прави, най-много отслабва ни. Понякога просто гледам в безкрая и надявам се да се появиш от следващата пряка. Понякога, че боли ме и тъжна съм не казвам, защото това означава да спусна мъгла и в още нечии очи. А от това още повече боли. За това сега просто стоя и надявам се утре навън да завали. Малко свежест и малко тишина, имам нужда от малко неподправена любов и чистото до мен сега. И само дъжда може да разбере с влажния си дъх това.
Заспивам в най-ниските дълбини на мислите си. Дете да бях, толкова много любов не бих могла да събера в малката си, момичешка душа. Уви, почти възрастен съм – едвам успях.







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

четвъртък, 10 ноември 2011 г.

На него, в полунощ

Угнетен и наранен.
Уморен, но не и сломен.
Тъй крачи по пътя,
пристъпя в непрогледната тъма,
търсейки друм към дома
и може би просто малко светлина.

Думи тежки
и грешки човешки-
навярно да съдиш е по-лесно,
но пък дали е честно?
Гледаш отстрани и мислиш, че можеш нещо,
дойде ли твоят ред – изведнъж става ти горещо.

Светъл, яростен лъч
и огнеструйна доброта.
Тъй тъжна е детската душа,
тъй крехки са женските сърца!
Само дума една може да разруши света.
Само още една-ще го съгради отново на мига!

Тъй спокоен и красив
до мене той пак ще заспи.
Ще го завия със златни коси,
ще го приютя в есенните си очи
само да поиска до мене да постои.
Светът е наш – ела и го вземи.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

сряда, 9 ноември 2011 г.

A tres metros sobre el cielo

Какво сънуват вълците? Има ли предел звездното небе? Защо солени са сълзите? Може ли една дума само да разбие женското сърце? Дъхът прогаря ли кожата като огън? Сънуваме ли в цветове? Има ли живот и след смъртта? Страх ли те е от дъжда? Тишината убива ли в невинността? Ще надбягаме ли птиците? Някой продължава ли да вярва в хората?

Ние заедно стоим, гледаме се, мълчим. Пред нас е цялата вселена, зад нас тълпата към сърцата ни устремена. Тичаме, викаме, слепи ни самотата. В малка къщичка от страхове всяка вечер спим, а на сутринта събуждаме се в палати от мечти. Къде отиваме, от къде идваме, деца ли ще умрем, възрастни ли се родихме.

Нищо тленно мое не притежавам, но и толкова ми стига. Претежавам на сърце всички реки, небеса, планини, поля. Мои са полетите на орела в небесата, тичането на коня в полята. Нищо не търся, надежда само предлагам. Усмивки и доброта подарявам, но никого да си вземе не задължавам.

Ние сами стоим, но заедно сме, когато дори за миг затворим очи. Можем просто да мълчим, а всъщност приказки на ум да разказваме. Целия свят побира се в рамките на едно сърце, целият свят събира се в две очи. И музиката, която обгръща ни, щом слънцето залезе с огнеструйни лъчи. А денят се ражда с вик на свобода.

Ти имаш време, а аз свобода. Искаш ли с теб да я споделя? Мислите ми са пълни с искри, те извират през думите ми. Заповядай, малко си вземи. Навън е студено, но в моя свят е вечна късна пролет, където има прохлада, но и топлина. Люляци цъфтят, разнасят аромата на смеха. Спри се, огледай се, не си сам на света. Имаш мен, аз съм тук и смятам да остана. Просто не съм такава – никога никой няма сам, сиротен, нещастен да изоставя. Дори и на 3 метра над небесата.

Въците сънуват красота. Звездното небе на нас се крепи. Сълзите солени са, защото извират от тъжни извори. Дума или поглед едва може са сломи женската душа. Дъхат прогаря кожата и белег остава за спомен. Сънуваме ярко, в черно-бели цветове. След смъртта има живот, но чужд, ние ставаме на кости и прах. От дъжда не ме е страх повече отколкото от смеха. Тишината убива невинността в тоновете на звука. Птиците ще надбягаме, разперили ярките си криле. Аз продължавам да вярвам на хората и да виждам в тях зрънце светлина.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти