неделя, 29 ноември 2009 г.

Веднъж ...
... само веднъж


Срещнах те веднъж.
На края на полето,
Там където започваше небето.
Някъде там, където безкрая
Намираше утеха във рая.
Точно там срещнах те веднъж.

Веднъж, уморена от света,
Объркана от тишината на дъжда
Седя притихнала и сама
А всъщност просто изтървах една сълза.
Избяга от очите ми тя.

Скоро беше ли, или просто веднъж
Изгубих се сама в цъфналата ръж.
Тръгнах към мечтите,
А завърших в на мислите горите.

Веднъж рано ли беше,
Или пък валеше цветен дъжд.
Ти ме целуна за първи път.

Помня веднъж, любими мой,
Тичаше под дъжда с мене ти.

Веднъж, знаеш ли, вярвах, че обичаш ме. . .

... Но това беше само веднъж ...


Я сошла с ума!

неделя, 8 ноември 2009 г.

Мой

Какво си мислиш, скъпи мой? Че живота е приказка безкрай, в която щастието е основния мотив. Не можеш да си толкова наивен. Дори и ти!
Какво си мислиш, приятелю мой? Че раните зарастват, без да оставят следи. Не може да си чак такъв оптимист. Дори и ти!
Какво си мислиш, любими мой? Че мога винаги да те обичам, дори когато съм без сърце. Не може да вярваш в това. Дори и ти!
Какво си мислиш. Че живота продължава ли? Това са глупости, чуваш ли, приятелю мой, пълни глупости! Живота спира, когато любовта умре. Живота се променя, когато сърцето изстине.
Какво си мислиш. Че искам да съм такава, каквато съм. Че искам тези празни бутилки да са около мен ли? Че искам да виждам изгасените фасове щом извърна глава? Чуй ме, чуй ме добре, не искам да съм такава. И ако мислиш че е лесно, ела и го вземи, този живот, и бъди поне за малко мен. Ела, опитай, но не проплаквай, че ти горчи.
Какво си мислиш. Че когато се боря до последен дъх, накрая се прибирам у дома, лягам и заспивам спокойният си сън, също като теб. Че не се засягам, когато ме обвиняваш, че взимам твърде навътре загубите си. Е, не е така. Боли ме от отношението ти. И знаеш ли какво – остави живота да си го живея сам! Няма да се наведа пред теб!
Какво си мислиш. Че вечно ще ти прощавам. Че ще съм вечно за тебе там. О, стига, не може да си толкова наивен. Дори и аз имам някакъв предел. Ако така ще се държиш, махни се от мене ти. Но после помощ не търси. Думата „Сбогом!” означава „Завинаги!” помни го!
Какво си мислиш, скъпи мой?
Какво си мислиш, приятелю мой?
Какво си мислиш, любими мой?
Вече не съм до теб, не съм ти сянка. Ти ме отпрати, сам го направи. Сага проблемите ти, живота, мислите, притесненията, всичко ... само твое си е. Сам ще си носиш кръста. Мен не ме мисли. Остави ме да летя с вятъра, пусни ме да се слея с цветовете на дъгата. Остави ме. Зная как да се пазя и сама. А ти ми вредиш, истина болезнена, но реална. Раняваш ме и остлабваш духа ми. Силите ми не са безгранични, и аз като теб имам нужда от въздух. Убиваш ме ...

Обичах те.
Прости!



Я сошла с ума!

петък, 6 ноември 2009 г.

Записките по едно пътуване до Москва

Я Люблю Мускву!
(01 септември 2009 – 11 септември 2009)

Это песня о самом красивом
городе в мире. Москва!


Това са началните стихове на песента „Moskau” на немските рок-величия Rammstein. В превод означават „Това е песен за най-красивия / град в света. Москва!”. Достатъчно красноречиво е казано, това наистина е най-красивият град в света.
Но как започна всичко? Ще пропусна безинтересната част с това, как госпожа Бехар е дошла в класа ми, обявила е за стажа до Русия, за стойността на пътуването, за родителската среща на 24 август 2009 година и ще започна обстойния си разказ за пътуването ни от летището. Групата ни беше малка – 17 души.
Самолетът беше от 12:30, чекирахме багажа до към 11:00 и нетърпеливи се премятахме от крак на крак. Госпожата притеснено обикаляше през всеки и го караше отново и отново да си провери документите, парите, нотариално заверените декларации и всичко, което можеше да се сети. Аз, специално, седях на страна и си говорих с най-добрата ми приятелка, която също беше в групата. Но вие май си нямате и на идея коя съм аз. Е, да ви се представя – аз съм Стаси. Ще ме разпознаете по дългата коса. И неспирното бърборене. Както и да е, не аз съм темата. Москва е!
Чекиране, бордови карти, коридорче към самолета и пред теб се появява сладка, червенокоса руска стюардеса, която с най-чаровната усмивка на света те поздравява с „Добры ден!” и те насочва към мястото ти. Красота! Аз се оказвам на седалката до пътеката, до мен са две „какички” от 12-ти клас, които ми кимват за „Здравей”. По-късно, по време на полета се запознаваме и разбирам, че се казват Вяра и Виолета. Вяра всъщност я бях мяркала по коридорите, но бях останала с впечатлението, че тази великолепна, дългокрака блондинка е надута и т.н. Е, дълбока и едвам простима грешка от моя страна.
Полета мина леко и приятно, почти неусетно. Нямаше неуместни разтрисания, бръмчания, мигащи плашещо светлинки и такива гадни нещица. Кацнахме си плавно и приятно, ръкопляскахме на г-н пилота за мекото приземяване и приятният полет и се затътрихме към изхода. От там по коридорчето от самолета към летище „Шерементиево 2”. Пропускам подробностите около визовият контрол и тем подобни. Еуфорията вече съвсем ме беше завладяла и времето, което мога да посоча като чакане е съвсем относителна и пространствено непривична мярка. Малко беше. В пъти по малко от времето, което ни отне да достигнем от летището до Пушкинският институт, където всъщност бяхме на общежитие и на занятия (да, правилно прочетохте, имахме учебни занятия, всяка сутрин, всеки ден /без петък, събота и неделя/). Трафика е просто отвратен, нищо чудно че всички предпочитат метрото, идващо на всяка минута и малко. Лангъркащи се в автобус, реликва сигурно от Първата световна война, ние достигнахме в един такъв, вече смрачаващ се час. Точен – отново не знам.
Настанихме се почти благополучно. Казвам почти защото двете ни единствени, неповторими, ценни и дори по-точно – безценни момчета, трябваше да спят заедно с „гадните, мръсни венгерци”. В крайна сметка оправиха нещата, но докато това се случи на всички им се изправиха косите. В един, да го наречем притъмнял, час Марин – едно от момчетата, отличаващо се с завидната си грамадна структура, дойде да обяви, че ще се ходи до Change бюрото и който иска „да слага едни обувки и да слиза долу, че нямаме време да се гримосвате!” Явно изгладнял, накрая закани, че ще почне да яде момичетата от групата, че нали сме повечко – цели 15 на брой. Намерихме му храна, както и голям универсален магазин, от където можехме преспокойно да се запасяваме с провизии като за световно.
Още от първата вечер си установихме традиция, която ревностно спазвахме до 10-я ден. Събирахме се цялата или почти цялата група заедно някъде – или по стаите, или на тераската. Знаете ли, че дори небето над Москва е червено. Някъде към един след полунощ се забелязва едно такова червеникаво сияние, което може и да по наподобява на смог. Не знам какво беше всъщност, но ми хареса. И като отворих дума за небето, да спомена и времето. Не вярвам някой, някога да е улучвал толкова хубави дни в Русия. Повечето хора се дивят, когато почна да обяснявам, че в 19:35 е било 23 C, но вярвате или не, това си беше чистата истина. Само един ден прояви желание да вали, но ние му се усмихнахме чаровно, показвайки малко български инат, че няма да си сложим дебелите дрехи и то се отказа. Какво да кажа – очень хорошая погода!
В по-нататъшното разказно действие хронологията се губи. Просто списващата този разказ забрави да си води списък с това кой ден къде сме били. Съжалявам.
[ Авторката почва да изброява с патетичен тон] Видяхме толкова много, много, много неща, които бяха толкова много, много, много хубави и интересни, че думите ми звучат грозно. За мое нещастие и ваше проклятие точно словото е най-големият ми талант. Какво толкова сме видели ли ?
Пушкинската Галерия - тук са събрани творби от цял свят. Основно експресионизъм, неокласицизъм и модернизъм. Вътре имаше зали на Гоген, Моне, Роден, Ван Гог, Крос – Делакроа, Матис, Шагал и други, които просто не си ги спомням. Чудесно място, където може да се разгледат множество забележителни представители на новото изкуство.
ВВЦ - (Всероссийский Выставочный Центр) това представлява, представлява ... не съм сигурна как точно трябва да обясня какво точно представлява. Музей под открито небе. Паметник на съветските републики. Място, където има павилиони на всички занаяти. Чудесно местенце, пълно с картини, изрисувани с цветя, семейства, които разхождат децата си, младежи, каращи ролери, зали с изложени в тях изящни творби на занаятите и още и още. В самия му център има фонтан, златен фонтан, който представлява девойки в носиите на всичките 15 републики. Красиво място, където просто можеш да се изгубиш сред зеленината и фонтаните. Ние улучихме празник на книгите и на цветята, при това на самият рожден ден на Москва. Сякаш целият град се беше изсипал там, всички бяха усмихнати и навсякъде се чуваше смях. Имаше балони, кончета,захарен памук и какво ли още не. Малко приличаше на наш панаир, но на много по-добро ниво и с много повече стил, без циганските работи. 
МГУ – (Московский государственный университет имени М.В. Ломоносова) е, ние не бяхме в него, но му махвахме отдалече и му обещахме, че ще се върнем отново и този път той ще е нашият дом. Най-точното определение за него ли ? Грамаден! Огромен! Величествен! След един дълъг преход пеша ние се оказахме срещу него и останахме без дъх, но не от задъхвене, а защото ни се зави свят от размерите му. Мисля си, че в тази чудовищно голяма сграда имаше повече хора отколкото във всички университети в България. Казват, че бил като един не-малък град. Самото здание излъчваше страхопочетание. Представяйте си.
Кремль – Не мисля, че съм най-точният човек, който да говори за Кремль и за следващото място, което посетихме, а именно Сергеев Пасат, но все пак ще се опитам. Кремль е наименованието на старите укрепени руски градове (или тяхната укрепена вътрешна част), опасани със защитни стени с кули и бойници. Днес Кремълският дворец е сърцето на днешна Русия - той е в централната част на столицата и там са разположени всички основни структури на държавната власт: президентство, правителство и други органи. Освен това там има множество „събори” или иначе казано църкви със специфично предназначение. В една от тях се намират саркофазите на всичките руски царе. Там са и „Цар Пушка” и „Цар Камбана”. Нито едно от двете не е функционирало никога, но пък са изключително красиви и интересни.
Сергеев Пасат – ъм, тук вече ми е много трудно. Единственото, което ще си позволя да кажа, е че това е най-големият манастир. Много красив, като всичко в Русия, величествен и на час и половина от Москва с влакчето.
Третяковската Галерия – ето това е най-прекрасното нещо, което видях в Москва, след самата Москва, разбира се. В нея са събрани шедьоври на изящното изкуство в Русия. Когато я погледнеш от вън ще ти се стори малка и ще си кажеш „Ей сега ще я разгледам, за има няма час!”, но когато влезеш и откриеш, че галериите преливат от една в друга, разклоняват се на 3 страни, има галерии надолу, по стълбичките, и още, и още. Отделението, където бяха картините на Айвазовски, беше затворено, заради ремонт и аз останах безкрайно разочарован, че няма да видя на живо любимата ми негова картина, една от личните ми топ 20, а именно „ Девятый вал”. Единственото, което успя да успокои съкрушената ми душа бяха картините на Шишкин, също част от моите топ, но този път 50. И когато реших, че вече съм я изгледала цялата, се оказа че има цял един етаж за разглеждане. Представяте ли си, още един цял етаж. Резултата беше, че накрая заедно с Владо ни изгониха насила от галерията, защото трябвало да заключват. Което ми напомня, че едва сега споменавам момче № 2 – Владимир. Е, Владо говори перфектен руски, но е и наполовина руснак, което някак си обяснява доброто ниво на езика.
За обучението ни в град Москва – мдаа, това не е екскурзия, а обучение. Ние бяхме всичките в една група, което създаде известни затруднения, защото едни бяхме учили само една година, други 3, а един, както вече разбрахте, си беше носител на езика. Дамата, която влезе първият път при нас – Арина Генадиевна, остана като попарена с гореща вода, защото очаквала хора с почти блестящ руски. Тя ни водеше 4 часа, а другият преподавател – Валери Афтаназиевич – 2-та четвъртъка. За мен специално предмета на Валери, а именно „Странознанье” беше по-интересен. Това е нещо като смесица между география, демография, история и психология на населението. Страхотна дисциплина, а преподавателя беше повече от чудесен. Доставяше ти удоволствие да седиш и да слушаш как разказва. Какво още за учебния процес – часовете почваха точно в 09:00, което означаваше, че всички са по залите в 08:55 и чакат началото на занятията. Не бие звънец, а се чува една много приятна мелодийка, която ти оповестява, че тази половина от часа е свършила. На обяд има почивка от няколко часа, когато всичко живо се изсипва в стола, за да се нахрани на едни много прилични цени. И после, следобеда, пак. И така всеки ден без петък, събота и неделя.
Най-голямата ми болка от Москва е, че не успяхме да видим Красный Площадь и Василий Блажений, наречен от Маша – Шишарките. Не ги видяхме, защото Червеният Площад беше затворен от 01 септември до 11 септември заради рождения ден на Москва. Но! Това е поличба, според мен, при това много добра. Означава, че съвсем скоро ще се върнем пак, за да ги видим. А може би и някой ден да ходим често до руската столица, знае ли човек на къде ще ни е отвее съдбата.
На 11 септември 2009 в 05:15 ни викаха долу, във фоайето на института, за да ни натоварят на .раздрънканото автобусче и да ни откарат на летището. Искаше ми се да си изхвърля обратния билет, честно! Но се сетих, че визата ми е изтекла, а от всичко руско, най-малко ми се вижда руският затвор отвътре. Този път чакането до чекирането беше ужасно дълго и тягостно. На всички им се спеше, тъй като бяхме взели общото решение, че последната ни нощ в Москва няма да бъде проспана. Полета, от своя страна, също беше безбожно дълъг, чак поспах малко. Е, не колкото някои други, но все пак достатъчно, че като сляза от самолета да съм свежа като репичка. Потънах в прегръдките на майка ми и някак си умората се появи на ново, странично ниво. Бях си удома. А Москва, тя остана само там, в спомените ми, и тук, на листа.
Москва. Прекрасен град. „Самом красивом городе в мире.” Няма нещо на този свят, което да може да се сравни с пътуването ми до Москва. Няма начин да си бях прекарала по-добре или пък групата да беше по-страхотна. Няма никога да забравя тези 10 дена в Руската столица, моята новооткрита любов!
Москва, ще се върна!


Я сошла с ума!