вторник, 27 март 2012 г.

But this love is ours

Не знам защо го обичам толкова много, но е факт. Обичам го по хиляди различни начини, по хиляди различни причини. Щом погледна към него светът спира за миг да се върти. Когато съм в прегръдките му сърцето ми сякаш забавя и забързва ход в един и същи миг. Омагьосва ме и ме прави по-добър човек. С него се чувствам цяла.
Всъщност причината е само една. Обичам го, защото е той!
Две години той е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлива. Той е моят дом, моят любим, моят приятел, моят другар, той е всичко. Той е ... любовта. Две години, който бяха всичко друго, но не и лесни. Той е там, аз тук, но "разстояние" е просто глупава дума за още по-глупава физична величина. Той е тук, до мен, с мен, в сърцето, в мислите, в живота ми. Защото аз и той сме заедно. Аз и Той сме НИЕ.
Мисля, че по-скоро не говоря за нас и за връзката ни, поне не и директно, защото: 1) суеверна съм; 2) хората за завистливи; 3) връзката ни си е само между нас двамата; 4) той предпочита да не се навираме в на хората очите. Но днес е изключение. Днес празнувам, макар и да нямам възможността да му сготвя обяд или просто да постоя в парка с него. Днес празнувам и съм малко непукист относно останалия свят. Важни сме ние. И панерчето му за ключове. Най-хубавото тепърва предстои.

Лека нощ, свят. Аз отивам да спя в "море от любов", което бушува в мен" (Б.Т.Р.) и да бъда влюбена.
Целувам те, мили, честита 2-годишнина.




Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

неделя, 11 март 2012 г.

old habits die hard

Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!
И се надявай.
Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?
Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!
Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.
Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.
Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.
Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!

Дишай. Само това ни остава. Дишай.







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти