вторник, 30 ноември 2010 г.

17 but not AGAIN - just the next 365 DAYS

Пребродих 1000 свята и преплувах 1000 реки.
Докоснах се до звездите и откъснах лъхав цвят от мечтите.
Погледнах през чужди очи и целунах чужди мигли.
Сплетох пръсти със слънчевите лъчи и танцувах под песента на Луната.
Татуирах мислите си и подарих целувките си.
Стигнах до хоризонта и отвъд.
Разхождах се в тъмни нощи и не се боях.
През 9 планини в 10-та за любовта отидох.
Мъничко дете пораснах и пак немного голяма си останах.
Ту спях, ту не спях.
Глупости правих и радост подарявах.
И през сълзи, и през усмивки минах.
Но не съжалявам! А още 365 такива си пожелавам!
Защото за последната една година не само, че на 17 станах ...
Ами и много други добри неща направих!

А днес е моят 17 рожден ден. Единствен и неповторим, само днес. И получих най-невероятният подарък от моя клас - стархотен ден, много добро настроение, песни, танци, най-милите пожелания и много прегръдки и целувки, взаимност и разбирателство.

ОБИЧАМ ТОЗИ ДЕН!





Ти си целият ми свят . . .

сряда, 24 ноември 2010 г.

Изгони скуката от училище

Попива по тетрадките, вкоренява се в пода, загнездва се и в най-малките ъгълчета на класната стая, прозира през погледите, крещи от отговорите. Ето я, нашата стара познайница, добра приятелка и вечна другарка в учебния процес – вече повече от сестра – нейно величие СКУКАТА. Станете на крака и я аплодирайте, деца, тя крачи бодро до вас ден след ден.
А трябва ли да е така? Имам далечни спомени от годините ми в прогимназията, където с нетърпение отивах на училище. Историята беше същински празник за бурните ми мисли, които вечно пораждаха нови и нови въпроси. И винаги намираха отговор в лицето на госпожата. А сега – вече 11-ти клас, не съм сигурна дали все още харесвам историята и дали някога отново ще посегна към нея.
Всеки ден, по всеки предмет, навсякъде виждам само намусени, отегчени и определено нещастни лица. Не беше ли училището вторият ни дом? Не лъхаше ли то на младост, смях и весел глъч? Само аз ли го виждам повече като затвор, където ме карат да уча непотребни неща, които никога няма да разбера, запомня, използвам? Нужно ли е всички да вървим по все същия коловоз, зазидани в остарели норми, където талантите и предпочитанията са недостатък, а не дар?!
Скучно ми е, защото в час никога няма време за всички, защото, докато един дърпа напред, друг иска да му се обясняват елементарни неща. Скучно ми е, защото всеки остава пренебрегнат в един или друг момент, защото се чувствам като корабокрушенец на моя малък остров от „Обща култура по физика, но много познания по философия”, защото или прекарваме часовете, решаващи задачи и упражнения за напреднали, или за изоставащи. Скуката седи до мен в лицето на съученичката зубър, която знае къде са запетайките и тиретата в текста, но не може да ми обясни какво чувства в сърцето си, защото това никъде не го пише, просто няма от къде да го назубри, няма кой да му даде верния отговор.
Скуката, нейно нисочайшо не-величие скуката. Нали поне няма да я гоним с мечове и брони, нито с камъни и сопи, а със сърца и души. Защото училището трябва да предизвиква у нас любознателност, а не отвращение. Ще се разделим по интереси и по таланти. Може да сме в езикови, професионални или „обикновени” гимназии, но не всички разбираме еднакво химията и биологията, философията и историята. Моята идея е всички ученици от всеки випуск да се разделят на групи по тъй наречените разказвателни предмети: децата с изявен талант, средностатистическите ученици и онези, които имат нужда от насоки и обяснения. Защото е изморително и за ученици, и за учители да лавират между трите нива в класа, губи се време и само се напряга излишно обстановката. Може би пък така ще предотвратим и безсмисленото и глупаво зубрене, което само пълни душите на учителите, но изпразва главите на учениците. Може би по този начин всеки ще открие своето място в различните науки и един ден съвсем спокойно ще знае какво иска да кандидатства, кое е неговото призвание, какво иска да работи. Може би понятието „частни уроци” ще изчезне за задължителните предмети и всеки ще получава необходимото му внимание в съответната група. Пък и нали сме тръгнали с бодра маршова крачка към „Европата” – там е така от години.
А вместо отговор училището кротко си стои. Гледа ме с големите си стъклени прозорци и само не знае защо вече е прекръстено на грозното и леко насмешливо „даскало”. Горкото тъжно училище, децата, вместо да се събират в него като в голямо гнездо всяка есен, вече отбягват дори да се приближават до него. Скуката завладя нежните му брънки и то стана „всенароден враг”, където всеки знае да стачкува, но не и да умува. А бъдещето – ами то чака нас!



Ти си целият ми свят . . .

понеделник, 1 ноември 2010 г.

Who's Your Daddy, Babe ?

Daddy...I miss you.
В един от най-щастливите ми мигове някога, а именно виждането на името ми в списъка с спедендианти на 1000 стипендии, теб те нямаше, татко. А аз така исках да си до мен. И този път те нямаше не по твоя вина, може би за първи път. Защото беше и все още си в болница без да могат да кажат какво ти е. Защото за първи път една от канарите в живота ми е така силно разклатена, защото споменаваха шепнешком от мен дори рак. Не съм готова да те оставя, тате, още нищо не си видял от мен. 17 години са твъде малко, за да успееш да видиш всичко, на което съм способна. Защото ти още не знаеш,но ще се гордееш с мен, ще съм твоят най-успял и едниствен син, твоята най-ритаща-задници и единствена дъщеря.
Какво значение има, че взех стипендията, ако не мога да ти се навирам под вестника с писмото от фондацията. Тате, моля те, ела си вкъщи, моля те. Липсват ми дори мачовете, дори слагането на покривка, защото ще вечеряме трима, а не 1/2. Защото и мама е като отнесена от есенния дъжд.
Тате, моля те, оправи се, моля те. Бъди си тук, за да мога аз пищяща да ти покажа името си в списъка. Моля те, бъди тук, за да видиш как пиша есето си за новия конкурс, в който ще участвам. Тате, моля те, прибери се вкъщи. Защото е така ужасно без теб - дори дядо вече не ми говори. Моля те, тате, моля те, моля те.
Толкова, толкова,толкова ме е страх. Искам да си дойдеш вкъщи, но не като в неделя - за да обядваш с нас и после да се върнеш в болницата.
Тате, та аз дори не знам къде лежиш. Толкова ме е страх да дойда и да те заваря в онази сиво-бяла стая, легнал на легло, с малки тръбички вливащи и изливащи разни неща от теб. Ела си вкъщи, тате, оправи се, моля те. Задава се мач на Локото по телевизията, хайде, прибери се вкъщи и ще седнем да го гледаме заедно.
Тате, ела си вкъщи. Липсваш ми и ме е страх. Много ме е страх. Както никога до сега. Ти просто се прибери, а аз ще съм твоят малък мъж, който сам си лепи тапетите и си сглобява шкафовете. Ти само се прибери удома. И бъди здрав. Както преди.
Ако искаш аз ще съм малкото ти момиченце пак, ще се сплитам на две плитки и ще ходя с блузи на мечета. Само се прибери. Само си ела вкъщи.
Daddy, please, com' home, i miss you and i love you. Daddy ...





Ти си целият ми свят . . .