понеделник, 21 декември 2009 г.

Ах


Града се ражда под стъпките ми
Нощта ме прегръща
Луната се свива в облаците на мислите
А аз съм тиха, тук на края на света
Останала сама след края на дъжда
Единствена устояла на порива да избяга от света.

Не искаш да чувам как крещя на ум
Не искаш да виждаш как плача с грешни сълзи
За това замълчи, тих, тих бъди
Приятельо мой, съдник на идните дни
Остави ме, не се забърквай и ти.

Фасове по пода и алкохол в кръвта
Викове прошепнати
Мрачни мисли – загадъчно открехнати
Не виждам смисъл, просто тишина.

Тръгвай, махай се, върви
Нямаш работа тук,
Тук е домът на разбитите мечти.

Рисунките по дланта
Изчезнаха, сега имам само белезите по гърба ми.

Ах, това е Шизофрения!




Я сошла с ума!

неделя, 6 декември 2009 г.

Морето на дните

Искам само теб.
Толкова ли е много?
Искам просто да съм част.
Мънинко парченце от твоя свят.
Влюбена снежинка върху рамото ти.
Полъхът на отдавна изгубената ми невинност.

Лъжа се.
Залъгвам се сама.
И после отново проклинам се
Че съм те обикнала, че обичам утопията.
А аз съм тиха и просто сама. Изгубена мечта.

А теб те няма.
И аз заглъхвам по спомени.
Губя си разума, потъва в морето на дните.
Няма „нас”, има „сама самотно мен” и има „някъде там теб”.

Какво да правя сега?
Не искам да те замесвам,
Защото знам, че няма и да мога.

Няма връщане назад.
Аз казах „Край!” а ти „Добре”. Това е.

А как липсваш ми.


Няма да се върнеш, никога, нали ?





Я сошла с ума!

Обединение, роднини, обединение!

Току що разбрах нещо за своето минало. Прадядо ми е лежал в затвора, бил отклонявал влакове с храна за германците по време на Втората Световна и ги препращал към българи. Имала съм роднини в Германия. Прадядо пишел стихове. Баба има ясни спомени от Втората Световна. И, по дяволите, имам роднини в Германия, в Берлин.
Това ме накара да взема решение. Ще издиря роднините си в немската столица. Много искам да намеря тези хора, да разбера знаят ли за българските си корени. Дали има деца на моята възраст сред тях? А ще знаят ли дори къде се намира България.
Не знам, малко хора имат нерви да се занимават с накова нещо, каквото е издирването на някъдешни роднини. Трудно и почти безнадеждно е. И осъзнавам, че има приятно голям шанс да остана разочарована, че опитите ми са били безуспешни, но ... Представете си чудесният шанс тази хора, роднините ми в Германия, също да търсят българския си корен (ако знаят за него) и да са се отчаяли, защото вече не е останал жив с фамилията, която те знаят? Сигурно са решили, че е изгубена кауза.
Та, идеята ми мисля, че вече я разбрах те. Ще ги издиря. И освен това планирам като поспестя нужната сума да напечатам съвместна стихосбирка на мен и дядо ми. Все пак поколенията трябва да се обединяваме, нали? ;)



Я сошла с ума!

неделя, 29 ноември 2009 г.

Веднъж ...
... само веднъж


Срещнах те веднъж.
На края на полето,
Там където започваше небето.
Някъде там, където безкрая
Намираше утеха във рая.
Точно там срещнах те веднъж.

Веднъж, уморена от света,
Объркана от тишината на дъжда
Седя притихнала и сама
А всъщност просто изтървах една сълза.
Избяга от очите ми тя.

Скоро беше ли, или просто веднъж
Изгубих се сама в цъфналата ръж.
Тръгнах към мечтите,
А завърших в на мислите горите.

Веднъж рано ли беше,
Или пък валеше цветен дъжд.
Ти ме целуна за първи път.

Помня веднъж, любими мой,
Тичаше под дъжда с мене ти.

Веднъж, знаеш ли, вярвах, че обичаш ме. . .

... Но това беше само веднъж ...


Я сошла с ума!

неделя, 8 ноември 2009 г.

Мой

Какво си мислиш, скъпи мой? Че живота е приказка безкрай, в която щастието е основния мотив. Не можеш да си толкова наивен. Дори и ти!
Какво си мислиш, приятелю мой? Че раните зарастват, без да оставят следи. Не може да си чак такъв оптимист. Дори и ти!
Какво си мислиш, любими мой? Че мога винаги да те обичам, дори когато съм без сърце. Не може да вярваш в това. Дори и ти!
Какво си мислиш. Че живота продължава ли? Това са глупости, чуваш ли, приятелю мой, пълни глупости! Живота спира, когато любовта умре. Живота се променя, когато сърцето изстине.
Какво си мислиш. Че искам да съм такава, каквато съм. Че искам тези празни бутилки да са около мен ли? Че искам да виждам изгасените фасове щом извърна глава? Чуй ме, чуй ме добре, не искам да съм такава. И ако мислиш че е лесно, ела и го вземи, този живот, и бъди поне за малко мен. Ела, опитай, но не проплаквай, че ти горчи.
Какво си мислиш. Че когато се боря до последен дъх, накрая се прибирам у дома, лягам и заспивам спокойният си сън, също като теб. Че не се засягам, когато ме обвиняваш, че взимам твърде навътре загубите си. Е, не е така. Боли ме от отношението ти. И знаеш ли какво – остави живота да си го живея сам! Няма да се наведа пред теб!
Какво си мислиш. Че вечно ще ти прощавам. Че ще съм вечно за тебе там. О, стига, не може да си толкова наивен. Дори и аз имам някакъв предел. Ако така ще се държиш, махни се от мене ти. Но после помощ не търси. Думата „Сбогом!” означава „Завинаги!” помни го!
Какво си мислиш, скъпи мой?
Какво си мислиш, приятелю мой?
Какво си мислиш, любими мой?
Вече не съм до теб, не съм ти сянка. Ти ме отпрати, сам го направи. Сага проблемите ти, живота, мислите, притесненията, всичко ... само твое си е. Сам ще си носиш кръста. Мен не ме мисли. Остави ме да летя с вятъра, пусни ме да се слея с цветовете на дъгата. Остави ме. Зная как да се пазя и сама. А ти ми вредиш, истина болезнена, но реална. Раняваш ме и остлабваш духа ми. Силите ми не са безгранични, и аз като теб имам нужда от въздух. Убиваш ме ...

Обичах те.
Прости!



Я сошла с ума!

петък, 6 ноември 2009 г.

Записките по едно пътуване до Москва

Я Люблю Мускву!
(01 септември 2009 – 11 септември 2009)

Это песня о самом красивом
городе в мире. Москва!


Това са началните стихове на песента „Moskau” на немските рок-величия Rammstein. В превод означават „Това е песен за най-красивия / град в света. Москва!”. Достатъчно красноречиво е казано, това наистина е най-красивият град в света.
Но как започна всичко? Ще пропусна безинтересната част с това, как госпожа Бехар е дошла в класа ми, обявила е за стажа до Русия, за стойността на пътуването, за родителската среща на 24 август 2009 година и ще започна обстойния си разказ за пътуването ни от летището. Групата ни беше малка – 17 души.
Самолетът беше от 12:30, чекирахме багажа до към 11:00 и нетърпеливи се премятахме от крак на крак. Госпожата притеснено обикаляше през всеки и го караше отново и отново да си провери документите, парите, нотариално заверените декларации и всичко, което можеше да се сети. Аз, специално, седях на страна и си говорих с най-добрата ми приятелка, която също беше в групата. Но вие май си нямате и на идея коя съм аз. Е, да ви се представя – аз съм Стаси. Ще ме разпознаете по дългата коса. И неспирното бърборене. Както и да е, не аз съм темата. Москва е!
Чекиране, бордови карти, коридорче към самолета и пред теб се появява сладка, червенокоса руска стюардеса, която с най-чаровната усмивка на света те поздравява с „Добры ден!” и те насочва към мястото ти. Красота! Аз се оказвам на седалката до пътеката, до мен са две „какички” от 12-ти клас, които ми кимват за „Здравей”. По-късно, по време на полета се запознаваме и разбирам, че се казват Вяра и Виолета. Вяра всъщност я бях мяркала по коридорите, но бях останала с впечатлението, че тази великолепна, дългокрака блондинка е надута и т.н. Е, дълбока и едвам простима грешка от моя страна.
Полета мина леко и приятно, почти неусетно. Нямаше неуместни разтрисания, бръмчания, мигащи плашещо светлинки и такива гадни нещица. Кацнахме си плавно и приятно, ръкопляскахме на г-н пилота за мекото приземяване и приятният полет и се затътрихме към изхода. От там по коридорчето от самолета към летище „Шерементиево 2”. Пропускам подробностите около визовият контрол и тем подобни. Еуфорията вече съвсем ме беше завладяла и времето, което мога да посоча като чакане е съвсем относителна и пространствено непривична мярка. Малко беше. В пъти по малко от времето, което ни отне да достигнем от летището до Пушкинският институт, където всъщност бяхме на общежитие и на занятия (да, правилно прочетохте, имахме учебни занятия, всяка сутрин, всеки ден /без петък, събота и неделя/). Трафика е просто отвратен, нищо чудно че всички предпочитат метрото, идващо на всяка минута и малко. Лангъркащи се в автобус, реликва сигурно от Първата световна война, ние достигнахме в един такъв, вече смрачаващ се час. Точен – отново не знам.
Настанихме се почти благополучно. Казвам почти защото двете ни единствени, неповторими, ценни и дори по-точно – безценни момчета, трябваше да спят заедно с „гадните, мръсни венгерци”. В крайна сметка оправиха нещата, но докато това се случи на всички им се изправиха косите. В един, да го наречем притъмнял, час Марин – едно от момчетата, отличаващо се с завидната си грамадна структура, дойде да обяви, че ще се ходи до Change бюрото и който иска „да слага едни обувки и да слиза долу, че нямаме време да се гримосвате!” Явно изгладнял, накрая закани, че ще почне да яде момичетата от групата, че нали сме повечко – цели 15 на брой. Намерихме му храна, както и голям универсален магазин, от където можехме преспокойно да се запасяваме с провизии като за световно.
Още от първата вечер си установихме традиция, която ревностно спазвахме до 10-я ден. Събирахме се цялата или почти цялата група заедно някъде – или по стаите, или на тераската. Знаете ли, че дори небето над Москва е червено. Някъде към един след полунощ се забелязва едно такова червеникаво сияние, което може и да по наподобява на смог. Не знам какво беше всъщност, но ми хареса. И като отворих дума за небето, да спомена и времето. Не вярвам някой, някога да е улучвал толкова хубави дни в Русия. Повечето хора се дивят, когато почна да обяснявам, че в 19:35 е било 23 C, но вярвате или не, това си беше чистата истина. Само един ден прояви желание да вали, но ние му се усмихнахме чаровно, показвайки малко български инат, че няма да си сложим дебелите дрехи и то се отказа. Какво да кажа – очень хорошая погода!
В по-нататъшното разказно действие хронологията се губи. Просто списващата този разказ забрави да си води списък с това кой ден къде сме били. Съжалявам.
[ Авторката почва да изброява с патетичен тон] Видяхме толкова много, много, много неща, които бяха толкова много, много, много хубави и интересни, че думите ми звучат грозно. За мое нещастие и ваше проклятие точно словото е най-големият ми талант. Какво толкова сме видели ли ?
Пушкинската Галерия - тук са събрани творби от цял свят. Основно експресионизъм, неокласицизъм и модернизъм. Вътре имаше зали на Гоген, Моне, Роден, Ван Гог, Крос – Делакроа, Матис, Шагал и други, които просто не си ги спомням. Чудесно място, където може да се разгледат множество забележителни представители на новото изкуство.
ВВЦ - (Всероссийский Выставочный Центр) това представлява, представлява ... не съм сигурна как точно трябва да обясня какво точно представлява. Музей под открито небе. Паметник на съветските републики. Място, където има павилиони на всички занаяти. Чудесно местенце, пълно с картини, изрисувани с цветя, семейства, които разхождат децата си, младежи, каращи ролери, зали с изложени в тях изящни творби на занаятите и още и още. В самия му център има фонтан, златен фонтан, който представлява девойки в носиите на всичките 15 републики. Красиво място, където просто можеш да се изгубиш сред зеленината и фонтаните. Ние улучихме празник на книгите и на цветята, при това на самият рожден ден на Москва. Сякаш целият град се беше изсипал там, всички бяха усмихнати и навсякъде се чуваше смях. Имаше балони, кончета,захарен памук и какво ли още не. Малко приличаше на наш панаир, но на много по-добро ниво и с много повече стил, без циганските работи. 
МГУ – (Московский государственный университет имени М.В. Ломоносова) е, ние не бяхме в него, но му махвахме отдалече и му обещахме, че ще се върнем отново и този път той ще е нашият дом. Най-точното определение за него ли ? Грамаден! Огромен! Величествен! След един дълъг преход пеша ние се оказахме срещу него и останахме без дъх, но не от задъхвене, а защото ни се зави свят от размерите му. Мисля си, че в тази чудовищно голяма сграда имаше повече хора отколкото във всички университети в България. Казват, че бил като един не-малък град. Самото здание излъчваше страхопочетание. Представяйте си.
Кремль – Не мисля, че съм най-точният човек, който да говори за Кремль и за следващото място, което посетихме, а именно Сергеев Пасат, но все пак ще се опитам. Кремль е наименованието на старите укрепени руски градове (или тяхната укрепена вътрешна част), опасани със защитни стени с кули и бойници. Днес Кремълският дворец е сърцето на днешна Русия - той е в централната част на столицата и там са разположени всички основни структури на държавната власт: президентство, правителство и други органи. Освен това там има множество „събори” или иначе казано църкви със специфично предназначение. В една от тях се намират саркофазите на всичките руски царе. Там са и „Цар Пушка” и „Цар Камбана”. Нито едно от двете не е функционирало никога, но пък са изключително красиви и интересни.
Сергеев Пасат – ъм, тук вече ми е много трудно. Единственото, което ще си позволя да кажа, е че това е най-големият манастир. Много красив, като всичко в Русия, величествен и на час и половина от Москва с влакчето.
Третяковската Галерия – ето това е най-прекрасното нещо, което видях в Москва, след самата Москва, разбира се. В нея са събрани шедьоври на изящното изкуство в Русия. Когато я погледнеш от вън ще ти се стори малка и ще си кажеш „Ей сега ще я разгледам, за има няма час!”, но когато влезеш и откриеш, че галериите преливат от една в друга, разклоняват се на 3 страни, има галерии надолу, по стълбичките, и още, и още. Отделението, където бяха картините на Айвазовски, беше затворено, заради ремонт и аз останах безкрайно разочарован, че няма да видя на живо любимата ми негова картина, една от личните ми топ 20, а именно „ Девятый вал”. Единственото, което успя да успокои съкрушената ми душа бяха картините на Шишкин, също част от моите топ, но този път 50. И когато реших, че вече съм я изгледала цялата, се оказа че има цял един етаж за разглеждане. Представяте ли си, още един цял етаж. Резултата беше, че накрая заедно с Владо ни изгониха насила от галерията, защото трябвало да заключват. Което ми напомня, че едва сега споменавам момче № 2 – Владимир. Е, Владо говори перфектен руски, но е и наполовина руснак, което някак си обяснява доброто ниво на езика.
За обучението ни в град Москва – мдаа, това не е екскурзия, а обучение. Ние бяхме всичките в една група, което създаде известни затруднения, защото едни бяхме учили само една година, други 3, а един, както вече разбрахте, си беше носител на езика. Дамата, която влезе първият път при нас – Арина Генадиевна, остана като попарена с гореща вода, защото очаквала хора с почти блестящ руски. Тя ни водеше 4 часа, а другият преподавател – Валери Афтаназиевич – 2-та четвъртъка. За мен специално предмета на Валери, а именно „Странознанье” беше по-интересен. Това е нещо като смесица между география, демография, история и психология на населението. Страхотна дисциплина, а преподавателя беше повече от чудесен. Доставяше ти удоволствие да седиш и да слушаш как разказва. Какво още за учебния процес – часовете почваха точно в 09:00, което означаваше, че всички са по залите в 08:55 и чакат началото на занятията. Не бие звънец, а се чува една много приятна мелодийка, която ти оповестява, че тази половина от часа е свършила. На обяд има почивка от няколко часа, когато всичко живо се изсипва в стола, за да се нахрани на едни много прилични цени. И после, следобеда, пак. И така всеки ден без петък, събота и неделя.
Най-голямата ми болка от Москва е, че не успяхме да видим Красный Площадь и Василий Блажений, наречен от Маша – Шишарките. Не ги видяхме, защото Червеният Площад беше затворен от 01 септември до 11 септември заради рождения ден на Москва. Но! Това е поличба, според мен, при това много добра. Означава, че съвсем скоро ще се върнем пак, за да ги видим. А може би и някой ден да ходим често до руската столица, знае ли човек на къде ще ни е отвее съдбата.
На 11 септември 2009 в 05:15 ни викаха долу, във фоайето на института, за да ни натоварят на .раздрънканото автобусче и да ни откарат на летището. Искаше ми се да си изхвърля обратния билет, честно! Но се сетих, че визата ми е изтекла, а от всичко руско, най-малко ми се вижда руският затвор отвътре. Този път чакането до чекирането беше ужасно дълго и тягостно. На всички им се спеше, тъй като бяхме взели общото решение, че последната ни нощ в Москва няма да бъде проспана. Полета, от своя страна, също беше безбожно дълъг, чак поспах малко. Е, не колкото някои други, но все пак достатъчно, че като сляза от самолета да съм свежа като репичка. Потънах в прегръдките на майка ми и някак си умората се появи на ново, странично ниво. Бях си удома. А Москва, тя остана само там, в спомените ми, и тук, на листа.
Москва. Прекрасен град. „Самом красивом городе в мире.” Няма нещо на този свят, което да може да се сравни с пътуването ми до Москва. Няма начин да си бях прекарала по-добре или пък групата да беше по-страхотна. Няма никога да забравя тези 10 дена в Руската столица, моята новооткрита любов!
Москва, ще се върна!


Я сошла с ума!

петък, 16 октомври 2009 г.

Истинските неща в живота!

глобалната мрежа Facebook открих тази статия. Автора й се казва Alen Popovich и се надявам да ви хареса. На мен ми.

Истинските неща в живота!
Парадоксът на нашето време е, че имаме високи сгради, но ниска търпимост, широки магистрали, но тесни възгледи. Харчим повече, но имаме по-малко, купуваме повече, но се радваме на по-малко. Имаме по-големи къщи и по-малки семейства, повече удобства, но по-малко време. Имаме повече образование, но по-малко разум, повече знания, но по-лоша преценка, имаме повече експерти, но и повече проблеми, повече медицина, но по-малко здраве.

Пием твърде много, пушим твърде много, харчим твърде безотговорно, смеем се твърде малко, шофираме твърде бързо, ядосваме се твърде лесно, лягаме си твърде късно, събужаме се твърде уморени, четем твърде малко, гледаме твърде много телевизия и се молим твърде рядко. Увеличихме притежанията си, но намалихме ценностите си. Говорим твърде много, обичаме твърде рядко и мразим твърде често.

Знаем как да преживяваме, но не знаем как да живеем. Добавихме години към човешкия живот, но не добавихме живот към годините. Отидохме на луната и се върнахме, но ни е трудно да прекосим улицата и да се запознаем с новия съсед. Покорихме космическите ширини, но не и душевните. Правим по-големи неща но не и по-добри неща.

Пречистихме въздуха, но замърсихме душата. Подчинихме атома, но не и предразсъдъците си. Пишем по¬вече, но научаваме по-малко. Планираме по¬вече, но постигаме по-малко. Научихме се да бързаме, но не и да чакаме. Правим нови компютри, които складират повече информация и бълват повече копия от когато и да било, но общуваме все по-малко.

Това е времето на бързото хранене и лошото храносмилане, големите мъже и дребните души, лесните печалби и трудните връзки. Времето на по-големи семейни доходи и повече разводи, по-красиви къщи и разбити домове. Времето на кратките пътувания, еднократните памперси и еднократния морал, връзките за една нощ и наднорменото тегло и на хапчетата, които правят всичко - възбуждат ни, успокояват ни, убиват ни. Време, в което има много на витрината, но малко в склада. Време, когато технологията позволява едно такова писмо да стигне до вас, но също ви позволява да го споделите или просто да натиснете „изтриване”.

Запомнете и отделете повече време на тези, които обичате, защото те не са с вас завинаги. Запомнете и кажете блага дума на този, който ви гледа отдолу нагоре с възхищение, защото това малко същество скоро ще порасне и няма да е вече до вас. Запомнете и горещо прегърнете човека до себе си, защото това е единственото съкровище, което можете да дадете от сърцето си и не струва нито стотинка.

Запомнете и казвайте „обичам те” на любимите си, но най-вече наистина го мислете. Целувка и прегръдка могат да поправят всяка злина, когато идват от сърцето. Запомнете и се дръжте за ръце, и ценете моментите, когато сте заедно, защото един ден този човек няма да е до вас. Отделете време да се обичате, намерете време да си говорите, и намерете време да споделяте всичко, което имате да си кажете.

Я сошла с ума!

вторник, 29 септември 2009 г.

Топ 200 на нещата, които да направиш докато си жив ...

Я сошла с ума!
Добре, предчувствам, че ще бъда позорно заколена, но неиздържах. Някои от нещата съм ги правила. Повече от веднъж. И така ... Мда ...
1. Да почерпиш цялото заведение.
2. Да плуваш с делфини в открито море.
3. Да изкачиш връх
.

4. Да караш Ферари пробно.
5. Да си посетил голямата пирамида в Гиза от вътре.
6. Да си държал тарантула в ръката си.
7. Да си бил с някой на свещи в банята.
8. Да кажеш “Обичам те” и наистина да го мислиш.
9. Да прегърнеш дърво.
10. Да направиш стриптийз.
11. Бънджискок.

12. Да посетиш Париж.
13. Да изживееш буря в открито море.
14. Да вилнееш цяла нощ и да посрещнеш изгрева.

15. Да видиш северното сияние.
16. Да посетиш спортно събитие на огромен стадион.
17. Да се качиш на кулата в Пиза.
18. Да посадиш собствени зеленчуци и да ги хапнеш.

19. Да докоснеш айсберг.
20. Да спиш под открито небе.
21. Да смениш бебешки пелени.

22. Да се возиш на балон.
23. Да наблюдаваш метеоритен дъжд.

24. Да се напиеш с шампанско.
25. Да дариш с добра цел повече, отколкото можеш да си позволиш.

26. Да наблюдаваш нощното небе през телескоп.
27. Да избухнеш в смях в неподходящ момент.
28. Да участваш в побой.

29. Да спечелиш при конни надбягвания.
30. Да се отървеш от работа без наистина да си болен.
31. Да поканиш непознат/а на среща.
32. Да участваш в битка със снежни топки.

33. Да си снимаш задника на ксерокса в работата.
34. Да се изкрещиш силно колкото можеш.

35. Да държиш агънце в прегръдките си.
36. Да изживееш някоя своя тайна фантазия.
37. Да плуваш гол в полунощ.
38. Да плуваш в ледено студена вода.

39. Да проведеш истински разговор с просяк.
40. Да наблюдаваш слънчево затъмнение.
41. Да се возиш на високоскоростно влакче.
42. Да биеш дузпа.
43. Да се справиш със задачите от три седмици в три дни.
44. Да танцуваш като откачалка, без значение кой те гледа.
45. Да говориш цял ден с чужд акцент.
46. Да посетиш родното място на някои от дедите си.
47. Да си наистина щастлив в собствения си живот, било то и само за момент.
48. Да имаш два харддиска в компютъра си.

49. Да посетиш всички 23 кантона/провинции за други държави
50. Да си харесваш работата във всяко отношение.
51. Да се погрижиш за някой, който е пиян.

52. Да притежаваш достатъчно пари според собствената си преценка.
53. Да имаш откачени приятели.
54. Да танцуваш в чужбина с непознат.

55. Да наблюдаваш китове, които са на свобода.
56. Да откраднеш табела от улицата.
57. Да пропътуваш далечна държава на стоп и с раница на гърба
58. Да участваш в демонстрация.
59. Да опиташ freeclimbing
60. Да излъжеш държавен служител в чужбина, само за да не се набиваш на очи.
61. Да се разхождаш в полунощ на плажа.
62. Да скачаш с парашут.
63. Да посетиш Ирландия.
64. Да страдаш от любовна мъка по-дълго, отколкото е била самата връзка.
65. Да ядеш в ресторант на маса с непознати.

66. Да посетиш Япония.
67. Да вдигнеш гирички, тежащи колкото теб самия.
68. Да издоиш крава.
69. Да направиш азбучна листа на всичките си CD-та/касети.

70. Да се представиш като известна личност.
71. Да пееш на караоке.
72. Да прекараш един цял ден в леглото, просто ей така.
73. Да позираш гол пред непознати.
74. Да се гмуркаш с кислородна бутилка.
75. Да правиш секс на фона на Bolero от Ravel.
76. Да се целуваш в дъжд.
77. Да си играеш в калта.
78. Да си играеш в дъжда.

79. Да посетиш автокино
80. Да направиш нещо без да съжаляваш, а всъщност да трябва да се разкаеш.
81. Да посетиш Великата Китайска стена
82. Да се покачиш на високо дърво./и си обелих лактите, слизайки/

83. Да използваш вместо Microsoft Windows нещо по-добро.
84. Да основеш собствена фирма
85. Да се влюбиш щастливо и споделено.
86. Да посетиш известна историческа местност.
87. Да научиш някой борбен спорт.

88. Да участваш в съдебен спор, активно или само като зрител
89. Да стоиш повече от 6 часа наведнъж пред някоя игра
90. Да се ожениш.
91. Да играеш във филм.
92. Да провалиш купон.
93. Да обичаш някого, въпреки че е забранено или неподходящо.
94. Да целуваш някого докато му се завие свят.

95. Да се разведеш.
96. Да правиш секс в офиса.
97. Да не ядеш 5 дни.
98. Да опечеш сладки по собствена рецепта.

99. Да излезеш костюмиран от глава до пети на карнавал.
100. Да пътуваш с гондола през Венеция
101. Да се татуираш.. Done THREE TIMES, up for MORE!!! (written on 13th of March 2016)
102. Да откриеш, че само докосването на предмети те кара да настръхнеш.

103. Rafting.
104. Да се покажеш по телевизията като “експерт”.
105. Да получиш букет без причина.
106. Да мастурбираш на обществено място.
107. Да се напиеш така, че после да не си спомняш нищо.
108. Да научиш десетопръстната система за писане.
109. Да излезеш на сцена или да държиш реч пред голяма публика.

110. Да посетиш Лас Вегас.
111. Да запишеш собствена музика.
112. Да търсиш планински кристали в Алпите.
113. Да имаш One-Night-Stand.
114. Да посетиш Тайланд.
115. Да видиш как живеят бежанци.
116. Да си купиш къща.
117. Да удариш колата си докато маневрираш.
118. Да си погребал някой/двамата родители.
119. Да си обръснеш интимното окосмяване.
120. Да пътешестваш с кораб.
121. Да говориш повече от един език гладко.
122. При опит да защитиш някой друг, да те набият теб.

123. Да прекараш нощ в пустинята.
124. Да караш кънки на лед на замразено езеро/река.
125. Да попълниш сам данъчната си декларация.
126. Да отгледаш деца.
127. Да си купиш след години любимата играчка и да си поиграеш с нея.
128. Да пропътуваш цяло турне с любимия си изпълнител.
129. Да определиш собствената си звездна констелация.
130. Да направиш велосипедна обиколка в чужбина.
131. Да откриеш нещо интересно за собствените си предци.
132. Да напишеш писмо до правителството./не ми отговориха, идиотите му с идиоти!!!/

133. Да започнеш от нулата, някъде с любимия човек.
134. Да дариш кръв.
135. Да минеш пеша по Golden Gate Bridge в Сан Франциско.
136. Да пееш силно в колата и да не спираш, въпреки че те гледат.

137. Да направиш аборт, респ. партньорката ти.
138. Да си направиш разкрасяваща операция.
139. Да оживееш след тежка катастрофа.
140. Да напишеш статия за важен вестник.
141. Да отслабнеш една трета от теглото си.
142. Да гушнеш някой, за да го успокоиш.

143. Да караш самолет.
144. Да погалиш морска котка.
145. Да разбиеш сърцето на някой.

146. Да помогнеш на животно да роди.
147. Да си изгубиш работата.
148. Да спечелиш пари в предаване по телевизията.
149. Да си счупиш кост.
150. Да скочиш от 10 метра в басейна.
151. Да отидеш на фотосафари в Африка.
152. Да караш мотор. /беше уникалнооо/

153. Да караш с повече от 200 км в час с каквото и да било превозно средство.
154. Да си направиш пърсинг където и да е, стига да е от раменете надолу.
155. Да стреляш с оръжие.
156. Да ядеш набрани от теб гъби.
157. Да яздиш кон.
158. Да поставиш страницата си в интернет.
159. Да правиш секс във влак в движение.

160. Да си бил на място в борсата за акции.
161. Да построиш иглу/снежна къщурка и да преспиш в него.
162. Да спиш през целия полет.
163. Да спиш повече от 30 часа в рамките на два дни.
164. Да напишеш стихотворение за любимия човек./е, това редовно го правя/

165. Да пропътуваш всички 7 континента.
166. Да пътуваш повече от 2 дни с кану.
167. Да произведеш сам хартия.
168. Да си изживял истинската романтика на лагерния огън.
169. Да дариш сперма или яйцеклетка
170. Да си научил някой от класическите танци.
171. Да видиш собствената си снимка във вестника.

172. Да си имал поне две щастливи връзки в живота.
173. Да убедиш някой в нещо, което за теб е изключително важно.
174. Да изхвърлиш някого заради държанието му.

175. Да тръгнеш отново на училище.
176. Да летиш с парапланер.
177. Да наблюдаваш/ течности от собственото си тяло под микроскоп. /my blood/
178. Да погалиш хлебарка
179. Да опържиш зелени домати и да ги изядеш.
180. Да прочетеш Омировата Илиада.
181. Да прочетеш книга на известен автор, която не си прочел когато е трябвало в училище.
182. Да откраднеш от ресторант лъжица, чиния или чаша.

183. Да присъстваш на златотърсачески процес.
184. Да се научиш на някакво изкуство с цел автодидактика.
185. Да убиеш собственоръчно животно, да го сготвиш и да го изядеш
186. Да се извиниш на някого за несправедливост, направена преди години.
187. Многочасова нощна разходка на лунна или изкуствена светлина.

188. Да правиш секс с някого, който е наполовина или двойно по-възрастен.
189. Да те изберат на обществена длъжност./обществена-училищна длъжност/

190. Да създадеш собствен компютърен език.
191. Да осъзнаеш, че живееш собствената си мечта.
192. Да оставиш някого, когото обичаш на чужди грижи.
193. Да сглобиш сам компютър./Thanks to my Super Daddy/

194. Да продадеш собствено произведение на изкуството.
195. Да имаш щанд на някой уличен фест.
196. Да си боядисаш косата.
197. Да бъдеш DJ.
198. Да разбереш, че някой те е зарязал в интернет.
199. Да претърпиш анафилактичен шок и да оживееш.
200. Да те арестуват./учудващо, но не още/

понеделник, 28 септември 2009 г.

Ако бях ...

Я сошла с ума!
Така, това го видях от пухеното, миличко, сладко същество Мон, което се нядявам няма нищо против, че аз също ще се помъча да се самоопредял чрез тези...изречения, да ги наречем. ...
Ако бях цвят, щях да съм
зелено. Цветът на росната пролетна трева, когато първите слънчеви лъчи се отразяват в къпките й.
Ако бях плод, щях да съм
зелена ябълка. Кисела, сочна, твърда, зелена, ярка, греховна, запомняща се, със специфичен вкус. Точно като мен. Част от изколният грях.
Ако бях животно, щях да съм
тигрица. Или черна котка. Дива, фатална, изискана, стилна и много непривична.
Ако бях книга щях да съм
странна, интересна, обръкана. Нещо с вещици, магии, вампири, приключения, демони, екшън, смели и красиви жени, прекрасни мъже. Нещо фантастично-сатанинско-демонско-приключенско-екшън-убийства и подобни неща.
Ако бях дреха, щях да съм
кожено яке. И да се лее РОК!
Ако бях бижу, щях да съм
стар, наследствен медальон. От онези с фамилните гербове. Такъв, който да се предава от баба на внучка или нещо подобно.
Ако бях дърво, щях да съм
бреза. Московска бреза. И песни щяха за мене да се пеят.
Ако бях напитка щях да съм
текила! Испаноезично, парливо, страстно, бъррзо опияняващо, после ти носи главоболие, пие се с лимон.
Ако бях насекомо, щях да съм
мравка с кецове. Ама от онези готините, старите.
Ако бях песен, щях да съм
дует. С много хубава лирика, щяха да ме изпълняват симфоничен оркестър и рок-метъл банда.
Ако бях филм, щях да съм
от независимото кино. Режисьори щяха да са ми Педро Алмодовар и Уди Алън.
Ако бях подарък, щях да съм
спомен. Снимка, медальон, картина, стих. Нещо лично, нещ арт, нещо посветено.
Ако бях град, щях да съм
космополитен, шумен, голям, забързан, с множество квартали и лоши улички. Като Москва, Лондон, Токио, Ню Йорк ...
Ако бях месец, щях да съм
ноември. Това съм аз във всичките си провидения и аспекти.
Ако бях цвете, щях да съм
кактус или далия. Защото приятелите ми казват, че приличам на тях.
Ако бях изобретение, щях да съм
нещо лошо, но по-късно променено към добро. Нещо значително и ярко. Оставящо диря в умовете на хората. Атомна енергия.
Ако бях сграда, щях да съм
в стил Бел Епок. Или пък във Викториански стил.
Ако бях отговор, щях да съм
кратък, ясен, дръпнат, но мелодичен. Като "ДА!"
Ако бях дума, щях да съм
"мечтание", защото няма нищо по-красиво от това.
Ако бях мебел, щях да съм
голямо легло, стил Хенри VІІІ, знак на страст, радост, болка, тъга и мъничко неразбраност и лудост!


Еми ... това съм аз във формата на предмети. . .

Червената роза

Легнала върху рохката пръст. Затворила очи. Тихо шепнеща. Сълзите се стичаха по страните й, оставяйки черни пътеки, надпреварващи се надолу, по лицето й. Думите й отекваха в мрака. Червената роза спеше спокойно в ръцете й. Шепота й, слял се с нищото политаше, понесен от вятъра. :
- Прости ми. Съжалявам. Не трябваше да става така. Прости ми.
Вятър. Лек и студен. Пронизва тялото й. Развява косите й. Сякаш и той съгласен с думите й.
Дъжд. Студен и тежък. Слива се със сълзите й. Пробива до сърцето й. И той плаче с нея.
А нежната червена роза? Кротко спи в белите ръце. Горещите сълзи я навлажняват, а тя просто седи и чака. Слуша шепота в мрака.
Все още притисната към мократа твърд, тя тихо говори, не спира да плаче. Думите леки, са оставени вятъра да ги носи.
- Не трябваше така да става. Не трябваше. Аз съм виновна. Само аз. Съжалявам.
Мрака, дъжда и вятъра я връхлитат с нови сили. Едва се надига. Поставя червената роза на мократа земя. Навежда се и целува малката снимка на голямата каменна плоча. Прошепва отново „ Прости ми . . .” Вятъра го разнася и повтаря. Като ехо се чува „Прости ми, прости ми, прости ми, прости . . .” Поглежда за последно лика на едно изгубено момиче, на едно вечно дете. Тръгва сама, пътеката се вие, дъжда вали, мрака я поема, а гроба . . . остава в далечината.

Изкусителката

Седнала на бара, тя пушеше поредната цигара. Скоро от уискито й нямаше да има и следа, а тя продължаваше да е сама. Чудна гледка представляваше – висока, слаба, с дълга черна, чуплива коса, пусната свободно по гърба, пронизващо – зелени очи, черни клепки, ярко червени устни, нокти в същия отенък, а по прилепналата й черна рокля зяпащите я мъже сигурно можеха да определят и формите на дантелите по сутиена й. Не че някои вече не се опитваха да го определят.
Още една цигара. Тънка струйка дим излиза от устните й. Леко захапва долната си устна – стар навик, който така и не доизкорени. Поглежда нервно към часовника над бара, вдига чашата си и доизпива последните глътки от прекрасната течност. Въздишка . . . часът минава 10, а тя все още е сама.
Вади от кутията поредната цигара. Готви се да я запали, но една мъжка ръка иззад гърба й й предлага огънче. Навежда се леко напред, за да запали. Вкусът на цигарата прониква блажено в гърлото й, а самия вкус на тютюн сякаш беди сетивата й. Обръща се да види, кой е направил този изтъркан, свалячески жест и се оказва очи в очи с млад, привлекателен мъж. :
- Дамата да желае питие? – гласът му е привлекателен и бодър.
- Благодаря, но само ако приемете аз да платя следващите? – пронизва го със зеления си поглед и се наслаждава на учудената му реакция.
- Не, няма да е редно. – мъжкото му самочувствие явно е наранено.
- Щом държите, но тогава ще поръчате само вашето питие, а моето уиски – аз.
- Барман, две уискита, голямо или малко – обърна се той към чернокосата си спътница?
- Голямо, нищо малко не може да ме задоволи. – повдига леко вежда и го гледа изпитателно, леко предизвикателно.
- Голямо да е! Барман, две големи Джоните, Red Label. – мъжът едвам сдържа широката усмивка, появила се на лицето му след поледния коментар на тазвечерната си дама. – Е, госпожице, няма ли да ми кажеш нещо за себе си?
- Нося неприятности на всички. Вечно си намирам белята. – тя леко си дръпна от цигарата и продължи – Не че нещо против да се занимаваме цяла вечер с мен, в това няма да има нищо ново и интересно за мен. А аз обичам да ми е интересно. Ти кой си?
- Аз, аз съм човека, който те черпи питие.
- За което ти благодаря, но не се измествай от темата. Казах бързо се отегчавам. – тя се засмя на собствените си мисли, след което се завъртя на стола и пак застана лице в лице с него.
- Какво искаш да знаеш за мен? Няма ли да ми кажеш поне името си, за да знам как да се обръщам към теб?
- Искам да знам например, защо си тук, сега, при положение, че на безименния ти пръст до по – малко от час е имало халка? – погледа й, брадичката й, подпряна на ръката, кръстосаните, леко поклащащи се крака, всичко изразяваше любопитство и една – две идеи ярост.
- Как разбра? – зениците му се разшириха, недоумението изписано по лицето му, всичко беше толкова забавно.
Тя стана от стола си, доизпи последната си глътка от уискито, извади една банкнота от 50 лири от малката си чанта, която до сега се спотайваше тихо до дясното й бедро и викна бармана по име:
- Тими, ето ти за питиетата ми тази вечер, както и за това, което господина изпи заедно с мен. Задръж рестото. – смигна му закачливо, като на стар приятел. – И ако обичаш кажи на Чарли, че вече едвам трая. Знае, че не съм от търпеливите.
- Идва, спокойно, ето, на края на бара е и те чака. – отвърна й бармана и с глава посочи края на бара.
Погледа на чернокосата изкусителка светна при чуването на последният факт. Обърна се и озари с най – чаровната и влюбена усмивка, която съществуваше, едно русокосо момиче, което я чакаше с не по – малко светнали очи. Двете се прегърнаха, целунаха и изчезнаха от бара хванати за ръка пред смаяния поглед на кръшкача.

Аромат на познато

Под една върба, близо до една река, прегърнати в безкрая седяха двама. :
- Охарактеризирай ми мечтите си. – помоли го тя.
- Имам само една. Тя е висока и слаба. Крехка и по детски нежна. Има дълги кестеникаворуси коси и светли прями очи. Сърцето й бие с мелодичен, бавен такт, а усмивката й кара моето да затихва. Когато се навеждам да я целуна, тя се повдига на пръсти, за да достигнат по – бързо устните ни едни до други. Сякаш не върви, а пърха, прелита от стъпка на стъпка. Смехът й е лек, заразителен и звънлив, някак непринуден. Непривични са й всички игри и пози. Луната се отразява в очите й, а слънцето се крие в косите й. Когато я прегърна сякаш държа всичките слънчеви лъчи в ръцете си, сякаш с всяка своя фибра усещам леките смени в настроенията й, малките й капчици лудост. И най – важното – сега я държа в прегръдките си.
Тя вдигна поглед към него и седя дълго така, а всъщност само един миг. После се надигна на пръсти и сля дъха си с неговия. Заслуша се в бавния, правилен и спокоен ритъм на сърцата им. Все не можеше да повярва, че този перфектен човек, които сега спокойно беше облегнал глава на нейната, беше нейният любим. Вдиша аромата му и си пожела винаги да е така.

„Непостоянното сърце е единственото постоянно нещо в този непостоянен свят”

Знаеш ли, любов моя, в един на вид детски японски филм може би се крият повече откровения за любовта, отколкото в „ Ромео и Жулиета”. Стига ти да си там, до мен, и да ги видиш. Защото колкото и да се променяш този, който те е обичал истински, когато не си знаел кой си, ще продължи да те обича и щом разбереш. Стига да те обича поне наполовина колкото аз теб.
Може би „сезоните на сърцето” се променят твърде много, за да можем да им дадем имена, но сърцето продължава да обича. Просто е открило като компас своят север в някой друг. Съжалявам, но може и така да стане някой ден, любов моя. Не искам да вярвам, но . . .
Въпреки вятърът, който ни променя и моделира всеки божи ден, радост моя, въпреки проклетият свят около нас, който се разпада вече не толкова бавно, но още по – сигурно, въпреки непостоянността на всичко и всички, АЗ ТЕ ОБИЧАМ. Моето мъничко непостоянно сърце е открило нещо красиво в лудите мании по колите, моторите и колелата, в големият ти белег над коляното, в прелестните ти ярко зелени очи, обич моя, в рошавата черна коса, под която се показват очилата, в страстта по фотографията. Открило е нещо, в което да вярва, нещо, което да му се стори постоянно сред ураганите, които го връхлитат един след друг. Или, любов моя, просто казано – нещо, което да обича.
Когато всичко, в което можеш или искаш да вярваш определено на подлежи на определението константа, когато виждаш разпадането на целият ти познат и обичан свят, ти търсиш нещо, което да има смисъл. Търсиш си опора. И изведнъж се оказва, слънце мое, че мъничкото ти сърце може да ти предложи повече опора и сигурност от стените на Камелот. Онази помпичка за кръв крие повече сигурност от старопрестолен град. Защото то, сърчицето, милото, се вкопчва в един прелестен образ и съставя целият си свят около него. И ти си щастлив. Сигурен. Усмихнат. Или поне аз съм.
Щом веднъж си се поверил на непостоянното сърце, в непостоянния свят, ти си станал постоянен. А ако ти се случи същата простотия като на мен и се влюбиш, повярвай ми, още от самото ти ставане ще усещаш любимият до себе си. Така както аз усещам теб, песен моя, до момента, в който заспя. А и тогава пак продължава. Защото съм открила подслон от виелиците в живота ми. Открих пристан в нещо обикновено, но, обич моя, всъщност абсолютно НЕобикновено. „Просто” очи, просто две зелени очи, но те са твоите, слънце мое.
Човек какво ли не прави за и от любов. Можеш да летиш само на крилете й. Ако се вгледаш в мен ще забележиш, че дори не вървя по земята. И това е само заради теб, любов моя. Само и единствено заради теб.
Дори ние момичетата, които като по правило сме набедявани за по – непостоянни и по – вятърничави проявяваме завидно постоянство и упорство, типично за магаре на лед, що се отнася за някого, когото обичаме. Повярвай ми, слънце мое, ако обичаме с цялото си сърце, ние не бихме приемали каквито и да са коментари, относно този, когото обичаме. И сме достатъчно, че чак предостатъчно постоянни. Стига нашито мъничко непостоянното сърце да се е влюбило – „ Един ден сядаш безпомощно на домашният си диван и си даваш сметка, че дълбоко, сигурно, искрено и болезнено си се влюбила!” и колкото и да упорстваш и да се бориш, онзи орган, дето доскоро си наричала непостоянен изведнъж се оказва порядъчно постоянен и истински непоклатим. Просто вече обичаш, това е, обич моя. и аз не мога да го обясня. Просто те обичам и точка. Защо, как и откога – струва ми се, че единственият отговор, който мога да дам е „ Просто се влюбваш и след това никой часовник не би могъл да те направи по – точен. Защото времето започваш да измерваш в мигове минали от последната ви среща и оставащи до следващата. Ти просто обичаш и това е ! ! !”
И аз съм така, песен моя. И май – май превърнах есето си по психология в обяснение в любов към теб, слънце мое. Това е нито повече, нито по – малко. Надявам се непостоянното ми сърце да е достатъчно постоянно и да ме запази цяла и непроменена в този непостоянен свят. Защото всичко останало ще се нареди. Или поне на мен така ми харесва да си мисля . . .
P. P.: Аз постоянно ще те обичам, любов моя . . .

Културата – мост между различията в Европа

Ние сме колкото и еднакви, точно толкова и различни. Един танцува фламенко, друг полка, а пък ние си тропаме ръченицата. Но сме тук и сме заедно. Искаме или не. Все пак всички танцуваме, заедно или по отделно. Танцуваме и се смеем. Танцуваме и пеем. Танцуваме и сме себе си. И сме заедно. Заедно. За едно по – добро бъдеще, което да е сега, веднага, на мига. А не утре, някога, никога.
Типично за мен – да почна от краката за главата. Забравих да ви обясня за това какво точно е култура (едно е сигурно – като погледнеш един човек веднага може да кажеш дали има култура, или пък не). Ама не се надявайте на подробни обяснения, че имам много неща да ви казвам, а сте ми оставили лимит от някакви си 7000 знака...
Култура:
1.Съвкупност от духовни и материални ценности, създадени от човечеството през историческото му минало. Духовна култура. Материална култура. Древна култура. 2.Образованост, знания, възпитание. Висока култура. Ниска култура. Имам богата култура. 3.Състояние на обществественият, стопанския и духовния живот в една или друга епоха, в една или друга страна. 4.Растения, които изискват обработка. Житни култури. Маслодайни култури. 5. Бактерии, които се развъждат в лаборатория. 6.Висока степен на развитие на нещо, умение. Култура на производство.
Доволни ли сте от обяснението какво е култура? Честно казано аз искрено мразя тези суховати определения. Ама какво да правя – ръководството го налага.☺ Знаете ли какво е културата за мен? Това кой си ти, какво правиш, как се държиш с приятелите си, пък и ако щете с това как се държиш със себе си – уважаваш ли се сам, за да знам аз да те уважавам ли, или не...
Всъщност точно това самоуважение ни помага да уважаваме другите. А по моето скромно мнение всички искрени, сърдечни и открити отношения трябва да има за основа негово величество УВАЖЕНИЕТО. Не че смятам останалите фактори за маловажни - ни най – малко. Но за да приемем и обикнем другите трябва да приемем, че сме РАЗЛИЧНИ. Ето стигнахме до ВАЖНАТА дума. РАЗЛИЧИЯ. За вас не знам, не се и наемам да определя мнението ви, но на мен наистина много ми харесва това, че сме различни и че един с друг не си приличаме. Представете си някъде из междупланетарното пространство да броди още една Станислава и да мъчи кой знае колко още народ. Тежко и горко на всички същества от всички системи и галактики. Шегата на страна, но наистина е уникално да се срещаш с нови хора и да опознаваш тяхната КУЛТУРА, да разбереш дали танцуват фламенко или полка, френски шансони ли пеят или песните на гондолиерите. Може би са наследили таланта на сънародника си Винсент Ван Гог, а защо да не е са бъдещите солисти на Большой Театр. Кой знае. Не и аз. Но ако ми помогнеш, и ти, да, и ти там, и онова срамежливото момиче в ъгъла, и ти, госпожо, вие, господине също, може и да успея. Може да успея да построя МОСТ между приятелите ми – танцьорката на фламенко, танцьорът на казачок, както и примабалерината, художника и певците, и мен, и теб, и него, и нея. Между всички нас. Не е лесна задача, но нали сте виждали онези картинки на UNICEF, на които земното кълбо е обградено от малки, цветни, детски отпечатъци. Това е истинският мост между хората – най – детските неща – рисунките, игрите, мечтите. А аз понеже съм дете на новото Wi – Fi , SKI – FI , 3D време не си пиша писъмца с другарчетата си от близка славянска страна, а чатя с хора от отвъд океана, някой ден може да се пиша даже и с мъничките луди извънземни. Нищо, че вече гледам новини и се интересувам от Световната Финансова Криза повече от някои от възрастните. Но все пак пея и танцувам под дъжда, скачам в локвите и цапам новите си обувки. Наистина, все пак съм дете.
Това, че сме различни вече го казах. Ще повторя и че е прекрасно, че всъщност сме различни. Добри или не съвсем. Смели или по – скоро уплашени. Силни или слаби. Ние всички сме заедно. Защо да не си подадем ръце, за едно по – добро общо, усмихнато, красиво бъдеще. Хайде, можем, всички заедно, ще си построим този така желан мост между различията в Европа. Това че той е германец, а тя пък арменка не значи нищо. Те и двамата са деца на майките си и свободни граждани на свободна Европа. Знам, че можем да построим този наш мост. Този мост на детските мечти и усмивки. Няма да обяснявам повече колко са красиви различията, няма и да повтарям, че ще е по – добре да се уважаваме едни други и сами себе си. НЕ! Само ще пожелая на всеки, който чете това да е с някого до себе си първо, за да не се изгуби из мислите ми и второ, за да сложи и той едно мъничко камъче на строежа на моста между различията и най – вече между предразсъдъците ни към другите. Успех!
П.П. : Ха! Май 7000-то знака ми стигнаха! Да не повярва човек........☺

Испания 2008- едно пътуване напред към мечтите

Реших да ви постна нещо, което съм писала за стажа си в Испания миналата година по ей това същото късно септемврийско време.
so ... Enjoy!

17 септември 2008 ,часовниците ни показват 4:30 a.m. Синият автобус на „Сърнела” е пълен с сънени деветокласници с кодовото име в „Руската”-„испанците”.Сънени или не потегляме с крайна цел Мадрид, Испания.Някои спаха(„Оскар” за най-много спане в този ден печели Ася,разбивайки всички останали по точки),на други не им позволихме(Йонито го изпита на свой гръб).Този толкова дълъг ден пътувахме,лелееее колко пътувахме, и накрая се проснахме уморени на леглата в хотела ни в Постойна Яма, Словения. Имаше и мъничко носталгия, за другите не знам, но при мен положението си беше критично-до 12:00 не мигнах от това да си мисля за удома. В хотела не липсваха и куриозни ситуации.Като това,че, например, едни виетнамци не знаеха къде е България, но се сетиха за Румъния, Гърция, Турция та ако щете и за Сърбия. За другите не знам, но аз мислено ги пратих по дяволите.
18 септември 2008, час-някъде около 7:00, 7 и нещо сутринта. Закусваме или, за да съм по точна, опустошаваме запасите на хотелчето за може би година-две напред. След закуска в рейса, а от там на магистралата за Италия. Всъщност ние направо си налетяхме на Венеция. Натоварени на един невероятен автобус от градския транспорт,тип лодка,като всички превозни средства на Венеция,по Canale Grande, махайки на всичко живо като едни възпитани дечица,стъпихме на НЕ твърда земя. Ако ви се четат хвалби за Венеция, моля потърсете пътеписа на гореспоменатата Ася Монева, защото в моят ще откриете възхвали, но за други градове. Държа да подчертая, че това си е лично мое мнение, но на Венеция харесвам само базиликата „Сан Марко”. НО, ще си поговорим пак като се върна от там някой чуден ден, след като съм била за трети път с НЯКОЙ, а не с класа. Тогава ме питайте пак дали ми харесва.☺
19 септември 2008, сутринта по някое време. След нощувка в невероятен хотел,първият от многото,идват „приятните изненади”-един ключ е изгубен, за първи, но не и за последен път, а наш Василио е влязъл да се къпе 15 минути преди часа за тръгване. Нищо, с 30 минути закъснение тръгваме. Верона, дръж се, че идем!!! Естествено нямаме много свободно време, но все пак преди това-обарахме, опипахме и какво ли още не красивата скулптора на Жулиета, снимахме балкона ѝ, но без да се качваме на него и се отдадохме на shopping. Магазин на име Pimkie беше ошушквам във всеки град където го намерим като се започне от Верона, та чак до Толедо!!!
По моето скромно мнение, което ще ви натрапвам нагло до края на този разказ ли, пътепис ли там каквото е, Верона е наистина много приятен град, за съжаление имахме прекалено малко време там.
Пак на автобуса, този път с посока Франция, Лазурният бряг, а за още по точно Монако. Аз и преди съм ходила в Монако, но беше по обед, тъкмо за смяната на караула. Сега един приятелски съвет към всички решили да ходят в Монако- постарайте се да сте там преди 19:00 часа, за да хванете Океанографският музей, но останете поне до 21:00 часа в квартала с казиното-Монте Карло. Истинската красота на стила Бел Епок буквално блести след залез слънце.Ще се постарая да не се отплесвам по хотелът ни във „Veinte Milla”.Само една думичка-красив.
20 септември 2008,някакъв ранен час е, но колко всъщност...Днес програмата е ясна - малко време за Нейно Величие Ница, а след това отпътуване за Costa Brava, в близост до Барселона. Няма да ви досаждам с разказите ми за Ница от миналата година, но просто четиридесет минути за град като този са си жива подигравка!!! Карай, догодина пак... След целодневно пътуване се оказахме в Каталуня. Хотела - супер,вечерята и тя,външният басейн - отличен!!!
21 септември 2008, ранна закуска, след която просто не ти е нужен обяд.
А по обед бяхме в Барселона. Първата ни спирка беше „творението на живота” на Гауди- Sagrada Familia. Каквото и да сте чели за нея, каквито и снимки и изображения да сте гледали, каквото и да са ви казвали е изключително малко. Щом нашият личен културовед-Йонито,и аз, която винаги намирам какво да кажа, си глътнахме езиците и единственото, което можехме да правим, беше да се опитваме да си отворим по-широко очите, за да видим повече можете сами да прецените за какво величие и каква красота иде реч. След това ни показаха парка Güel, пак творение на Гауди. Останалата част от града разгледахме чрез автобуса и слязохме на главната. Там ни пуснаха за един час по Las Ramblas, което е крайно малко. Е, това не е предпоставка да не се върнем към автобуса с пълни чанти. В никакъв случай. От учителите имахме една изненада- заведоха ни на стадион Camp Nou, по известен като Nou Camp - стадиона на ФК „Барселона”. За нас, футболните запалянковци, това беше просто невероятен подарък и изживяване за цял живот. Би се равнявало само на това да изгледаме от трибуните един мач, но това право аз лично си го запазвам за другия път. Вече се досещате и сами какво сме направили след това-в рейсчето, по магистралата, но на къде?! Към столицата,ест.! Към МАДРИД! Но, за да сме точни ние спяхме в едно много хубаво ученическо общежитие в El Escorial.
2225 септември 2008. Това са дните ни в и около Мадрид. Наистина много ми се иска да ви разкажа за преживяванията ни ден по ден,но със сигурност нямате един месец време,защото толкова ще ми е нужно да ви разкажа за всичко, хронологически подредено и разказано по подобаващ начин. Бяхме в два от най-величествените музеи на Европа-Reina Sofía(на модерното изкуство) и Prado(най-големият в Испания).Жалкото е, че за и в двата имахме само по един час, което е все едно за един час да обходиш, хмм... да кажем Лондон. Наистина е подигравка. Но и за това време ние можахме да се насладим малко от малко на шедьоврите изложени вътре. В Мадрид освен това ни заведоха и в Palacio Real- иначе казано Кралският Дворец. За мен това беше най-прекрасното изживяване от дните в Мадрид. Може би, защото обожавам замъците или просто заради красотата му, не знам. По скоро и заради двете.Не пропуснахме да посетим и Толедо, към който аз храня искрена любов по една доста тъпичка причина-семейната ни кола е марка SEAT модел Toledo. Не пропуснахме и дворецът в El Escorial, Долината на Падналите, Алкала де Енарес, където се намира родната къща на автора на „Дон Кихот”, Мигел де Сервантес, както и най - старият университет в света. Докато бяхме в Мадрид ние УЧИХМЕ. Така че всеки, който смята, че само сме се разкарвали из Европата е в ГОЛЯМА грешка. Не знам как са се мъчили нашите шесттима съучиници, които останаха, но ние не пишехме за птичките, цветенцата и тревичките. Темите ни бяха достатъчно сириозни и изискваха достатъчно много усилия да бъдат подготвени за представяне, научени и по-късно представени. Всеки може да прецени сам за себе си, но според мен темите ни бяха добре разпределени по групи. Или просто аз съм имала късмет и са ми са падали теми, които ми харесват.☺
26 септември 2008, веднага след закуска с онези невероятни изпечени на място хлебчета. Тръгваме към едно училище, за да се запознам с тяхната образователна система и да разберем, че ние учем доста повече от тях. Нищо ново под слънцето. Най-страшният факт всъщност беше ,че в това училище имало ,,само” 20 българчета. В другите училища били много повече. На мен това не ми звучи особено добре, за вас не знам...... След едно дълго пътуване пристигнахме на Costa Dorada, отново в близост до Барселона, но този път целта ни беше друга далеч по-изпълнена с адреналин.
27 септември 2008 - ¡PORT AVENTURA! Това е най-големият увеселителен пак в цяла Испания. Просто е страхотен! Аз, Танчето и Люсито сме обеколили със сигурност онези, за които казват, че са само за смелите. За другите не знам, но две от нашите момчета, няма да ви кажа кои, те сами си знаят, ги достраша за два различни, но много приятни атракциона. В края на деня се прибрахме капнали от умора, но това не ни попрече да седи до късно. А на другият ден....
28 септември 2008- ден за пътуване и един час във фестивалният град -КАН! Снимахме се като истински звезди, каквито не се съмнявайте, че ще бъдем, на червеният килим, потърсихме отпечатъците на любимците си и пак в нашия хотел на „Veinte Milla”.
29 септември 2008, лелееее колко малко остана. Този ден беше посветен на Пиза и нейният площад на чудесата. Цял ден е силно казано, защото бяхме там само в рамките на час-час и малко. От там на татък беше само пътуване и една нощувка в много хубав хотел на 10 км от Венеция. Толкова на никой не му се прибира, че всички бяхме готови да се върнем дори в Мадрид, където общо взето беше най-лошото ни място за спане. А аз бях готова да отида във Венеция, само и само да не се прибираме.
30 септември 2008, след закуска в 7 на рейса. Цял ден пътувахме. Голяма част от пътя проспахме и Слава Богу, защото иначе съвсем щяхме да се размърдаме. В 4:45am на 01 октомври 2008, слязохме на Тримонциум и потънахме в прегръдките на родителите ни. За това кой до кога е спал през деня историята мълчи. Или поне аз ще замълча, за да не изложа на първо място себе си....
Това е моят поглед над стажа ни в Испания. Някои по-специфични допълнения към разказите по дни съм ви поспестила. Защото тайните са хубави, докато са такива...........
П.П1: И все пак много жалко, че не влязохме в Океанографският музей в Монако. Искрено съчувствам на онези, които не са го видели, т.е. ВСИЧКИ.