Обичам да спя отдясно, а леглото ми винаги ми е тясно. През нощта по няколко пъти се въртя, а на сутринта повярвала съм, че мога да превзема света. Облепям си стените с думи, снимки и мечти и понякога си мисля, че стените от лудостта ми ги боли. Аз съм тих огън с лице, приказка за думи и едно момче. Нямам скрити повече в дрешника страшни тайни, а в шкафа бурканчета с билки омайни. В отражението на погледа му живея, искам до него да побелея. До вчера бях малко уплашено дете, виждащо във всяка сянка и всеки шум зверове. Днес съм млада, порастваща жена, къпя мислите си в пролетната роса.
Седя пред екрана на неговия компютър, защото отказах да имам мои, пиша свободни съчинения на тема "Рими между две откачени фрази" и слушам музиката, която съм си отделила само за онези специални моменти, които деля с думите. А той стои на леглото и жадно поглъща следваща книга, взрян в екрана на Киндъл-а. Очилата лекичко се клатушкат на ръба на носа и диша толкова равно, че понякога се чудя чете ли, спи ли с отворени очи? Стаята ни не е голяма, но ни стига - бели стени и един Айнщайн, който се плези от голям плакат, моите "скъпоценни" огърлици висят на някакъв забравен от бога пирон. Стаята не е голяма, но има място за моите чифтове обувки, скрити под леглото и неговите дрехи за колоездене - грижливо прибрани в тъмна торбичка върху гардероба. Милият той, цяла вечер бива измъчван с музикалния ми вкус, който аз нежно наричам "еклектичен", но ако трябва да съм откровена е просто сбирщина от различни, не винаги твърде смислени и/или добре звучащи песни и тракове. Справя се като рицар и с моите внезапни изблици на сълзи със и без причина. Щастливи сълзи, тъжни сълзи, ядосани сълзи, объркани такива, непредвидено предизвикани от хубавата мелодия на някоя песен, сълзи по книги, сълзи по дома, сълзи, защото съм уморена, сълзи по всяка дума написана от Исабел Алиенде и непонятно много сълзи по Хари Потър - книгите и филмите. Рамо до рамо с неговите ризи в гардероба стоят моите роклите, а манежа ми от парфюми и бижута избута някак си в ъгълчето неговия (прекрасен) парфюм. Налага му се и да търпи моето нашествие на възглавницата му, без дори да намекне да си спя на моята. И ме чака да се натуткам, избирайки си шал сутринта. Безпрекословно яде кулинарните ми експерименти с усмивка на лице и стомах, издържащ до сега на всичко, на което съм го подложила.
Часът минава 12. Той си легна и предполагам, че вече спи. Уморен е, знам, има големи планове и гордо крачи към постигането им, полага ежедневни усилия и не се надява шанса просто да го споходи току-така. Насърчава и мен, не просто да летя в облаците и да строя кули сред тях, ами да им подложа здрави основи в земята. Основи, които да ми служат за подпора, когато ветровете се опитат да ме съборят и разгромят. Прощава ми, че съм това, което съм, дори мисля, че ме харесва с лудостите и пъзелите на мислите ми, в които аз сама се губя и обърквам. Търпелив е с мен и със семейството ми, което, повярвайте ми, е много. Знае всичко за мен и пак ме обича. Той е моят дом и моето семейство сега. Той е всичко, което имам на този мрачен, дъждовен и ветровит остров. Той е смисълът, същността, любовта, тишината, музиката, света, аз, Париж. Той.
Изгубих се в мислите си отново. Той спи. И аз до него.
1+1=2
1+1=1
1+1= ∞
Ти, любими, си моят пост 100.
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
