Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!
И се надявай.
Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?
Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!
Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.
Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.
Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.
Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!
Дишай. Само това ни остава. Дишай.
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
Няма коментари:
Публикуване на коментар