четвъртък, 7 юни 2012 г.

Viva la vida


--Viva la vida --

Греховни удоволствие. Виновни, по презюнкция.  Истроията мълчи, от ъгъла дочува се гласът на певицата, ледът топи се по кристала и разрежда течността от рая. И сочни, червени, вкусни череши. За цвят и малко страст.
Като в стар, забравен филм, макар и действието малко да наповня на френски водевил. Не всичко винаги ще върви по вода, героите изпитваме една такава неопределена тъга, защото тъй бързо изнизва се през пръстите ни нощта.
Измисли ми песен, дай ми тон, помогни ми да намеря място, което да нарека дом. Създай ръка за ръка с мен света, нека прелетим над морето и докоснем с пръстите на краката си небето. Казаха ми, че ти най-добре знаеш как да създаваш проблеми, вземи ме със себе си, ще правим пакости на две смени. Аз толкова, толкова, толкова много да обичам да бъда дете, толкова много да ми се иска просто да можех по цял ден да си играя на двора, да скачам с по-големите на въже. А те се опитват да ме направят голяма, да ми отнемат и това щастие, да ми нанесат и тази рана. Не стига, че ми взеха запалката, онази дето баба ми я подари и дето мирише на мечти. Не стига и че ми казаха , да спра да викам, иначе щели да ме пратят сама да се скитам. Ами и искаха  и да ме накарат като пресичам да се оглеждам!  Бива ли, представяте ли си някаква по-голяма тъга от това да ме накарат да стана реална част от света.
Аз, драги ми, мили мой, аз не съм създадени за някакви човешко окови. Е, можете да ме оковете, естествено, можете  да се пробвате към земята да ме приковете, но от сега ви казвам – по-добре се откажете. В сърцето си крия самодива, ключът към моят свят е скрит в старата ми снимка в анфаз. Ако искате при майка ми отидете и тази снимка потърсете. На гърба й ще откриете надпис с почерка й по-детски красив – Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари. Сега разбрахте ли? Това са най-тежките окови, само от тях не бих могла да се отскубна на мига. Оковавам се към любовта, заживявам с повече от една душа, скрита в тънката ми снага. Обикна ли, подаря ли си сърцето – политам с него към небето. Издигам се стремглаво над човешките краски и нрави, докато открия своят малък облак от захарен памук. И червени сочни череши. Тогава оставам там, създавам мой си свят, обичам и творя, летя. Без окови. Само с любовта.
Ах, какви смешни герои сме всичките ние. Един с яркоцветни коси, друг с малка шапка и дълги, куклени мигли, трети с одежди от на пауна по-шарени. Смешни малки пешки, всеки вярващ в уникалността на своята история, а всъщност никой не знаещ откъде идва и къде отива, защо мен в думите ме бива, а от теб по-добър на пианото скоро не се е раждал. Нима всичко това зависи от страстта, нима няма значение колко бързо тича ни мисълта, какво е важно. И защо, ах защо, толкова сложно устроен е света. Не може ли просто ти да ме обичаш, него да го обича тя, всичко да е просто, всеки да се наслаждава на вътрешната си красота. Що за извратено удоволствие изпитвате от чуждата тъга, не ви ли стига, че и без друго хем малък, хем тесен, хем нещастен е света. О, моля ви, вземете моята широка, влюбена, позакърпена душа, но помогнете ми да спасим човешкото в човека. Не е толкова много, просто почваме да обичаме просто заради любовта, а не заради това, че така е прието да правиме. И сме добри, защото го можем и защото го искаме. Защото е лесно и приятно, когато видиш себе си отразен в погледа и усмивката, породена от това, че си олеснил нечия тежка, страшна, опасна, погрешна човешка душа. Ах, защо на мен така лесно ми пасва към непознатите да съм добра?

* * * * *

Малко момиче кара голям велосипед с кошничка отпред. Вятърът вие късите й косици, тя бърза колкото може, цяла запъхтяна, пътят към него я води, изнемогва по склона почти, но не се отакзва, а бърза ли, бърза, той я чака, ах, дано само не изпусне влака. Отпред му носи подарък, който да му напомня за нея, когато писмата закъсняват, а думите не стигат. Тези глупави думи, защо никога не стигат, защо никога не са наяве тъй силни и добри както ги сънува в мислите си през горещите летни дни. Ако той можеш да чуе какво става в мислите й нямаше толкова да бърза да си отиде и в своя подреден свят да се скрие. Но не може. За това е сега и албумът в кошничката отпред. Тя снима своят свят 100 дена подред, за да може със снимки мислите си да му покаже, че никой по-ценен от него няма да му разкаже. И сеге бърза, по склона е вече надолу, бърза, влака тръгва след час, а тя има и през фотото да мине – там е оставила да й промият една снимка. В анфаз. Отзад майка й, дето пред магазина за торти я чака, обеща да напише с почерка си по детски красив „Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари”. За да знае все пак той – тя го обича, но няма винаги след него да тича. Ако той я обича – ще я чака на края на града всеки ден, за да ходят да крадат череши и разсмяни по поляните да лежат, а сърцата им в небето да летат. Той обеща да я чака. Докато стане голяма и може да разбере красотата на това да си спомняш детството, споделено с някой любим.

* * * * *

Тракат клавишите на старата пишеща машина, наум пия една чаша сок от свежи боровинки и броя точките по крилцата на малките калинки. Вечерта е толкова късна, че е почти ранно утро, доста е топло, чак е светло, макар и тъмно. Черно-бял котарак спи на леглото и не иска да отстъпи ми мястото. Ярко червена роза на нощното шкафче, разкази за любов и тефтер, със страници, надраскани с думи напът към града. Ако имаше щурци би било толкова красиво, макар и някак досадно шумно. Или ако можех просто да свиря на пиано. Ако можех да свиря на пиано би било добре, щях да мога да подарявам на хората тактовете на моето сърце. А сега само редя нанизи от думи, пускам вихрогони, опънати на две струни. Едната има сърце за красотата, другата намира звуците, с които шепне ми душата.

А мастиленото ми сърце на крака води ме по пътя ми към себе си и към света!



снимка: Моника В. Тодорова
***

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Няма коментари: