Swing Fairy-tale

on the edge of insanity  

Ще се свия на кълбо в леглото и в своя чест ще си запаля една последна цигара, защото вече спирам да дивея и ще съм мила, мъдра и добра. Това ще е краят на всички онези неща, дето ме убиват в пъти повече, отколкото да ме поддържат жива. Вече не е забавно да си крия празните бутилки под леглото, нито пък по джобчетата да кътам цигари. Продавам си злините, евтино ги давам, всичките за едната му пуста любов. Сега си подреждам около леглото шарени големи чаши пълни със сладък чай, вкусен, ароматен, а джобчетата ми пълни са с бонбонки, малки, сладки, безобидни, по детски хубави и щастливи.

Малката Алиса, помниш ли я, оная дето през заешката дупка падна право в Чудната Земя, смалява се, пораства, бори с Червената кралица, дори накрая я победи. А чу ли, че после попадна в Огледалната Страна, дето всички я гледаха, но никой не я виждаше. И тя стана една такава чуплива, крехка на вид, ама пък не. Оказа се, че не е. Оказа се малък диамант, дето с лекота би разбила на пърчета досадните ужасни стъкла.

А после дойде Ариел. С червените коси, голевите очи и още по-големите мечти. Ариел, чието сърце не познаваше граници и стени и искаше света да промени. Ариел обичаше много. Ариел обичаше силно. И не усещаше ни страх, ни свян, ни болка, само плам. За туй се и нашари цялата, да не забрави никога коя е и каква е. И после си отряза косите, маковете паднаха в прах, уж порасна със замах, а всъщност само си направи още място в сърцето, за да обича и да раздава още повече любов.

 ********************************************************************************************

• Ти ли си Алиса?
• Бях. Навремето.
• Ами Ариел?
• И нея бях. Ама вече не съм.
• Сега коя си?
• Сега съм момиче.
• Защо?
• Така съм щастлива.
   ***************************************************************************************
  А срещали ли сте се с малката захарна фея с крилата от бонбони и близалки? Дето танцува с желираните мечета. Онази, дето като я снимаш и косата й се подава през снимките, като горещ шоколад да се разлива по възглавниците и вятъра да се приплита в любовна игра с нея. Същата, с най-шарените мисли и най-големите очи, очите на сърне и сърцето на дете, ама и усмивката на жена. Феята дето уж беше като създадена за Питър Пан, но не. Не беше. Не че Питър Пан е лош, ама не беше за нея. На нея й дай някой голям, да може да я скрие в прегръдките си и да не я пуска, докато тя не се задъха от любов и щастие, сълзи да й избиват от очите от радост и пак да не може да се нарадва. Някой див й дай на нея, дето да се хвърля в бурното море с нея, да се гмуркат из дълбините на световете, да я крие в предното си джобче и да я води на каравана, където по цял ден да си я гледа и да й се радва и да й сипва по малко ром в чай вечерно време, за да не й изтиват феините крака. Малечка Палечка тъй силно се влюби в звяра, че всяка вечер тихичко се сгушваше в рошавата му брада и заедно откриваха новите значения на думите “аз и ти, сега!”.

*********************************************************************************************

• Коя е Захарната Фея?
• О, нима не знаеш Малечка Палечка?
• Коя Малечка Палечка? Приятелката на децата?
• Същата. Тя е моята Бамби, дето си прави къщичща сред цветята.
• От къде я познаваш?
• Тя ми е сестра, любима, половинка, моя. Тя ми е част от душата.
   ***************************************************************************************
  Вече не пуша. Нито пък пия. Не искам. И не мога. Не ми го позволява душата. Наричат ме Боровинка, защото ми отива на сърцето, на лицето. Не съм много голяма, в шепи се събирам точно като боровинки. Сутрин рано си правя слабо кафе, а след обяда чай по английски и впервам поглед в безкрайното небе. Имам си и един Господин Боровинков, дето така силно, плодово си го обичам , че чак сърцето понякога ме боли и от очите ми излизат изкри. Той ми е Слънцето, аз съм му Луната, заедно потъваме в небесата. Нощем аз го топля с думите си безкрайни, денем той ми приготвя хляб с билки омайни. Ах, по-щастлива малка Боровинка няма нийде на земята. Обичам много. И силно обичам. И обичам чувствата си в думички да обличам.

 ********************************************************************************************

Бамби, щe бъдеш ли моята малка тайна магия? Чудна орисия. Мъничка сладка малинка. Думите ти ми вдъхват ищец да създавам, да бъда творец. Теб ще те напечатам на пишеща машина. Ще те нарисувам с темперни бои. Ще те снимам на черно-бяла лента. Ще те слушам на грамофонна плоча. Ще те бродирам с копринени конци. Ще те скривам всяка вечер в кутията за чай, малка моя скришна тайна, ще те завивам със захар и ще ти подарявам първите слънчеви лъчи. Няма да оставя пълната луна да те плаши с големите си сиви очи и вятъра да изстудява тънките ти пръсти. Ще те храня с думи и мечти, малки сладки и сок от боровинки, ще те карам да се смееш докато коремът от щастие не те заболи. И ще ти подарявам приказки, от които в очите ти да проблясват мечти.

And somewhere in the world there's a simple and beutiful love for you.

Viva la vida

--Viva la vida --

Греховни удоволствие. Виновни, по презюнкция.  Истроията мълчи, от ъгъла дочува се гласът на певицата, ледът топи се по кристала и разрежда течността от рая. И сочни, червени, вкусни череши. За цвят и малко страст.

Като в стар, забравен филм, макар и действието малко да наповня на френски водевил. Не всичко винаги ще върви по вода, героите изпитваме една такава неопределена тъга, защото тъй бързо изнизва се през пръстите ни нощта.

Измисли ми песен, дай ми тон, помогни ми да намеря място, което да нарека дом. Създай ръка за ръка с мен света, нека прелетим над морето и докоснем с пръстите на краката си небето. Казаха ми, че ти най-добре знаеш как да създаваш проблеми, вземи ме със себе си, ще правим пакости на две смени. Аз толкова, толкова, толкова много да обичам да бъда дете, толкова много да ми се иска просто да можех по цял ден да си играя на двора, да скачам с по-големите на въже. А те се опитват да ме направят голяма, да ми отнемат и това щастие, да ми нанесат и тази рана. Не стига, че ми взеха запалката, онази дето баба ми я подари и дето мирише на мечти. Не стига и че ми казаха , да спра да викам, иначе щели да ме пратят сама да се скитам. Ами и искаха  и да ме накарат като пресичам да се оглеждам!  Бива ли, представяте ли си някаква по-голяма тъга от това да ме накарат да стана реална част от света.

Аз, драги ми, мили мой, аз не съм създадени за някакви човешко окови. Е, можете да ме оковете, естествено, можете  да се пробвате към земята да ме приковете, но от сега ви казвам – по-добре се откажете. В сърцето си крия самодива, ключът към моят свят е скрит в старата ми снимка в анфаз. Ако искате при майка ми отидете и тази снимка потърсете. На гърба й ще откриете надпис с почерка й по-детски красив – Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари. Сега разбрахте ли? Това са най-тежките окови, само от тях не бих могла да се отскубна на мига. Оковавам се към любовта, заживявам с повече от една душа, скрита в тънката ми снага. Обикна ли, подаря ли си сърцето – политам с него към небето. Издигам се стремглаво над човешките краски и нрави, докато открия своят малък облак от захарен памук. И червени сочни череши. Тогава оставам там, създавам мой си свят, обичам и творя, летя. Без окови. Само с любовта.

Ах, какви смешни герои сме всичките ние. Един с яркоцветни коси, друг с малка шапка и дълги, куклени мигли, трети с одежди от на пауна по-шарени. Смешни малки пешки, всеки вярващ в уникалността на своята история, а всъщност никой не знаещ откъде идва и къде отива, защо мен в думите ме бива, а от теб по-добър на пианото скоро не се е раждал. Нима всичко това зависи от страстта, нима няма значение колко бързо тича ни мисълта, какво е важно. И защо, ах защо, толкова сложно устроен е света. Не може ли просто ти да ме обичаш, него да го обича тя, всичко да е просто, всеки да се наслаждава на вътрешната си красота. Що за извратено удоволствие изпитвате от чуждата тъга, не ви ли стига, че и без друго хем малък, хем тесен, хем нещастен е света. О, моля ви, вземете моята широка, влюбена, позакърпена душа, но помогнете ми да спасим човешкото в човека. Не е толкова много, просто почваме да обичаме просто заради любовта, а не заради това, че така е прието да правиме. И сме добри, защото го можем и защото го искаме. Защото е лесно и приятно, когато видиш себе си отразен в погледа и усмивката, породена от това, че си олеснил нечия тежка, страшна, опасна, погрешна човешка душа. Ах, защо на мен така лесно ми пасва към непознатите да съм добра?

* * * * *

Малко момиче кара голям велосипед с кошничка отпред. Вятърът вие късите й косици, тя бърза колкото може, цяла запъхтяна, пътят към него я води, изнемогва по склона почти, но не се отакзва, а бърза ли, бърза, той я чака, ах, дано само не изпусне влака. Отпред му носи подарък, който да му напомня за нея, когато писмата закъсняват, а думите не стигат. Тези глупави думи, защо никога не стигат, защо никога не са наяве тъй силни и добри както ги сънува в мислите си през горещите летни дни. Ако той можеш да чуе какво става в мислите й нямаше толкова да бърза да си отиде и в своя подреден свят да се скрие. Но не може. За това е сега и албумът в кошничката отпред. Тя снима своят свят 100 дена подред, за да може със снимки мислите си да му покаже, че никой по-ценен от него няма да му разкаже. И сеге бърза, по склона е вече надолу, бърза, влака тръгва след час, а тя има и през фотото да мине – там е оставила да й промият една снимка. В анфаз. Отзад майка й, дето пред магазина за торти я чака, обеща да напише с почерка си по детски красив „Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари”. За да знае все пак той – тя го обича, но няма винаги след него да тича. Ако той я обича – ще я чака на края на града всеки ден, за да ходят да крадат череши и разсмяни по поляните да лежат, а сърцата им в небето да летат. Той обеща да я чака. Докато стане голяма и може да разбере красотата на това да си спомняш детството, споделено с някой любим.

* * * * *

Тракат клавишите на старата пишеща машина, наум пия една чаша сок от свежи боровинки и броя точките по крилцата на малките калинки. Вечерта е толкова късна, че е почти ранно утро, доста е топло, чак е светло, макар и тъмно. Черно-бял котарак спи на леглото и не иска да отстъпи ми мястото. Ярко червена роза на нощното шкафче, разкази за любов и тефтер, със страници, надраскани с думи напът към града. Ако имаше щурци би било толкова красиво, макар и някак досадно шумно. Или ако можех просто да свиря на пиано. Ако можех да свиря на пиано би било добре, щях да мога да подарявам на хората тактовете на моето сърце. А сега само редя нанизи от думи, пускам вихрогони, опънати на две струни. Едната има сърце за красотата, другата намира звуците, с които шепне ми душата.

А мастиленото ми сърце на крака води ме по пътя ми към себе си и към света!

снимка: Моника В. Тодорова

***

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Enough, но не достатъчно, че светлина да разсее сенките

- Здравей, Красавице любима, здравей.
Тихо утро. Късна вечер. Първи пръски светлина. Предсмъртни трепки от тъмнина. Утрото се ражда, а нощта най-прекрасна умира, задушена от самота.
“Look at me, pretty-boy, my wonder toy-boy. Stay with me, honey.”
Глухи сенки, скрити в лунната тишина. Слепи тела, превърнати в едно на фона на нощта. Стонове изкрещени, крясъци прошепнати. Раздяла, среща, гара, легло, стих.
- Остани с мен, Прекраснице моя, остани с мен в мечтите ми.
Може би са просто спомени, които приплъзват се във времето. Може би тя не е това, което изглежда. Може би той не е това, което искаше. Първа среща за пореден път. Ежедневие, най-прекрасно, защото е за първи път.
“Blame me. Hate me. I’m just one more October girl.”
Как да я обикне, когато тя никога не посреща зората с него. Как да разбере пълни ли са очите й със сълзи, когато знае само формата на тялото й. Как да гадае за цветът на косите й, когато познава само аромата им на слънчеви лъчи.
- Искам да виждам изгревите с теб, Сърце мое, с никой, но с теб.
Познава леките й стъпки. Знае аромата на кожата, допира на горещите й пръсти. Обича как се целуват напуканите й устни. Усеща крехкото й тяло да трепе от студ под себе си. Може да опише вкуса на дъха й. Познава всяка извивчица, всяка лека вдлъбнатина на гърба й. Обича всичко в нея, напук на света. Тя грее в него, по-ярка и от най-ярката звезда.
“My heart just dared to fall in love. I know what the stars are made of; I know what the taste of the fire is. I know everything. Everything but you. Everything but what love is.”
Звук от разрушено стъкло. Спомен от едно изгубено сияние. Сълзи, болка, изгрев и края на нощта. Нищо не е както преди, защото думите са закъснели. Или как едно „Обичам те” се разби на пода.
- Обичам те, любима, остани!
Тя си тръгна. Останаха само аромата й и сянката й да танцува по стените. Пушека от цигарата й е вече само тих спомен, нагарчащ в съзнанието образ. Леката й походка ще отеква, но само в един по-прекрасен свят. Нея я няма. Тръгна си. Замина. Тя не дочака изгрева. Посрещна го сама.
“Goodbye, my sweet prince. I’m sorry, I love you more than enough. Goodbye, sweet prince, I love you, my dear.”





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.