Viva la vida

--Viva la vida --

Греховни удоволствие. Виновни, по презюнкция.  Истроията мълчи, от ъгъла дочува се гласът на певицата, ледът топи се по кристала и разрежда течността от рая. И сочни, червени, вкусни череши. За цвят и малко страст.

Като в стар, забравен филм, макар и действието малко да наповня на френски водевил. Не всичко винаги ще върви по вода, героите изпитваме една такава неопределена тъга, защото тъй бързо изнизва се през пръстите ни нощта.

Измисли ми песен, дай ми тон, помогни ми да намеря място, което да нарека дом. Създай ръка за ръка с мен света, нека прелетим над морето и докоснем с пръстите на краката си небето. Казаха ми, че ти най-добре знаеш как да създаваш проблеми, вземи ме със себе си, ще правим пакости на две смени. Аз толкова, толкова, толкова много да обичам да бъда дете, толкова много да ми се иска просто да можех по цял ден да си играя на двора, да скачам с по-големите на въже. А те се опитват да ме направят голяма, да ми отнемат и това щастие, да ми нанесат и тази рана. Не стига, че ми взеха запалката, онази дето баба ми я подари и дето мирише на мечти. Не стига и че ми казаха , да спра да викам, иначе щели да ме пратят сама да се скитам. Ами и искаха  и да ме накарат като пресичам да се оглеждам!  Бива ли, представяте ли си някаква по-голяма тъга от това да ме накарат да стана реална част от света.

Аз, драги ми, мили мой, аз не съм създадени за някакви човешко окови. Е, можете да ме оковете, естествено, можете  да се пробвате към земята да ме приковете, но от сега ви казвам – по-добре се откажете. В сърцето си крия самодива, ключът към моят свят е скрит в старата ми снимка в анфаз. Ако искате при майка ми отидете и тази снимка потърсете. На гърба й ще откриете надпис с почерка й по-детски красив – Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари. Сега разбрахте ли? Това са най-тежките окови, само от тях не бих могла да се отскубна на мига. Оковавам се към любовта, заживявам с повече от една душа, скрита в тънката ми снага. Обикна ли, подаря ли си сърцето – политам с него към небето. Издигам се стремглаво над човешките краски и нрави, докато открия своят малък облак от захарен памук. И червени сочни череши. Тогава оставам там, създавам мой си свят, обичам и творя, летя. Без окови. Само с любовта.

Ах, какви смешни герои сме всичките ние. Един с яркоцветни коси, друг с малка шапка и дълги, куклени мигли, трети с одежди от на пауна по-шарени. Смешни малки пешки, всеки вярващ в уникалността на своята история, а всъщност никой не знаещ откъде идва и къде отива, защо мен в думите ме бива, а от теб по-добър на пианото скоро не се е раждал. Нима всичко това зависи от страстта, нима няма значение колко бързо тича ни мисълта, какво е важно. И защо, ах защо, толкова сложно устроен е света. Не може ли просто ти да ме обичаш, него да го обича тя, всичко да е просто, всеки да се наслаждава на вътрешната си красота. Що за извратено удоволствие изпитвате от чуждата тъга, не ви ли стига, че и без друго хем малък, хем тесен, хем нещастен е света. О, моля ви, вземете моята широка, влюбена, позакърпена душа, но помогнете ми да спасим човешкото в човека. Не е толкова много, просто почваме да обичаме просто заради любовта, а не заради това, че така е прието да правиме. И сме добри, защото го можем и защото го искаме. Защото е лесно и приятно, когато видиш себе си отразен в погледа и усмивката, породена от това, че си олеснил нечия тежка, страшна, опасна, погрешна човешка душа. Ах, защо на мен така лесно ми пасва към непознатите да съм добра?

* * * * *

Малко момиче кара голям велосипед с кошничка отпред. Вятърът вие късите й косици, тя бърза колкото може, цяла запъхтяна, пътят към него я води, изнемогва по склона почти, но не се отакзва, а бърза ли, бърза, той я чака, ах, дано само не изпусне влака. Отпред му носи подарък, който да му напомня за нея, когато писмата закъсняват, а думите не стигат. Тези глупави думи, защо никога не стигат, защо никога не са наяве тъй силни и добри както ги сънува в мислите си през горещите летни дни. Ако той можеш да чуе какво става в мислите й нямаше толкова да бърза да си отиде и в своя подреден свят да се скрие. Но не може. За това е сега и албумът в кошничката отпред. Тя снима своят свят 100 дена подред, за да може със снимки мислите си да му покаже, че никой по-ценен от него няма да му разкаже. И сеге бърза, по склона е вече надолу, бърза, влака тръгва след час, а тя има и през фотото да мине – там е оставила да й промият една снимка. В анфаз. Отзад майка й, дето пред магазина за торти я чака, обеща да напише с почерка си по детски красив „Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари”. За да знае все пак той – тя го обича, но няма винаги след него да тича. Ако той я обича – ще я чака на края на града всеки ден, за да ходят да крадат череши и разсмяни по поляните да лежат, а сърцата им в небето да летат. Той обеща да я чака. Докато стане голяма и може да разбере красотата на това да си спомняш детството, споделено с някой любим.

* * * * *

Тракат клавишите на старата пишеща машина, наум пия една чаша сок от свежи боровинки и броя точките по крилцата на малките калинки. Вечерта е толкова късна, че е почти ранно утро, доста е топло, чак е светло, макар и тъмно. Черно-бял котарак спи на леглото и не иска да отстъпи ми мястото. Ярко червена роза на нощното шкафче, разкази за любов и тефтер, със страници, надраскани с думи напът към града. Ако имаше щурци би било толкова красиво, макар и някак досадно шумно. Или ако можех просто да свиря на пиано. Ако можех да свиря на пиано би било добре, щях да мога да подарявам на хората тактовете на моето сърце. А сега само редя нанизи от думи, пускам вихрогони, опънати на две струни. Едната има сърце за красотата, другата намира звуците, с които шепне ми душата.

А мастиленото ми сърце на крака води ме по пътя ми към себе си и към света!

снимка: Моника В. Тодорова

***

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Good night, sweet princess

Събудих се.
И беше тихо.
И беше студено.
И беше тъмно.
И беше самотно.

Събудих се.
Отворих очи.
Взрях се в мрака.
Нямаше никой.
Плаках.

Събудих се. Тих, самотен, дъждовен понеделник. Студен понеделник. Понеделник, който ще си остане самотен и тих. Поне са сега. Знам, че ясно слънце ще изгрее, когато ти се прибереш. Но за сега ще е студено и самотно. Ще се разхождам в един чужд град, който няма нищо общо с ярки и красив град, в който се разхождам, когато съм с теб. Ще слушам онази същата музика, за която ти казваш, че е блудкава американска боза, а аз твърдя, че тя е онази, която най-точно ми донася усещането за теб и мен, заедно. И после ще слушам Hard Core, защото ти ще слушаш Hard Core и така сякаш ще съм с теб. А и защото това ми помага да преживея агресията, която се събира вътре в мен и понякога е на път да експлоадира. И така ще се нижат дните. Понякога, когато оставам сама, ще плача, но не защото съм нещастна или наранена, а просто защото съм такава. Плача, когато просто вече съм изчерпала разумните вариянти и ми е тежко на сърцето. Нали знаеш, вечния казус - под най-твърдите обвивки се крият най-нежните сърца. А аз имам птиче сърце. Ще стоя и ще се взирам в снимките и ще ти говоря наум. Ще ти разказвам всичко, за което се сетя и което не бих козала на никого. Защото ти си моята упора; този при когото искам да се връщам след тежък ден; този на когото изливам сърцето си, когато съм наранена; този с когото искам да споделя успехите си; този на когото мога да кажа всичко или просто да си помълча. И искам аз да съм за теб тази, която те подкрепя, когато имаш нужда от опора; която ти се хвърля на врата, когато успеш; която те посреща с топла прегръдка, когато искаш да се скриеш от света; която е до теб и когато падаш и когато изгряваш; тази с която можеш да се смееш.

Сега е тъмно. И вали. Студено е. И аз продължавам да съм сама. Мислено се разхождам под дъжда, но наяве не бих - страх ме е да излеза сама. Музиката пронизва сърцето ми, но какво от това. Ти си там, аз съм тук, но това не е от значение, защото ти си навсякъде с мен, в сърцето и ума ми. Реалните разтояния не значат нищо на езика на сърцето, знаеш го, нали.

Тихо е.
Вечер е.
Нощ е.
Студено ми е.

Прегърни ме през мислите си, имам нужда от малко човешка топлина. Иначе ще стана като другите - бездушна, глупава, студена, огорчена, озлобена. А аз не съм такава. Вече не. Аз съм по-добър човек. С теб и заради теб.

Лягам си.
Сълза.
Две.
Пусто е.
Чакам те.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

a person who can’t be moved

Вече не се страхувам. Вече не стоя вслушана в мрака, опитвайки се наум да избистря истините от лъжите и красотата от тъгата. Вече не стоя със сведена глава. Вече не искам да се харесам винаги и на всички. Вече не обръщам внимание да глупавите и грозни обвинения.

Сега приемам, че може да съм различна, но пак хубава и обичана. Сега съм горда със себе си, със семейството си, с това от къде идвам и знам, къде отивам. Сега се опитвам да използвам възможностите докрай. Сега посрещам деня с усмивка и знам, че заспивайки някъде някой си мисли за мен. Сега имам себе си и другите и живея по възможно най-добрия за мен начин. Сега – целите ми изгледат реални и не се нужда от нищо повече от това, което вече имам.

Няма счупени сърца, няма разбити мечти, няма тъжни стихове, няма сълзи. Няма. Има ме мен. Има ги мечтите ми. Има го любимия човек. Има го любящото семейство. Има ги малкото, но верни и скъпи приятели. Има го сънят до късно, разходките, смехът, сладоледа, слънцето, дъжда, ние, вие, те. СВЕТЪТ!

Животът е красив. Музиката е тук, навсякъде. Новите изживявания, бурите от емоции, постигнатите цели. Вкуса на сладоледа, който напомня на детството. Старите снимки и белезите от приключенията. Лавиците отрупани с безбой книги. Стените, боядисани в контрасни цветове. Ти. Аз. Ние. Хората. Любовта. Приятелството. Живота.

Някой ден ще заснема късометражен филм, който да прожектират в старото кино. Някой ден ще съм обиколила света. Някой ден ще издам книга. Някой ден ще открия изложба с мои снимки. Някой ден ще имам деца, които ще науча, че хората са добри и трябва да се обграждаме с любов. Някой ден ще съм променила нечий живот. Някой ден ще организирам съвсем сама парти за приятел. Някой ден ще печа сладки дори и за съседските деца. Някой ден ще стана хубава старица, която се стои на люлеещия си стол до своя дядо и ще гледаме внуците си.

Някой ден. А сега – сега ще съм просто себе си. Защото така съм най-щастлива и най-обичана.







Ти си целият ми свят . . .

17 but not AGAIN - just the next 365 DAYS

Пребродих 1000 свята и преплувах 1000 реки.
Докоснах се до звездите и откъснах лъхав цвят от мечтите.
Погледнах през чужди очи и целунах чужди мигли.
Сплетох пръсти със слънчевите лъчи и танцувах под песента на Луната.
Татуирах мислите си и подарих целувките си.
Стигнах до хоризонта и отвъд.
Разхождах се в тъмни нощи и не се боях.
През 9 планини в 10-та за любовта отидох.
Мъничко дете пораснах и пак немного голяма си останах.
Ту спях, ту не спях.
Глупости правих и радост подарявах.
И през сълзи, и през усмивки минах.
Но не съжалявам! А още 365 такива си пожелавам!
Защото за последната една година не само, че на 17 станах ...
Ами и много други добри неща направих!

А днес е моят 17 рожден ден. Единствен и неповторим, само днес. И получих най-невероятният подарък от моя клас - стархотен ден, много добро настроение, песни, танци, най-милите пожелания и много прегръдки и целувки, взаимност и разбирателство.

ОБИЧАМ ТОЗИ ДЕН!





Ти си целият ми свят . . .

Раждането на един ден

Седнала на рамката на прозореца, с поглед устремен към звездите и чаша горещо сутрещно кафе в ръцете, тя се наслаждаваше на изгряващото слънце. Само по горнището на пижамата му, с разпуснати коси, боса, тя беше по – скоро сън, отколкото момиче. Мислите й, леки и свободни, блуждаеха из простора. Отвреме – навреме, всъщност почти всяка минута, тя обръщаше глава към леглото и по – скоро към прекрасното момче, спящо в него. Изглеждаше така красив. Усмихваше се насън, като дете. Диханието му беше спокойно. Тя седеше и му се наслаждаваше. Това беше той, нейното момче. С него прекара предната нощ. На него беше дарила сърцето си. Усмихна се на себе си и пак се загледа през прозореца.
В следващия момент той се раздвижи. Протегна се, усмихна се и се поизправи в леглото. Наклони лекичко глава и остана да я гледа. Когато погледите им се срещнаха тя тихичко изхийка.
- Добро утро, любов моя. – прошепна той.
- Оу! Да не те събудих? Извинявай, не е било нарочно. – меките й и сочни устни се изкривиха в извинителна усмивка.
- Не, събудих се от лекия мирис на кафе, примесен с твоя аромат. Пък и толкова много исках да те видя, че нямаше как да не се събудя. – невероятните му зелени очи виждаха само нея.
- Ммм … чудех се … - мъркаше тя, докато лазеше на четири крака по леглото – какво ти се прави днес … да правя ли закуска … или ще останем в леглото … още мааалко – последно го прошепна в ухото му.
Докато се усети, той я държеше в прегръдките си, а дъхът му се сля с нейния. Утрото се раждаше, но нямаше кой да го забележи. Той имаше нея в прегръдките си, а на нея за какво й беше да гледа звездите, нали държеше Слънцето си, между дланите си. Когато той се отдели от нея, ръцето му се заиграха в златните й коси, а зелените му очи я гледаха някак по – различно, по – сериозно. Тя го погледна уплашено, не й беше привично да го гледа сериозен. Благата му усмивка я успокои, но само леко, защото погледът му си оставаше същият.
- Трябва да поговорим. – точно това не й се искаше да чува – Важно е.
- Да, добре, няма проблем. – тя се насили да се усмихне, но стомахът й беше свит на топка.
- Така, искам да те питам нещо. Важно е и може да се каже дори съдбоносно. – усмивката му ставаше все по – широка, но очите му бяха все така сериозни. – Искаш ли да посрещаме заедно изгревите? Да изпращаме залезите? Да си до мен всяка сутрин докато дишаме? Да делим не само един дом, но и една съдба? Това, което искам да те попитам е . . . искаш ли да ми станеш жена? Ще ме направиш ли пръв, сред равните ми, най – щаслив от щастливите? Ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли за мен и огънят, и водата, и въздухът, и земята? Мое небе, море, река, планина? Пролетта, лятото, есента и зимата на света ми? Ще бъдеш ли с мен от тук, до края на света, а и отвъд ?
- Да! Да! Да! Ще бъда всичко за теб. – тя се хвърли на врата му, като не можеше да спре да го обсипва с целувки. – Да, сърце мое, Слънце мое, радост моя, живот мой. Да!
- Да, моя съдба! О, да! – извика щастлив той.
Тя за миг откъсна устините си от него и погледна към прозореца. Денят се раждаше. Колко прекрасни бяха първите лъчи на новия ден, колко чудно синьо беше небето, колко мелодично свиреше вятърът, колко красив беше светът. Денят се раждаше по – прекрасен от всякога до сега, а те го посрещаха заедно, влюбени, по – щастливи от всеки друг на света. Погледна го и го целуна. Имаше Слънцето в ръцете си.

Ти си целият ми свят . . .

Виновна

Седнах, за да те чакам.
Открих,че не мога да забравя те.
Затова чаках,докато дишах.
Но накрая умрях, просто нямаше смисъл.

Реших да погреба мечтите,
Забравила кога са родени.
Избягаха горките,
Видели, че не си ги познах.

Реших да подаря любовта,
А тя се оказа пълна с омраза.
Изхвърлих я от дните,
Смятах, че ще съм добре и така.

Открих гнева,
Припознах се, че е приятел,
Паднах право в ръцете му,
А той дори ме прегърна.

Загубих невинността,
Влюбих се във вината,
Проклех си съдбата,
А в крайна сметка просто умря ми душата.

. . . Виновна . . .






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Аз, Ваша Светлост,
Съм влюбена в Слънцето!





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.