The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

9 Loves

1. Loverboy ♥♥♥-♥♥♥-♥♥♥ ;

2. Филмите на Уди Алън, късометражни филми, Анджелина Джоли, Скарлет Йохансон, френско и италианско старо кино, Мерлин Монро и Грета Гарбо

3. Горещо кафе рано сутринта, домашни сладка, палачинки, сладолед, млечен шоколад;

4. Приятелите си, щурите моменти, веселите спомени, които създаваме, идиотските снимки и лафовете, които се разбират само от нас;

5. Качествена музика, която ме кара да мечтая и летя;

6. Пътешествията, влакове, гари неразделни, света;

7. Бързи коли, мощни мотори, татуси, пиърсинги, бира и рок;

8. Дебели книги, интересни статии, женски списания, мъжките списания (!), модата, дрехите и обувките, еко хартия, нови книги, книги по-възрастни от мен, красиви снимки и странни думи;

9. Стария си фотоапарат, Той да ме снима, да пея под дъжда, да играя на гоненица, да се гушим в завивките, посрещанията на Нова Година, рождените дни, плюшените мечета, хартиените писма и целувките по врата.






Ти си целият ми свят . . .

Края на един живот

all good things come to an end ...

Така се случва понякога. Всъщност - винаги. На всички ни е писано един ден да преминем отвъд и да се потопим в неизвестното. Никой никога няма да живее вечно. И това е толкова прекрасно, толкова успокояващо, толкова невероятно, че е повече от вдъхновяващо.

Някой ден ... прах при прахта. И дано да си живял достойно и с усмивка на лице.

In memorу

17 but not AGAIN - just the next 365 DAYS

Пребродих 1000 свята и преплувах 1000 реки.
Докоснах се до звездите и откъснах лъхав цвят от мечтите.
Погледнах през чужди очи и целунах чужди мигли.
Сплетох пръсти със слънчевите лъчи и танцувах под песента на Луната.
Татуирах мислите си и подарих целувките си.
Стигнах до хоризонта и отвъд.
Разхождах се в тъмни нощи и не се боях.
През 9 планини в 10-та за любовта отидох.
Мъничко дете пораснах и пак немного голяма си останах.
Ту спях, ту не спях.
Глупости правих и радост подарявах.
И през сълзи, и през усмивки минах.
Но не съжалявам! А още 365 такива си пожелавам!
Защото за последната една година не само, че на 17 станах ...
Ами и много други добри неща направих!

А днес е моят 17 рожден ден. Единствен и неповторим, само днес. И получих най-невероятният подарък от моя клас - стархотен ден, много добро настроение, песни, танци, най-милите пожелания и много прегръдки и целувки, взаимност и разбирателство.

ОБИЧАМ ТОЗИ ДЕН!





Ти си целият ми свят . . .

Раждането на един ден

Седнала на рамката на прозореца, с поглед устремен към звездите и чаша горещо сутрещно кафе в ръцете, тя се наслаждаваше на изгряващото слънце. Само по горнището на пижамата му, с разпуснати коси, боса, тя беше по – скоро сън, отколкото момиче. Мислите й, леки и свободни, блуждаеха из простора. Отвреме – навреме, всъщност почти всяка минута, тя обръщаше глава към леглото и по – скоро към прекрасното момче, спящо в него. Изглеждаше така красив. Усмихваше се насън, като дете. Диханието му беше спокойно. Тя седеше и му се наслаждаваше. Това беше той, нейното момче. С него прекара предната нощ. На него беше дарила сърцето си. Усмихна се на себе си и пак се загледа през прозореца.
В следващия момент той се раздвижи. Протегна се, усмихна се и се поизправи в леглото. Наклони лекичко глава и остана да я гледа. Когато погледите им се срещнаха тя тихичко изхийка.
- Добро утро, любов моя. – прошепна той.
- Оу! Да не те събудих? Извинявай, не е било нарочно. – меките й и сочни устни се изкривиха в извинителна усмивка.
- Не, събудих се от лекия мирис на кафе, примесен с твоя аромат. Пък и толкова много исках да те видя, че нямаше как да не се събудя. – невероятните му зелени очи виждаха само нея.
- Ммм … чудех се … - мъркаше тя, докато лазеше на четири крака по леглото – какво ти се прави днес … да правя ли закуска … или ще останем в леглото … още мааалко – последно го прошепна в ухото му.
Докато се усети, той я държеше в прегръдките си, а дъхът му се сля с нейния. Утрото се раждаше, но нямаше кой да го забележи. Той имаше нея в прегръдките си, а на нея за какво й беше да гледа звездите, нали държеше Слънцето си, между дланите си. Когато той се отдели от нея, ръцето му се заиграха в златните й коси, а зелените му очи я гледаха някак по – различно, по – сериозно. Тя го погледна уплашено, не й беше привично да го гледа сериозен. Благата му усмивка я успокои, но само леко, защото погледът му си оставаше същият.
- Трябва да поговорим. – точно това не й се искаше да чува – Важно е.
- Да, добре, няма проблем. – тя се насили да се усмихне, но стомахът й беше свит на топка.
- Така, искам да те питам нещо. Важно е и може да се каже дори съдбоносно. – усмивката му ставаше все по – широка, но очите му бяха все така сериозни. – Искаш ли да посрещаме заедно изгревите? Да изпращаме залезите? Да си до мен всяка сутрин докато дишаме? Да делим не само един дом, но и една съдба? Това, което искам да те попитам е . . . искаш ли да ми станеш жена? Ще ме направиш ли пръв, сред равните ми, най – щаслив от щастливите? Ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли за мен и огънят, и водата, и въздухът, и земята? Мое небе, море, река, планина? Пролетта, лятото, есента и зимата на света ми? Ще бъдеш ли с мен от тук, до края на света, а и отвъд ?
- Да! Да! Да! Ще бъда всичко за теб. – тя се хвърли на врата му, като не можеше да спре да го обсипва с целувки. – Да, сърце мое, Слънце мое, радост моя, живот мой. Да!
- Да, моя съдба! О, да! – извика щастлив той.
Тя за миг откъсна устините си от него и погледна към прозореца. Денят се раждаше. Колко прекрасни бяха първите лъчи на новия ден, колко чудно синьо беше небето, колко мелодично свиреше вятърът, колко красив беше светът. Денят се раждаше по – прекрасен от всякога до сега, а те го посрещаха заедно, влюбени, по – щастливи от всеки друг на света. Погледна го и го целуна. Имаше Слънцето в ръцете си.

Ти си целият ми свят . . .