Седнала на рамката на прозореца, с поглед устремен към звездите и чаша горещо сутрещно кафе в ръцете, тя се наслаждаваше на изгряващото слънце. Само по горнището на пижамата му, с разпуснати коси, боса, тя беше по – скоро сън, отколкото момиче. Мислите й, леки и свободни, блуждаеха из простора. Отвреме – навреме, всъщност почти всяка минута, тя обръщаше глава към леглото и по – скоро към прекрасното момче, спящо в него. Изглеждаше така красив. Усмихваше се насън, като дете. Диханието му беше спокойно. Тя седеше и му се наслаждаваше. Това беше той, нейното момче. С него прекара предната нощ. На него беше дарила сърцето си. Усмихна се на себе си и пак се загледа през прозореца.
В следващия момент той се раздвижи. Протегна се, усмихна се и се поизправи в леглото. Наклони лекичко глава и остана да я гледа. Когато погледите им се срещнаха тя тихичко изхийка.
- Добро утро, любов моя. – прошепна той.
- Оу! Да не те събудих? Извинявай, не е било нарочно. – меките й и сочни устни се изкривиха в извинителна усмивка.
- Не, събудих се от лекия мирис на кафе, примесен с твоя аромат. Пък и толкова много исках да те видя, че нямаше как да не се събудя. – невероятните му зелени очи виждаха само нея.
- Ммм … чудех се … - мъркаше тя, докато лазеше на четири крака по леглото – какво ти се прави днес … да правя ли закуска … или ще останем в леглото … още мааалко – последно го прошепна в ухото му.
Докато се усети, той я държеше в прегръдките си, а дъхът му се сля с нейния. Утрото се раждаше, но нямаше кой да го забележи. Той имаше нея в прегръдките си, а на нея за какво й беше да гледа звездите, нали държеше Слънцето си, между дланите си. Когато той се отдели от нея, ръцето му се заиграха в златните й коси, а зелените му очи я гледаха някак по – различно, по – сериозно. Тя го погледна уплашено, не й беше привично да го гледа сериозен. Благата му усмивка я успокои, но само леко, защото погледът му си оставаше същият.
- Трябва да поговорим. – точно това не й се искаше да чува – Важно е.
- Да, добре, няма проблем. – тя се насили да се усмихне, но стомахът й беше свит на топка.
- Така, искам да те питам нещо. Важно е и може да се каже дори съдбоносно. – усмивката му ставаше все по – широка, но очите му бяха все така сериозни. – Искаш ли да посрещаме заедно изгревите? Да изпращаме залезите? Да си до мен всяка сутрин докато дишаме? Да делим не само един дом, но и една съдба? Това, което искам да те попитам е . . . искаш ли да ми станеш жена? Ще ме направиш ли пръв, сред равните ми, най – щаслив от щастливите? Ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли за мен и огънят, и водата, и въздухът, и земята? Мое небе, море, река, планина? Пролетта, лятото, есента и зимата на света ми? Ще бъдеш ли с мен от тук, до края на света, а и отвъд ?
- Да! Да! Да! Ще бъда всичко за теб. – тя се хвърли на врата му, като не можеше да спре да го обсипва с целувки. – Да, сърце мое, Слънце мое, радост моя, живот мой. Да!
- Да, моя съдба! О, да! – извика щастлив той.
Тя за миг откъсна устините си от него и погледна към прозореца. Денят се раждаше. Колко прекрасни бяха първите лъчи на новия ден, колко чудно синьо беше небето, колко мелодично свиреше вятърът, колко красив беше светът. Денят се раждаше по – прекрасен от всякога до сега, а те го посрещаха заедно, влюбени, по – щастливи от всеки друг на света. Погледна го и го целуна. Имаше Слънцето в ръцете си.
Ти си целият ми свят . . .
Няма коментари:
Публикуване на коментар