Dear Me

Как силно бих искала да можех да кажа, че ще е лесно, че няма да боли и всичко ще се нареди. Бих се искала да можех да ти кажа дори само, че съвсем скоро всичко започне да се подрежда. Но не мога. Никой не може. Просто така. Никой не може.

Знам, че много те е страх. Знам го. И да, имаш пълното право да те е страх, би бил луда или глупава ако не те беше страх. Но страхът никъде не може да те отведе. Знам, сковава те, впива се с железни устни в мислите ти, парализира мечтите ти, замъглява очите ти и отпива на големи глътки от теб самата. Страхът е нещо нормално, естествено дори, но да не се бориш срещу него не е.  Просто се опитай да държиш главата си над водата, да не потъваш и да не се паникьосваш. Ако страхът не успее, то паниката със сигурност ще те довърши. А ти не искаш да потънеш и да изчезнеш, колкото и да ти се струва, че е така, повярвай ми, животът ти ти е по-ценен отколкото можеш сама да си представиш. Живей! Бъди! Обичай! Само това можеш да направиш. Само това наистина знаеш как да правиш.

Приеми промяната, която предстои. Живей с нея. Обикни я. Или пък недей. Но не я мрази. Омразата ще те унищожи, ще ти вземе сърцето, а няма да ти даде нищо обратно. Такава си е тя, всичко взима, а нищо не дава в замяна. Не е като любовта, която всичко ти взима, но и всичко ти дава, за да останеш отново без нищо, но пак да си имаш всичко.

И тая, пуста проклета голяма любов, дето така ти напира на устните, бълбука ти мислите, разшумява ти сърцето и ти изпълва съществото. Тая любов, дето я криеш на стълбите към вкъщи и на пейката в парка. Тая, същата, знаеш за коя ти говоря. Твоята си. Пази си я, грижи си се за нея, защото си е твоя  и ти беше готова на всичко да си я получиш. Любовта ти е като капризно стайно цвете с крехки листа и още по-крехки цветове. Иска хиляди грижи, специално внимание и никога да не забравяш за нея, но пък ти се отплаща с такива ярки и кристални цветове, че когато ги погледнеш изведнъж забравяш за всяко трудност и всяка болка, която може да ти е причинила. Нали сега точно заради това специално стайно цвете любовта напускаш хубавия си, уютен, топъл, мек и нежен свят, за да се впуснеш стремглаво напред към непознатото, но да си по-близо до любовта, да можеш да се грижиш за нея всеки ден и всяка нощ, да не я оставяш да спи незавита или да не я поливаш с добри думи и мили мисли всеки ден. Пази си я, любовта, защото в този свят, към който така уверено си се запътила, само нея ще си имаш и само на нея ще разчиташ. Ти ще трябва да я пазиш, но и тя ще те пази, ще те защитава, ще се грижи за теб и ще те прави по-щастлива.

И недей да тъжиш. Не повече от нормалното. Не изплаквай океани и морета от сълзи, защото ще се обезводниш, а и без друго си изгубила навика да пиеш достатъчно вода всеки ден. И недей да вземаш глупави решения, помни, че сама си го избра и сама реши да се бориш точно за тази голяма, изкрюща, страшна промяна. Стягай си сърцето и недей да се стоиш свита на топка на пода на стаята си, питайки се дали не е можело да стане някак другагси. И да можеше това сега няма значение. Миналото няма навика да се връща за поправка. Не и в реалността. По филмите може.

Нищо не мога друго да ти предложа освен думи. Думи, които да носиш със себе си, за себе си, чрез себе си, на себе си. Думи. Като лъхави пеперуди с искрящи изумрудени крила. Думи.  Просто хиляди любими думи, които да ти помогнат да нашариш света си с мисли и да си ушиеш вълшебни крила, които всяка нощ да те водят удома.

А сега се опитай да бъдеш силна, защото ти си такава. Силна, смела, бурна, понякога дива, понякога нежна, грижовна, искряща, блестяща, себе си. Съжалявам, не мога да ти обещая целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти. Както ти винаги си правила до сега.