Нашия свят

Хората все по-рядко говорим това, в което наистина вярваме и все по-трудно вярваме в това, за което говорим. Жалка е съдбата на съвременния Дон Кихот, изгубен е и Хамлет с предаността си. Не е нормално да ни е страх да отвърнем на поздрава на улицата, не е нормално да не мога спокойно да упътя някого, без да ме погледне по начин, който е доста далеч от приличието и да ми иска номера на телефона. Вече никой не вярва в добротата, избили сме детето в себе си, загубили сме невинността на мечтите и красотата на сълзите от радост. Децата са малки зли гении, възрастните са безскруполни използвачи. Света is crashin' down, а аз не знам мога ли да спася тези, които обичам.
Не желая да стоя отстрани и да се опитвам да запазя оставащото от планетата, не желая да се примирявам с болката в очите на любимите ми хора, не желая да чувам за случаи на домашно насилие, не мога вече и новините да гледам дори - малка част от мен умира с всяка новина за ново убийство, кражба, катастрофа. И не, не ми харесва този свят, в който ми се налага да живея, тази действителност ме убива и ме кара да се побърквам, досущ като пеперуда в буркан!
Преди около 3 месеца написах нещо с пръст на песъчливия път към нивите на село - I want to make difference for someone! Искам да оставя отпечатъка си верху нечий живот, да му помогна да стане по-добър и по-силен. Да бъда до него, когато се отърсва от проблемите си, да съм до него, когато отново се социализира, да съм до него и да съм му упора. Искам да помагам на децата, да им давам сили и вяра в тях самите. Да им покажа красотата на класическата музика, изяществото на поезията, страстта на графиките и живопистта. Искам да работя с тези така наречени проблемни деца и да покажа на тяхф и на света, че те са просто неразбрани, че могат да са добри и с красиви души. И ще го направя.
Защото за всеки има място под слънцето, а аз дори имам с кого да споделя моето. Бъдете добри.

Ти си целият ми свят . . .

аз съм

Аз съм картина на вишнев цвят в японската галерия.

Аз съм белег от стара рана, още не зарастнал.

Аз съм снимка, запечатана в теб.

Аз съм разказ, още недовършен.

Аз съм нота от ария голяма.

Аз съм прашинка цветна на перваза.

Аз съм писмо с много марки и твоя адрес.

Аз съм глътка алкохол в следобедния чай.

Аз съм панделка в собствените си коси.

Аз съм постоянна дата в календара.

Аз съм листо, плаващо в морето.

Аз съм думи, прошепнати във мрака на твоя ден.

Аз съм птица на цветни петна.

Аз съм кактус сред цветята.

Аз съм танц само за двама под нощното небе.

Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. АЗ СЪМ.

Аз съм момичето със мъжкия парфюм.

Аз съм момичето със златните очи.

Аз съм момичето със мислите от звезди.

Аз съм момичето с твоята риза.

А ти ...

Ти си целият ми свят . . .

аз да, а ти?

Кога за последно ти се случи да стоиш изправен на края на една улица, да гледаш летящата срещу теб тълпа и да можеш да кажеш с ръка на сърцето - искам да съм част от този свят? Кога за последно беше някъде, където можеш тихичко да си прошепнеш на ум - искам децата ми да живеят тук? Кога за последно усети със сърцето и ума си - аз принадлежа тук?

Кога за последно срещна човек, който да те прави по-добър дори само със съществуването си? Кога за последно пожела единствено да лежиш до някого и да се взираш в очите му, изпълвайки клишето "да се отразяваш в нечии очи" от край до край? Кога за последно не те беше страх да чувстваш наглас, защото усещаш - този човек те разбира или поне прави всичко по силите си, за да те разбере?

Кога за последно искаше да се свиеш под бюрото си и да пишеш хартиени писма на хартия, напарфюмирана с твоя парфюм? Кога за последно сънуваше нечий уханен дъх до себе си? Кога за последно се усмихваше без повод, само при спомена за някога, само при мисълта за него?

Кога за последно беше себе си пред света? Кога за последно не се уплаши от дъжда? Кога за последно се наслаждаваше на някоя песен, без да се замисляш за глупостите?

Кога за последно усети сърцето си да бие?

Кога за последно усети мислите си свободни?

Кога за последно почувства, че си намерил мястото си в света?

Кога за последно почувства, че си жив?

Аз се чувствам така всеки път, когато съм с теб. Особено, когато вали. И когато е слънчево. И когато е мрачно. И когато те прегръщам в тъмнината. И когато искам да изкрещя пред целия свят "Обичам те!" И когато сънувам бъдещето си с теб. И просто ти си отговорът на всички тези въпроси. И, мамка му, света е толкова красив, когато си до мен! Почти колкото си ти за мен.

Честита събота и красива неделя...

това не беше предвидено за този блог, но какво пък -искам всички да разберете какво се случва в главата ми. и няма да ви охапя, ако изразите мнение, честна дума =)