Изкусителката

Седнала на бара, тя пушеше поредната цигара. Скоро от уискито й нямаше да има и следа, а тя продължаваше да е сама. Чудна гледка представляваше – висока, слаба, с дълга черна, чуплива коса, пусната свободно по гърба, пронизващо – зелени очи, черни клепки, ярко червени устни, нокти в същия отенък, а по прилепналата й черна рокля зяпащите я мъже сигурно можеха да определят и формите на дантелите по сутиена й. Не че някои вече не се опитваха да го определят.
Още една цигара. Тънка струйка дим излиза от устните й. Леко захапва долната си устна – стар навик, който така и не доизкорени. Поглежда нервно към часовника над бара, вдига чашата си и доизпива последните глътки от прекрасната течност. Въздишка . . . часът минава 10, а тя все още е сама.
Вади от кутията поредната цигара. Готви се да я запали, но една мъжка ръка иззад гърба й й предлага огънче. Навежда се леко напред, за да запали. Вкусът на цигарата прониква блажено в гърлото й, а самия вкус на тютюн сякаш беди сетивата й. Обръща се да види, кой е направил този изтъркан, свалячески жест и се оказва очи в очи с млад, привлекателен мъж. :
- Дамата да желае питие? – гласът му е привлекателен и бодър.
- Благодаря, но само ако приемете аз да платя следващите? – пронизва го със зеления си поглед и се наслаждава на учудената му реакция.
- Не, няма да е редно. – мъжкото му самочувствие явно е наранено.
- Щом държите, но тогава ще поръчате само вашето питие, а моето уиски – аз.
- Барман, две уискита, голямо или малко – обърна се той към чернокосата си спътница?
- Голямо, нищо малко не може да ме задоволи. – повдига леко вежда и го гледа изпитателно, леко предизвикателно.
- Голямо да е! Барман, две големи Джоните, Red Label. – мъжът едвам сдържа широката усмивка, появила се на лицето му след поледния коментар на тазвечерната си дама. – Е, госпожице, няма ли да ми кажеш нещо за себе си?
- Нося неприятности на всички. Вечно си намирам белята. – тя леко си дръпна от цигарата и продължи – Не че нещо против да се занимаваме цяла вечер с мен, в това няма да има нищо ново и интересно за мен. А аз обичам да ми е интересно. Ти кой си?
- Аз, аз съм човека, който те черпи питие.
- За което ти благодаря, но не се измествай от темата. Казах бързо се отегчавам. – тя се засмя на собствените си мисли, след което се завъртя на стола и пак застана лице в лице с него.
- Какво искаш да знаеш за мен? Няма ли да ми кажеш поне името си, за да знам как да се обръщам към теб?
- Искам да знам например, защо си тук, сега, при положение, че на безименния ти пръст до по – малко от час е имало халка? – погледа й, брадичката й, подпряна на ръката, кръстосаните, леко поклащащи се крака, всичко изразяваше любопитство и една – две идеи ярост.
- Как разбра? – зениците му се разшириха, недоумението изписано по лицето му, всичко беше толкова забавно.
Тя стана от стола си, доизпи последната си глътка от уискито, извади една банкнота от 50 лири от малката си чанта, която до сега се спотайваше тихо до дясното й бедро и викна бармана по име:
- Тими, ето ти за питиетата ми тази вечер, както и за това, което господина изпи заедно с мен. Задръж рестото. – смигна му закачливо, като на стар приятел. – И ако обичаш кажи на Чарли, че вече едвам трая. Знае, че не съм от търпеливите.
- Идва, спокойно, ето, на края на бара е и те чака. – отвърна й бармана и с глава посочи края на бара.
Погледа на чернокосата изкусителка светна при чуването на последният факт. Обърна се и озари с най – чаровната и влюбена усмивка, която съществуваше, едно русокосо момиче, което я чакаше с не по – малко светнали очи. Двете се прегърнаха, целунаха и изчезнаха от бара хванати за ръка пред смаяния поглед на кръшкача.