Под една върба, близо до една река, прегърнати в безкрая седяха двама. :
- Охарактеризирай ми мечтите си. – помоли го тя.
- Имам само една. Тя е висока и слаба. Крехка и по детски нежна. Има дълги кестеникаворуси коси и светли прями очи. Сърцето й бие с мелодичен, бавен такт, а усмивката й кара моето да затихва. Когато се навеждам да я целуна, тя се повдига на пръсти, за да достигнат по – бързо устните ни едни до други. Сякаш не върви, а пърха, прелита от стъпка на стъпка. Смехът й е лек, заразителен и звънлив, някак непринуден. Непривични са й всички игри и пози. Луната се отразява в очите й, а слънцето се крие в косите й. Когато я прегърна сякаш държа всичките слънчеви лъчи в ръцете си, сякаш с всяка своя фибра усещам леките смени в настроенията й, малките й капчици лудост. И най – важното – сега я държа в прегръдките си.
Тя вдигна поглед към него и седя дълго така, а всъщност само един миг. После се надигна на пръсти и сля дъха си с неговия. Заслуша се в бавния, правилен и спокоен ритъм на сърцата им. Все не можеше да повярва, че този перфектен човек, които сега спокойно беше облегнал глава на нейната, беше нейният любим. Вдиша аромата му и си пожела винаги да е така.
Няма коментари:
Публикуване на коментар