понеделник, 28 септември 2009 г.

Червената роза

Легнала върху рохката пръст. Затворила очи. Тихо шепнеща. Сълзите се стичаха по страните й, оставяйки черни пътеки, надпреварващи се надолу, по лицето й. Думите й отекваха в мрака. Червената роза спеше спокойно в ръцете й. Шепота й, слял се с нищото политаше, понесен от вятъра. :
- Прости ми. Съжалявам. Не трябваше да става така. Прости ми.
Вятър. Лек и студен. Пронизва тялото й. Развява косите й. Сякаш и той съгласен с думите й.
Дъжд. Студен и тежък. Слива се със сълзите й. Пробива до сърцето й. И той плаче с нея.
А нежната червена роза? Кротко спи в белите ръце. Горещите сълзи я навлажняват, а тя просто седи и чака. Слуша шепота в мрака.
Все още притисната към мократа твърд, тя тихо говори, не спира да плаче. Думите леки, са оставени вятъра да ги носи.
- Не трябваше така да става. Не трябваше. Аз съм виновна. Само аз. Съжалявам.
Мрака, дъжда и вятъра я връхлитат с нови сили. Едва се надига. Поставя червената роза на мократа земя. Навежда се и целува малката снимка на голямата каменна плоча. Прошепва отново „ Прости ми . . .” Вятъра го разнася и повтаря. Като ехо се чува „Прости ми, прости ми, прости ми, прости . . .” Поглежда за последно лика на едно изгубено момиче, на едно вечно дете. Тръгва сама, пътеката се вие, дъжда вали, мрака я поема, а гроба . . . остава в далечината.

Няма коментари: