my halcyon

Късно е. Не достатъчно, че да е рано, но все пак е късно. В мислите ми се лутат като пеперуди без крила термини. По политика. По социология. По литература. По това как да бъдеш човек.
Иска да заспя и да не се събудя докато не замирише на палачинки с домашно сладко или мед. Да спя докато навън вали, да спя докато свършат всички есета, да спя докато дойде време да се прибира удома. Вкъщи. При мама и баба и тати и дядо.
Поглида ми се примрежва от умора вече. Пиша букви и думи по памет, в унисон с тракането на клавишите клюма главата ми. Сега, сега, само още един-два реда и ще съм готова. Само още думичка.
И ще загина от захарна болест, защото дигиталната ми библиотека отказва да се отвори. Това е! Знак от съдбата. Отивам до него. В леглото. Под завивките. Върху възглавнизата.

Има ли консенсус между нас?!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Vanilla Twilight

За последно се изгубих в теб вчера.
Тук, вкъщи, докато ми правеше чая.
Въздуха миришеше на вечер, на нас,
И аз се изгубих отново, пак.
Карта ми трябва вече,
Да откривам себе си в света.
Да се начертая върху паднало листо
Или дори върху семената за цветя в долапа.
Така лесно се разпръсквам и губя,
Мислите ми вече са песъчинки,
Ти ме подемаш като вятър и разпиляваш,
Сякаш няма нищо по-лесно от това.
А аз после със седмици се намирам
И пак май не съм цяла, не помня, не зная.
Попълвам се с части от теб, като пъзел,
Потъвам като мед в чая.
Казваш, че съм разпиляла света си,
Но не знаеш колко още много има - 
На гърба ми празно от спомени-белези няма
И колко още много мастило ме чака.
Изгубих се вчера в теб, в зелените очи,
А чаят ми изстина преди да го допия,
Стените ми са бели платна за мисли
И останки от минали истории.
Ти все така ме разпиляваш,
Че налага се на две гуми да се гоня.

За последно се изгубих в теб вчера,
За да се открия в теб днес отново!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Demons' Redemption

Вече не бягам от миналото. Нито се крия от него. Не се крия от призраците, които са се станали част от мен. Вече просто го оставям да бъде минало. Научих си урока. Научих се.

Научих се да прощавам на хората, че са това, което са. Научих се да прощавам на себе си, че не съм по-добра от това, което съм. Научих се да се обичам и уважавам, защото цял живот ще живея със себе си. Научих се да чета по-бързо и да пия по-бавно. Научих се първо да опитвам да разбера, а после да заклеймявам. Научих се да се надявам. Научих се да вярвам. Научих се да обичам храната. Научих се да спя отвътре. Научих се да се уча.

Годините ще минат, навярно ще се превърна във фракция от себе си сега или пък от сегашните си мечти. Няма да си спомням за тази тиха августовска вечер, в която съм стояла на пода на сайванта. Няма да си спомням, че баба се е смяла как тичам да вдигна телефона само, за да разбера че съм си забравила шофьорската книжка в татко. Няма да си спомням настоящето, което в бъдещето ще се превърне в минало. Но какво да се прави, това е бъдещето – далечно, непознато, променливо, различно. Мое. Знам, че действията ми днес ще се превърнат в прах утре, но това не ми пречи да се надявам, че графитените мисли и действия ще се окажат диаманти.

Иска ми се да знам. Всичко. Или поне нещо. Да знам, че неродените ми деца ще имат милите засмяни зелени очи на дядо ми. Да знам, че след години поне един приятел ми е останал от годините, когато всичко беше толкова очарователно лесно.  Да знам, че няма да се изгубя, че ще запазя поне детските си очи. Да знам. Всичко. Или поне нещо.

Надявам се, когато бъдещето стане настояще, а настоящето стане минало все още да мога да живея с призраците, които са станали част от мен. Надявам се бъдещето да ми позволи да обичам себе си и света, който съм си изградила сама. Надявам се да не проверявам под леглото за чудовища, защо вече знам, че те най-добре живеят в мен. Надявам се, но не мога да знам. И така е по-добре. Някой ден ще разбера. Надявам се.

**********************************************************

Част първа: Малко момиче с дълги плитки кара червено колело с кошница отзад и мечтае за големи шумни чуждоземни градове, от където света може да промени.

Част втора: Млада жена с детски кафяви очи кара червено колело от ляво и мечтае за тихия уют на дома, от където може да се радва тихично на спокойстие и домашна храна.

Част трета: Предстои да бъде написана! 

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Когато гръм удари ...

... как ехото заглъхва

(Пейо Яворов)

В празна стая с празни стени празни хора с празни мечти стоят и празно живеят, толкова празно, че дори празно умрат. Бездушни, безчовечни, безживотни, безмислени. Безсмислени. С мозък, затворен в буркан, без плам. Празни хора без мисли и без съдби.

Здравей. Аз съм фабрично създадена, аз съм пореден номер, аз съм щастлива случайност на генна руска рулетка. Аз не съм личност и не съм АЗ, аз съм просто тук и някой ден просто ще умра. Червеите ще ме изядат и растения от останките ми ще порастат. Няма да си личи, че някога уж съм живяла, че някога била съм тук, просто защото ме няма. Нищо не искам и нищо не давам, нищо извън моят си малък празен свят не познавам, но и това ми е много. Аз съм нищо.

Понякога си мисля, че нещо съм забравила, че съм била някой, че съм имала живот извън празната стая с празните стени, че живота не е бил празен и е нямало празно да умра. Понякога спя и сънувам цветове, звуци и аромати напълно непознати, а в същото време до болка познати. Какви са, от къде са, какво са, искам да знам, но не мога, всички сме празни, никой не знае. Никога не сме били личности, ние сме просто код и щастливо стечение на обстоятелствата, създадени сме за да сме храна на земята. Как се описва цвят, звук и миризма, какво е цвят, звук и миризма. В нашите празни стаи с празни стени нищо няма цвят, нищо няма мирис. Всичко е празно. Аз съм празна.

Познавам звуците от гласовете в мислите си, но аз нямам глас. Знам че гърлото ми е празно от звук, никога нищо не е излизало от него. Гласът ми е пустиня, родена съм в тишина, живея в тишина и ще умра в тишина. Тишина.  Аз съм пустиня. Мислите ми са пустиня. Гласът ми е пустиня. Очите ми са пустиня.

Никога не съм била, никога няма и да бъда. Защо съм тук, от кога съм тук? Дали имам лице, също като другите? Имам ръце, виждам ги, имам нозе – и тях ги виждам. Но имам ли лице? Имам очи, това го знам. Щом виждам ръцете си, значи имам очи. Какво значи времето? Не помня нищо различно от празната стая с празните стени, не познавам нищо различно от празната стая с празните стени и празните хора.

Моя свят е разруха. Нямам мисли. Нямам чувства. Нямам нищо. Нямам никого. Празна стая с празни стени. Защо въобще някой ме е създал. От нищото идвам и към нищото отивам, но защо съм тук? Аз съм само храна на земята. Аз съм нищо. Аз съм празно тяло,  аз съм тишина, аз съм пустиня. Защо сънувам цветове, звуци и аромати? И защо са ми толкова познати?

За пациентите на психиатричната клиника беше най-точно да се каже, че бяха красиви цветя. Мозъчните клетки на повечето от тях бяха напълно унищожени, изпепелени от електрошокавата терапия, на която ги бяха подлагали систематично като лечение на лудостта им. Преди беше буйна лудост, сега беше тиха кататония.  Те съществуваха в тишината между живата смърт и смъртта приживе. Докторите казваха, че те са ехото на живота си преди. Като ударени от гръм, ехото на живота в тях заглъхва.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

антихрист

"Отче наш, който си на небето,

да се свети името ти,

да бъде твоята воля, както на небето,

така  и на земята!"

Музо, възпей оня див, пагубен гняв на Ахила,
Ахила дето беше грубата сила.
А пък Атила - бич божи, пратен на земята да убива.
Но, боже наш, дето си на небето,
Спаси, всевишни, на света сърцето.
Дай му сили да се научи да обича,
дай вяра и радост човек да се нарича.

Уви, пагубен, греховен род, напуска рая, твори ад!

Смърт! Убий! Разруши! Нарани!

Проси, нали господ е любов,

въпреки че сам той ти е вдъхнал злост.

Кога стана толкова глупав, човеко,

кога повярва, че гениално творение си от нечие длето.

Не се възгордявай, не си толкова специален.

Ти си просто продукт на синтез случаен!

Забрави, от бога си ти се откажи.

Той ти изпрати Ахила, Атила, болестта, смъртта.

Учат те, че не иска да те нарани,

пореден измислен образ, целяш да те промени.

Ако случайно има бог - твърде е жесток.

Моля те, порасни.

И не стой на колене да се молиш на измислици!

И нека душите ни почиват в мир.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

love will set us free

Експлозия от звуци, цветове и светлина.
Експлозия от радост в една човешка ръка.
Експлозия от мисли и една искра в погледа.
Експлозия от чувства и малко споделена тишина.

Колко малко ни е нужно.
Как навярно всичко друго ни е чуждо.
Колко далечни са тъжните очи.
Как леко минават и най-тежките дни.

Целият свят може да бъде променен.
Целият свят може да миг да бъде осветен.
Целият свят, а всъщност просто две очи.
Целият свят, това сме просто аз и ти.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

old habits die hard

Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!

И се надявай.

Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?

Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!

Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.

Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.

Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.

Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!

Дишай. Само това ни остава. Дишай.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Запалени думи

Пушенето убива,
но нима живота не е смърт.
А и все по-трудно се разбира
кой е правия и кой грешния път.
Навярно лесно е кротко да стоиш.
Уви, кроткостта не помага вечер да заспиш.

Диви, бясни, ужасни
човеци сме всичките - очи неясни.
Блесват оръжия, шумват стрели.
Стой!Тръгвай! УМРИ!

Погледни го така-живота ни убива,
но поне съдбата ни е красива.
Ние ще искрим кат малки звезди,
ние ще се стопим - кат думи запалени.

Не е лесно, дори е смешно,
а ето-поставят те в шах-мат с пешка!
Ах, нима това не е чудесно,
да си щастлив е толкова лесно!

Нощем съвестта оставя ли те да спиш?
Мен да, ако не вярваш-ела и виж.
Може би съм крайна, може би от думите боли,
кармата е такава-не понася лъжи.
Изпуши една цигара и мълчи,
живота е смърт, това си и ти!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Греховете на думите

Здравейте, аз съм Станислава. И някой ден ще стана социален работник. Ще стана социален работник, защото ме е грижа за хората, защото съм способна да обичам дори хора, които не познавам, защото бих останала в болницата заради напълно непознат, защото се спирам при децата, които плачат, защото ТОВА е нещото, в което ме бива и което ми е ПИСАНО да правя.

Здравейте, аз съм Станислава. И утре имам изпит по английски език, от който зависи бъдещето ми. И ме е страх, безумно много ме е страх. Сякаш целият ми свят е заложен на карта, на един ден, на 4 часа в една малка стая с един компютър. Твърде много амбиции, чувства, страсти, желания, мечти, животи са заложени на това. И трябва, искам, ЩЕ се справя толкова добре, колкото ми позволяват възможностите.

Здравейте, аз съм Станислава. И това, ТУК, съм аз. Имам истории и думи. И искам да ви ги разкажа. И ще го направя. Защото всички и всичко, дори думите си имат грехове.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Кукла

Мисля, че е време да те запозная със себе си. Твърде дълго бях куклата, скрита в раклата. Малко съм се понапукала, но все още пазя красивите си момичешки черти. Рокличката ми е избеляла и къдрите вече не са съвсем къдрави. Но аз още съм красива. Просто трябваше някой да ме изкара от стария скрин, да ми вдъхне живот и живец. Да ме накара да се чувствам жива. Отново.
Сега седя на края на леглото ти и чаровно се усмихвам, пърхам с мигли. Лицето ми е застинало в прелестно изражение, каменно, без сърце. Малко съм рошава, панделката ми се е раздърпала, но косите ми все още имат цвят на есенни поля, вече на ухая на рози, но все още имам бодли. Аз съм кукла, но не и на конци. Аз съм кукла, но имам сълзи.
Подреждаш ме в красив рафт, нареждаш ме без умисъл – аз съм просто вещ, пореден трофей. Аз продължавам да се усмихвам, пърхам с мигли. Куклите на плачат, те са просто кукли. Те са играчка за онзи, който може да си ги позволи. Аз съм кукла – стара, изхабена, по момичешки красива, прашасала, напукана по ръбовете, с овехтяла рокля и чорлави коси. Но въпреки всичко – аз съм кукла, уникална в дефектите си, иначе извадена от все същия калъп. Вече никой не си играе с мен, вече никой не иска да ми ушие нова, ярка рокля.
Аз съм порцеланова кукла, пълна с мечти. Отвикнала от човешка реч и слънчеви лъчи, наследство за внуците. Музеен експонат, който никога повече няма да види умиление в нечии очи. Застинала във времето аз съм онази, която съм. Далеч от теб, от твоя свят. Аз константа, аз съм себе си.
Аз съм кукла. Имам мисли и сърце. Обичай ме или ме остави.






Ти си целият ми свят . . .

егоистично ...

днес го осъзнах. от другиден приятелите ми от 12-ти клас няма да ги има в училище. и аз ще съм сама. или по-скоро самотна. казваш ми, че трябва да се радвам, че са се отървали.
е да, ама сега съм егоист!
искам като закъснявам за час Владо да крещи след мен "Каравеловска зелке!" и аз да се забавям още повече, защото спирам, за да се карам с него и накрая да се разхилваме и да забравяме, че сме се джафкали
искам Марин да влиза през малкия вход и аз да тичам да го посрещна, за да му пожелая един хубав ден и да гушвам Мечо М за късмет
искам Вяра да се отделя от шайката си "известни и харесвани", за дойде и да ме целуне, да ми каже колко съм хубава и как е прочела нещо мое и искала автограф върху първата ми книга
искам Рени да се показва през вратата едвам-едвам и да пита "Стаси и Йони може лиии ?"
искам да вървя по коридора и да се поздравявам с Боян без дори да съм се запознавала някога с него
искам Добс да ме пресреща по коридора и да ме пита кога ще дойда с пусната коса
просто не искам училището да се пълни с дребни идиотчета, искам си приятелите!
и искам теб! тук! при мен! с мен! само за мен!



Ти си целият ми свят . . .

Влюбена

Песъчинките изнизват се,
Времената се менят-
Мечти променят се,
Радостни трептят.

Прегръдки утешават,
Спомени избледняват.
Усмивките се появяват,
Разбрали, че това е красотата.

Сърцето почва смело да тупти,
В погледа се отразяват слънчеви лъчи.
Коси във вятъра се разпиляват
Пуснати на свобода за идните дни.

Черни клепки мигат,
Стъписани пред образи нови.
Руменина бузите залива,
Разбрала жеста на бъдещите дни.

Аромат на познато,
Път,пристан или посока,
Разходка към мечтите
Или просто думи щастливи . . .


…Влюбена…





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Трябва да ме видиш ...

Трябва да ме видиш, когато си махна грима. Трябва да ме погледнеш, когато са ми почернени очите. Трябва да ми кажеш тогава, че съм красива. Тогава ме сравнявай с тихия пролетен дъжд. Не сега. Сега съм прекрасна, знам това! Сега строи светлина от погледа ми, има блясък. Сега съм добре, сега съм „щастлива”. Сега ме виждаш с очите си, после ще ме разбираш със сърцето си. После, когато видиш размазаното по страните ми червило, ще ме познаеш ли? Ще бъдеш ли така добър да послушаш Малкия Принц. Нали помниш какво бе казал той. Хайде, спомни си, хайде. Нищо че не се сещаш. Аз ще ти кажа. Ето :

И знай, човеко, че най-важното е невидимо за очите. То е видимо единствено за сърцето!

Знам, наивно е да вярвам, че ще обичаш, когато маската падне. Знам, глупаво момиче съм. Знам. Но те обичам. Аз те обичам. Чуваш ли? Въпреки че не виждам под твоята маска, аз те обичам. Боря се срещу всичко, а мечтите ми са тъй крехки. Времето ме преследва, а аз го гоня. И не мога да го стигна. Хайде, любими мой, остани докато падне завесата и прожекторите изгаснат. Аз ще съм там, отзад, свита на кълбо. И ще те чакам, за да ме отнесеш в безкрая на тишината.

Ти си моята есенна кутийка,
Пълна със мечти.
Ти си моята стъклена хартийка,
Залепена върху сърцето ми.

Крясък. Вик. Стон. И после звук от разбито стъкло.
Намери ме на пода, спаси ме от мен самата!

И вярвай ми ти, когато прошепвах смутена, че обичам те. Махай се, ти няма как да останеш, когато завесата падне и грима се махне. Махай се и моля те, поне Малкия Принц не наранявай. Той е невинен.

Бях невинна, когато ме обикна.
Сега съм обикновена и просто сама.

. . . Прости ми, исках да ти даря сърце . . .





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Бих ...

Бих искала да мога да ти кажа толкова много неща. Бих искала да ти разкажа за звездите, за Луната, за Слънцето и за мен. Бих ти давала да четеш тайния ми дневник, за да вникнеш в сърцето ми. Бих ти позволявала да ме носиш, когато съм сърдита, когато света ми е черен. Бих ти показвала рисунките, които правя и белезите по гърба ми. Бих ти звъняла посреднощ, защото няма да мога да спя. Бих идвала с теб на тепето, за да заснемем целия град от високо. Бих ти била пристън и посока, когато се връщаш.

Всичко бих била. Всякаква бих била. Само да знаеше ...








All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Аз, Ваша Светлост,
Съм влюбена в Слънцето!





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Ах

Града се ражда под стъпките ми
Нощта ме прегръща
Луната се свива в облаците на мислите
А аз съм тиха, тук на края на света
Останала сама след края на дъжда
Единствена устояла на порива да избяга от света.

Не искаш да чувам как крещя на ум
Не искаш да виждаш как плача с грешни сълзи
За това замълчи, тих, тих бъди
Приятельо мой, съдник на идните дни
Остави ме, не се забърквай и ти.

Фасове по пода и алкохол в кръвта
Викове прошепнати
Мрачни мисли – загадъчно открехнати
Не виждам смисъл, просто тишина.

Тръгвай, махай се, върви
Нямаш работа тук,
Тук е домът на разбитите мечти.

Рисунките по дланта
Изчезнаха, сега имам само белезите по гърба ми.

Ах, това е Шизофрения!




Я сошла с ума!