Vanilla Twilight

За последно се изгубих в теб вчера.
Тук, вкъщи, докато ми правеше чая.
Въздуха миришеше на вечер, на нас,
И аз се изгубих отново, пак.
Карта ми трябва вече,
Да откривам себе си в света.
Да се начертая върху паднало листо
Или дори върху семената за цветя в долапа.
Така лесно се разпръсквам и губя,
Мислите ми вече са песъчинки,
Ти ме подемаш като вятър и разпиляваш,
Сякаш няма нищо по-лесно от това.
А аз после със седмици се намирам
И пак май не съм цяла, не помня, не зная.
Попълвам се с части от теб, като пъзел,
Потъвам като мед в чая.
Казваш, че съм разпиляла света си,
Но не знаеш колко още много има - 
На гърба ми празно от спомени-белези няма
И колко още много мастило ме чака.
Изгубих се вчера в теб, в зелените очи,
А чаят ми изстина преди да го допия,
Стените ми са бели платна за мисли
И останки от минали истории.
Ти все така ме разпиляваш,
Че налага се на две гуми да се гоня.

За последно се изгубих в теб вчера,
За да се открия в теб днес отново!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

it's you // post №100//

Обичам да спя отдясно, а леглото ми винаги ми е тясно. През нощта по няколко пъти се въртя, а на сутринта повярвала съм, че  мога да превзема света. Облепям си стените с думи, снимки и мечти и понякога си мисля, че стените от лудостта ми ги боли. Аз съм тих огън с лице, приказка за думи и едно момче. Нямам скрити повече в дрешника страшни тайни, а в шкафа бурканчета с билки омайни. В отражението на погледа му живея, искам до него да побелея. До вчера бях малко уплашено дете, виждащо във всяка сянка и всеки шум зверове. Днес съм млада, порастваща жена, къпя мислите си в пролетната роса.

Седя пред екрана на неговия компютър, защото отказах да имам мои, пиша свободни съчинения на тема "Рими между две откачени фрази" и слушам музиката, която съм си отделила само за онези специални моменти, които деля с думите. А той стои на леглото и жадно поглъща следваща книга, взрян в екрана на Киндъл-а. Очилата лекичко се клатушкат на ръба на носа и диша толкова равно, че понякога се чудя чете ли, спи ли с отворени очи? Стаята ни не е голяма, но ни стига - бели стени и един Айнщайн, който се плези от голям плакат, моите "скъпоценни" огърлици висят на някакъв забравен от бога пирон. Стаята не е голяма, но има място за моите чифтове обувки, скрити под леглото и неговите дрехи за колоездене - грижливо прибрани в тъмна торбичка върху гардероба. Милият той, цяла вечер бива измъчван с музикалния ми вкус, който аз нежно наричам "еклектичен", но ако трябва да съм откровена е просто сбирщина от различни, не винаги твърде смислени и/или добре звучащи песни и тракове. Справя се като рицар и с моите внезапни изблици на сълзи със и без причина. Щастливи сълзи, тъжни сълзи, ядосани сълзи, объркани такива, непредвидено предизвикани от хубавата мелодия на някоя песен, сълзи по книги, сълзи по дома, сълзи, защото съм уморена, сълзи по всяка дума написана от Исабел Алиенде и непонятно много сълзи по Хари Потър - книгите и филмите. Рамо до рамо с неговите ризи в гардероба стоят моите роклите, а манежа ми от парфюми и бижута избута някак си в ъгълчето неговия (прекрасен) парфюм. Налага му се и да търпи моето нашествие на възглавницата му, без дори да намекне да си спя на моята. И ме чака да се натуткам, избирайки си шал сутринта. Безпрекословно яде кулинарните ми експерименти с усмивка на лице и стомах, издържащ до сега на всичко, на което съм го подложила.

Часът минава 12. Той си легна и предполагам, че вече спи. Уморен е, знам, има големи планове и гордо крачи към постигането им, полага ежедневни усилия и не се надява шанса просто да го споходи току-така. Насърчава и мен, не просто да летя в облаците и да строя кули сред тях, ами да им подложа здрави основи в земята. Основи, които да ми служат за подпора, когато ветровете се опитат да ме съборят и разгромят. Прощава ми, че съм това, което съм, дори мисля, че ме харесва с лудостите и пъзелите на мислите ми, в които аз сама се губя и обърквам. Търпелив е с мен и със семейството ми, което, повярвайте ми, е много. Знае всичко за мен и пак ме обича. Той е моят дом и моето семейство сега. Той е всичко, което имам на този мрачен, дъждовен и ветровит остров. Той е смисълът, същността, любовта, тишината, музиката, света, аз, Париж. Той.

Изгубих се в мислите си отново. Той спи. И аз до него.

1+1=2
1+1=1 
1+1= ∞

Ти, любими, си моят пост 100.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Antes de las seis

Чух, че искаш да си сам, за това дойдох. Да ти подаря малко споделена тишина и просто с теб да постоя. Никой не е истински сам на света, за това съм и аз при теб сега. Нищо не искам,  още по-малко предлагам, просто да не е нещастна празна тишина.  За това съм тук.

Ако решиш – говори. Аз ще слушам, ще се усмихвам и ще мълча. Това е простичка сделка – тишина и свобода за няколко мига от вечността. Без тежки мисли и неизречени лъжи. Просто двама споделили малко нещо, късче от безкрая. Ти ще отронваш едва по дума една, а аз ще стоя и ще унищожавам жестокото усещане за празнина.

Поискаш ли от мен да говоря – ще го направя без тъга. Ще ти разкажа за чудни светове и невероятни места с думичка една едва. Ще ти разкажа за първите лъчи на Слънцето, за първите отблясъци на пълната Луна, как целува ме дъждът и защо мой брат е вятърът. Ще изпълня стаята с най-живите и ценни думи на света. А когато видя, че уморил си се и искаш просто да поспиш – ще те завия с огнените си коси, ще те потопя в златните си очи и до теб малка, безстрашна, най-твоя ще остана до първите мигове на деня.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

сърна

Как се обича падаща звезда?
Как се обича подплашена сърна?
Как се обича някой влюбен във света?
Как се обича мъгла във формата на Луна?

Как се обича тя?

Обича се нежно и крехко,
Обича се бурно и тежко.
Обича се с тишина,
Обича се с много музика.
Обича се с много недомлъвки,
Обича се като лъскави опаковки от дъвки.
Обича се без да питаш и без да разбираш,
Обича се, когато вечер бутилките от подлеглото й намираш.
Обича се, когато ти сготви топла вечеря,
Обича се, когато стои до прозореца цяла неделя.
Обича се разбиращо, прогресиращо,
Обича се страстно и малко опастно.
Обича се като я караш да чака,
Обича се като я изпращаш на гарата на влака.
Обича се с малки тайни,
Обича се с буркани с билки омайни.
Обича се със сладко от шипки,
Обича се сплетена на две плитки.
Обича се някак по детски, 
Обича се както се обичат мишки.


Обича се малко трудно, но много страстно.
Обича се някакси малко опастно.

Обича се както се обича мен!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

lolytha

Какво искаш? Какво даваш?

Съдбата си на случайни хора ли подаряваш?

Къде отиваш? От къде идваш?

Пътят ли е целта, защо никога първа не си тръгваш?

Кой си ти? За какво се бориш?

Нима сам човек стените можеш да събориш?

Кой е до теб? А кой срещу теб?

Сама ли през нощта заспиваш?

През нощта крепко аз не спя,

а на сутринта обичам да мълча.

Знам коя съм, знам и кой е срещу мен,

сърцето си на света дарявам ден след ден.

Идвам от рая, отивам към ада,

а пътуването е ключа за наслада.

Понякога в сенките се крия,

а теб да не би да те е страх от моята стихия?

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

love will set us free

Експлозия от звуци, цветове и светлина.
Експлозия от радост в една човешка ръка.
Експлозия от мисли и една искра в погледа.
Експлозия от чувства и малко споделена тишина.

Колко малко ни е нужно.
Как навярно всичко друго ни е чуждо.
Колко далечни са тъжните очи.
Как леко минават и най-тежките дни.

Целият свят може да бъде променен.
Целият свят може да миг да бъде осветен.
Целият свят, а всъщност просто две очи.
Целият свят, това сме просто аз и ти.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

But this love is ours

Не знам защо го обичам толкова много, но е факт. Обичам го по хиляди различни начини, по хиляди различни причини. Щом погледна към него светът спира за миг да се върти. Когато съм в прегръдките му сърцето ми сякаш забавя и забързва ход в един и същи миг. Омагьосва ме и ме прави по-добър човек. С него се чувствам цяла.

Всъщност причината е само една. Обичам го, защото е той!

Две години той е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлива. Той е моят дом, моят любим, моят приятел, моят другар, той е всичко. Той е ... любовта. Две години, който бяха всичко друго, но не и лесни. Той е там, аз тук, но "разстояние" е просто глупава дума за още по-глупава физична величина. Той е тук, до мен, с мен, в сърцето, в мислите, в живота ми. Защото аз и той сме заедно. Аз и Той сме НИЕ.

Мисля, че по-скоро не говоря за нас и за връзката ни, поне не и директно, защото: 1) суеверна съм; 2) хората за завистливи; 3) връзката ни си е само между нас двамата; 4) той предпочита да не се навираме в на хората очите. Но днес е изключение. Днес празнувам, макар и да нямам възможността да му сготвя обяд или просто да постоя в парка с него. Днес празнувам и съм малко непукист относно останалия свят. Важни сме ние. И панерчето му за ключове. Най-хубавото тепърва предстои.

Лека нощ, свят. Аз отивам да спя в "море от любов", което бушува в мен" (Б.Т.Р.) и да бъда влюбена.

Целувам те, мили, честита 2-годишнина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Северно сияние

Рая. - Не е направен от захарен памук, а от думи.
Смъртта. - С развени от вятъра червени коси, красива жена леко върви.
Живота. - Морето бурно е, но винаги е тъй красиво.

Любовта. - Прогледнеш ли веднъж никога не завърнал в на сенките света.
Музиката. - С нежна премяна прегръща ни страстта.
Ти. - Единствен.

Ада. - Преследна ни в нощта, иска да се върнем там, в земните недра.
Думите. - Лъхави пеперуди с изкрящи изумрудени сърца.
Аз. - Всяка сълза е една падаща звезда, изгаряща в нощта.


Това, че се губя, не означава, че съм изгубена.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Every night I dream of you

Събуждам се в ярки цветове и живея по заскрежени върхове. Орел да бях, пó на ниско бих летяла. Уви, човек съм се родила, мога да рея се в небосклона само чрез мечти. Не е малко, но колко по-хубаво би било да имаш свои си крила и да не си тъй здраво закрепен към майката земя. По цели нощи не бих прибирала се, гонила бих всичките слънца и звезди. А накрая кат Икар бих изгоряла от пламъка на мечтите си.
Под възглавницата мека аз крия тетрадка, събрала всичките въздишки, откъснала от устните си. С мастило черно, малко дребно, неясно, но все пак красиво съм записала всичките си блясъци. Само един не успях. И това си ти.
Опитах се да те опиша, но не успях. Реших да те нарисувам, но образа ти се разкриви. Желаех с щрихи да те сътворя, леко, като отпечатък от блясъка на една звезда, но всичко, което постигнах беше да прогоря листа. Думите не подаваха се на властта ми, бягаха от себе си. Има ли те, или си те измислих? Не беше ли по-лесно просто на лента да те запечатам и после на внуците си да те показвам? Да, но фотоапарата не успя да заснеме те-ти лентата освети и дори и спомен от снимката ти не остана.
Все още си спомням последното лято и дните, прекарани сред свежата трева. Спомням си как се скрих при теб от дъжда. Спомням си после как си дойде без да ми кажеш и иззад ъгъла ме изненада. Как искрено се смееше, докато гледаше как едва не падам на земята от изненада. Все още си спомням всеки миг, когато можехме поне за малко от света да избягаме. И отново наяве и насън сънувам за красивите дни, когато при мен отново ще си ти.
Понякога плача, защото това, което най-силни ни прави, най-много отслабва ни. Понякога просто гледам в безкрая и надявам се да се появиш от следващата пряка. Понякога, че боли ме и тъжна съм не казвам, защото това означава да спусна мъгла и в още нечии очи. А от това още повече боли. За това сега просто стоя и надявам се утре навън да завали. Малко свежест и малко тишина, имам нужда от малко неподправена любов и чистото до мен сега. И само дъжда може да разбере с влажния си дъх това.
Заспивам в най-ниските дълбини на мислите си. Дете да бях, толкова много любов не бих могла да събера в малката си, момичешка душа. Уви, почти възрастен съм – едвам успях.







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

На него, в полунощ

Угнетен и наранен.
Уморен, но не и сломен.
Тъй крачи по пътя,
пристъпя в непрогледната тъма,
търсейки друм към дома
и може би просто малко светлина.

Думи тежки
и грешки човешки-
навярно да съдиш е по-лесно,
но пък дали е честно?
Гледаш отстрани и мислиш, че можеш нещо,
дойде ли твоят ред – изведнъж става ти горещо.

Светъл, яростен лъч
и огнеструйна доброта.
Тъй тъжна е детската душа,
тъй крехки са женските сърца!
Само дума една може да разруши света.
Само още една-ще го съгради отново на мига!

Тъй спокоен и красив
до мене той пак ще заспи.
Ще го завия със златни коси,
ще го приютя в есенните си очи
само да поиска до мене да постои.
Светът е наш – ела и го вземи.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Good night, sweet princess

Събудих се.
И беше тихо.
И беше студено.
И беше тъмно.
И беше самотно.

Събудих се.
Отворих очи.
Взрях се в мрака.
Нямаше никой.
Плаках.

Събудих се. Тих, самотен, дъждовен понеделник. Студен понеделник. Понеделник, който ще си остане самотен и тих. Поне са сега. Знам, че ясно слънце ще изгрее, когато ти се прибереш. Но за сега ще е студено и самотно. Ще се разхождам в един чужд град, който няма нищо общо с ярки и красив град, в който се разхождам, когато съм с теб. Ще слушам онази същата музика, за която ти казваш, че е блудкава американска боза, а аз твърдя, че тя е онази, която най-точно ми донася усещането за теб и мен, заедно. И после ще слушам Hard Core, защото ти ще слушаш Hard Core и така сякаш ще съм с теб. А и защото това ми помага да преживея агресията, която се събира вътре в мен и понякога е на път да експлоадира. И така ще се нижат дните. Понякога, когато оставам сама, ще плача, но не защото съм нещастна или наранена, а просто защото съм такава. Плача, когато просто вече съм изчерпала разумните вариянти и ми е тежко на сърцето. Нали знаеш, вечния казус - под най-твърдите обвивки се крият най-нежните сърца. А аз имам птиче сърце. Ще стоя и ще се взирам в снимките и ще ти говоря наум. Ще ти разказвам всичко, за което се сетя и което не бих козала на никого. Защото ти си моята упора; този при когото искам да се връщам след тежък ден; този на когото изливам сърцето си, когато съм наранена; този с когото искам да споделя успехите си; този на когото мога да кажа всичко или просто да си помълча. И искам аз да съм за теб тази, която те подкрепя, когато имаш нужда от опора; която ти се хвърля на врата, когато успеш; която те посреща с топла прегръдка, когато искаш да се скриеш от света; която е до теб и когато падаш и когато изгряваш; тази с която можеш да се смееш.

Сега е тъмно. И вали. Студено е. И аз продължавам да съм сама. Мислено се разхождам под дъжда, но наяве не бих - страх ме е да излеза сама. Музиката пронизва сърцето ми, но какво от това. Ти си там, аз съм тук, но това не е от значение, защото ти си навсякъде с мен, в сърцето и ума ми. Реалните разтояния не значат нищо на езика на сърцето, знаеш го, нали.

Тихо е.
Вечер е.
Нощ е.
Студено ми е.

Прегърни ме през мислите си, имам нужда от малко човешка топлина. Иначе ще стана като другите - бездушна, глупава, студена, огорчена, озлобена. А аз не съм такава. Вече не. Аз съм по-добър човек. С теб и заради теб.

Лягам си.
Сълза.
Две.
Пусто е.
Чакам те.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Греховете на думите

Здравейте, аз съм Станислава. И някой ден ще стана социален работник. Ще стана социален работник, защото ме е грижа за хората, защото съм способна да обичам дори хора, които не познавам, защото бих останала в болницата заради напълно непознат, защото се спирам при децата, които плачат, защото ТОВА е нещото, в което ме бива и което ми е ПИСАНО да правя.

Здравейте, аз съм Станислава. И утре имам изпит по английски език, от който зависи бъдещето ми. И ме е страх, безумно много ме е страх. Сякаш целият ми свят е заложен на карта, на един ден, на 4 часа в една малка стая с един компютър. Твърде много амбиции, чувства, страсти, желания, мечти, животи са заложени на това. И трябва, искам, ЩЕ се справя толкова добре, колкото ми позволяват възможностите.

Здравейте, аз съм Станислава. И това, ТУК, съм аз. Имам истории и думи. И искам да ви ги разкажа. И ще го направя. Защото всички и всичко, дори думите си имат грехове.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Мълчаливата седмица

Писането става все по-трудно. Не че нямам мисли и чувства за изливане и споделяне, даже напротив -имам, но просто не искам да ги пресътворя. Някои от тях са свързани с личния ми живот и хората в него, които изрично не искат да се споменава нещо повече от самото наличие на връзка; други са прекалено объркани дори за мен самата и няма как да ги предам акуратно; трети са ми твърде болни въпроси и не искам да говоря за тях; а четвърти ... е, те са онези, които просто не стават за говорени, нали знаете - те просто са си досадни и ... безсмислени.

За това ... сега ще си помълча. Нали знаете, онова красиво, тихо, спокойно и тъжно мълчание. Мълчанието на една изгубена невинност, мълчанието на едно ужасяваща седмица. Мълчанието ... на потъналите в сълзи очи и изяждащата те отвътре болка, мълчанието, което е викове без глас. Моето мълчание. Моята мълчалива седмица.

Моята мълчалива седмица е към своя край. Имам чувството, че тя дотук не беше от 6 дена, а от 26. Беше наситена на емоции и, донякъде, на разочарования. Крепостта най-лесно се предава отвътре. Така и стана. Моята крепост се предаде отвътре, най-силния удар по нея беше нанесен от най-дълбоките й и лични недра - от сърцето й.

Не че беше толкова лоша. Не. Една от детските ми мечти се сбъдна, освен това усетих красотата от това да подадеш ръка на някой, който наистина е в нужда. Но само толкова. За пореден път се изложих там, където се предполага, че трябва да съм най-добра. Нервите успяха до такава степен да ме превземат, че да откажа помощ на приятел. В рамките на 24 часа успях два пъти да нараня любимия си човек и да го натъжа. И всичко това - от липсата на правилна комуникация.

Но сега ще разкажа за последното, въпреки че той няма да е никак доволен от това, че разказвам лични неща пред "хората". Пък и какво ли значение има, така и така този блог го чета само аз.

Проблема е, че в рамките на 3-4 дена е "забравял" да ми каже някакси, че си е намерил работа за лятото, в Англия (той там учи, но при последния ни разговор на тази тема ставаше дума, че ще в България за лятото), и направо изтърсва благата вест, че отива на оглед за квартира, от което самостоятелно трябва да достигна до умозаключението за работата и лятото. Но това не е най-важното. След това аз постъпих като пълен идиот и напълно си заслужих остатъка от деня. Имам невероятния талант да пиша жестоки, нараняващи и ледено студен e-mail-и, с които вместо да подобря нещата - нарочно ги влошавам. И го приложих. Към най-близкия ми, към човека, който ме обича и който обичам. И се скарахме. И аз съжалявам, ужасно много съжалявам.

Хей, там ли си, Миро? Четеш ли това. Навярно го четеш, защото аз ще съм ти пратила линка, винаги правя така. Добре. Извинявай. Трябваше първо да те изслушам, а после да те нападам. Това, че батерията ми падна дори само ме улесни. Съжалявам. Обичам те. Моля те, не ми се сърди и не бъди студен. Не казвай "Пожелавам ти приятна вечер" - и двамата знаем кога използваме този тип говорене. Не ми се сърди, не ме мрази, моля те. Просто искам прошка за ужасяващите думи, които изписах. И искам да ми казваш, когато нещата, които планираме заедно, се променят. Да ми казваш своевременно. Моля те. Моля.

Надявам се да искаш да говориш с мен след като изложих личните ни проблеми пред всеки, попаднал по грешка или не в блога. Мълчаливата ми седмица стана твърде мълчалива. По-мълчалива дори и от мен, стояща зад кулисите на Деня на Таланта и плачеща за Випуск 2011.







Съжалявам . . .

9 Loves

1. Loverboy ♥♥♥-♥♥♥-♥♥♥ ;

2. Филмите на Уди Алън, късометражни филми, Анджелина Джоли, Скарлет Йохансон, френско и италианско старо кино, Мерлин Монро и Грета Гарбо

3. Горещо кафе рано сутринта, домашни сладка, палачинки, сладолед, млечен шоколад;

4. Приятелите си, щурите моменти, веселите спомени, които създаваме, идиотските снимки и лафовете, които се разбират само от нас;

5. Качествена музика, която ме кара да мечтая и летя;

6. Пътешествията, влакове, гари неразделни, света;

7. Бързи коли, мощни мотори, татуси, пиърсинги, бира и рок;

8. Дебели книги, интересни статии, женски списания, мъжките списания (!), модата, дрехите и обувките, еко хартия, нови книги, книги по-възрастни от мен, красиви снимки и странни думи;

9. Стария си фотоапарат, Той да ме снима, да пея под дъжда, да играя на гоненица, да се гушим в завивките, посрещанията на Нова Година, рождените дни, плюшените мечета, хартиените писма и целувките по врата.






Ти си целият ми свят . . .

10 secrets

1. Крия запалки в шкафа с бельото си.

2. Обичам да танцувам по улиците, когато никой не ме гледа.

3. Пазя първото си плюшно мече, което е още на мама.

4. Имам кутийка с "грехове" скрита в бюрото ми, която съдържа консумативи за прегрешения в крайни случаи.

5. Харесвам характера, очите, усмивката, поведението, мислите, действията, а не пола, за това еднакво си падам по момчета и по момичета.

6. Семеен тип съм и много искам да имам свое собствено семейство.

7. Мразя да пътувам с таксита, защото умирам от ужас какви идиоти може да са шофьорите.

8. Обичам. Много. И силно. И искам да съм така до живот. За това и пазя и ценя безкрайно много думите "Обичам те!".

9. Никога не съм се прибирала пияна, родителите ми не са ме виждали така, нито пък да пуша, не са ме чували и да псувам.

10. Обичам компанията на момчетата, защото с момичетата понякога драмата ми идва в повече.







Ти си целият ми свят . . .

Ей, Честита Нова Година! И да, знам, че вече всички са ви честитили, че вече сме 5-ти, но не ми пука. Защото Новата Година за всеки един от нас може да
зарочнена съвсем различна дата. И НЕ, от 1 януари не зависи нищо. Ти ако не си решил да правиш промени и реорганизации - върви го гони у „Дивото зове”, ама без предпазните средства.
Така де, зано 2-0-1-1 ви донесе само добри дни. И съберете малко кураж, никога няма да ви е излишен, особено ако смятате да сте около мен.

П. С. Обичам да се будя до теб





Ти си целият ми свят . . .

06. Х. 2010

Честит Рожден Ден, loverboy!
Ти, мое най-прелестно момче, само ти!
С онзи специален поглед и милото и нежно укоряване.
Който държиш ръката ми докато ми вземат интервю и после ми казваш "Разби ги, Мацо!"
Винаги бидейки до мен и прощаващ малките ми и не толкова малки мигове на ужаснотия.
Подаряващ ми червена роза, която да кръстим "Скарлет" и усмихващ се нежно.
Плътно до мен, когато имам нужда от пълна подкрепа.

Обичащ ме. ОБИЧАМ ТЕ!







Ти си целият ми свят . . .

аз съм

Аз съм картина на вишнев цвят в японската галерия.

Аз съм белег от стара рана, още не зарастнал.

Аз съм снимка, запечатана в теб.

Аз съм разказ, още недовършен.

Аз съм нота от ария голяма.

Аз съм прашинка цветна на перваза.

Аз съм писмо с много марки и твоя адрес.

Аз съм глътка алкохол в следобедния чай.

Аз съм панделка в собствените си коси.

Аз съм постоянна дата в календара.

Аз съм листо, плаващо в морето.

Аз съм думи, прошепнати във мрака на твоя ден.

Аз съм птица на цветни петна.

Аз съм кактус сред цветята.

Аз съм танц само за двама под нощното небе.

Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. АЗ СЪМ.

Аз съм момичето със мъжкия парфюм.

Аз съм момичето със златните очи.

Аз съм момичето със мислите от звезди.

Аз съм момичето с твоята риза.

А ти ...

Ти си целият ми свят . . .