The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

пишеща машина.

Аз съм пишеща машина със сърце,

От думите ми се раждат чудни светове.

Сътворявам реки, планини, морета, съдби,

Разказвам приказки и подарявам мечти.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Твърд метал отвън, а в душата - огньове.

Пулса ми по-бърз е от арабски атове,

Разпилявам себе си в нощните ветрове.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Облаците по утрешното небе.

Жена, в тялото на босоного дете,

Мислите, които криеш в първото си кафе.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Every night I dream of you

Събуждам се в ярки цветове и живея по заскрежени върхове. Орел да бях, пó на ниско бих летяла. Уви, човек съм се родила, мога да рея се в небосклона само чрез мечти. Не е малко, но колко по-хубаво би било да имаш свои си крила и да не си тъй здраво закрепен към майката земя. По цели нощи не бих прибирала се, гонила бих всичките слънца и звезди. А накрая кат Икар бих изгоряла от пламъка на мечтите си.
Под възглавницата мека аз крия тетрадка, събрала всичките въздишки, откъснала от устните си. С мастило черно, малко дребно, неясно, но все пак красиво съм записала всичките си блясъци. Само един не успях. И това си ти.
Опитах се да те опиша, но не успях. Реших да те нарисувам, но образа ти се разкриви. Желаех с щрихи да те сътворя, леко, като отпечатък от блясъка на една звезда, но всичко, което постигнах беше да прогоря листа. Думите не подаваха се на властта ми, бягаха от себе си. Има ли те, или си те измислих? Не беше ли по-лесно просто на лента да те запечатам и после на внуците си да те показвам? Да, но фотоапарата не успя да заснеме те-ти лентата освети и дори и спомен от снимката ти не остана.
Все още си спомням последното лято и дните, прекарани сред свежата трева. Спомням си как се скрих при теб от дъжда. Спомням си после как си дойде без да ми кажеш и иззад ъгъла ме изненада. Как искрено се смееше, докато гледаше как едва не падам на земята от изненада. Все още си спомням всеки миг, когато можехме поне за малко от света да избягаме. И отново наяве и насън сънувам за красивите дни, когато при мен отново ще си ти.
Понякога плача, защото това, което най-силни ни прави, най-много отслабва ни. Понякога просто гледам в безкрая и надявам се да се появиш от следващата пряка. Понякога, че боли ме и тъжна съм не казвам, защото това означава да спусна мъгла и в още нечии очи. А от това още повече боли. За това сега просто стоя и надявам се утре навън да завали. Малко свежест и малко тишина, имам нужда от малко неподправена любов и чистото до мен сега. И само дъжда може да разбере с влажния си дъх това.
Заспивам в най-ниските дълбини на мислите си. Дете да бях, толкова много любов не бих могла да събера в малката си, момичешка душа. Уви, почти възрастен съм – едвам успях.







Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Виновна

Седнах, за да те чакам.
Открих,че не мога да забравя те.
Затова чаках,докато дишах.
Но накрая умрях, просто нямаше смисъл.

Реших да погреба мечтите,
Забравила кога са родени.
Избягаха горките,
Видели, че не си ги познах.

Реших да подаря любовта,
А тя се оказа пълна с омраза.
Изхвърлих я от дните,
Смятах, че ще съм добре и така.

Открих гнева,
Припознах се, че е приятел,
Паднах право в ръцете му,
А той дори ме прегърна.

Загубих невинността,
Влюбих се във вината,
Проклех си съдбата,
А в крайна сметка просто умря ми душата.

. . . Виновна . . .






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.