Под възглавницата мека аз крия тетрадка, събрала всичките въздишки, откъснала от устните си. С мастило черно, малко дребно, неясно, но все пак красиво съм записала всичките си блясъци. Само един не успях. И това си ти.
Опитах се да те опиша, но не успях. Реших да те нарисувам, но образа ти се разкриви. Желаех с щрихи да те сътворя, леко, като отпечатък от блясъка на една звезда, но всичко, което постигнах беше да прогоря листа. Думите не подаваха се на властта ми, бягаха от себе си. Има ли те, или си те измислих? Не беше ли по-лесно просто на лента да те запечатам и после на внуците си да те показвам? Да, но фотоапарата не успя да заснеме те-ти лентата освети и дори и спомен от снимката ти не остана.
Все още си спомням последното лято и дните, прекарани сред свежата трева. Спомням си как се скрих при теб от дъжда. Спомням си после как си дойде без да ми кажеш и иззад ъгъла ме изненада. Как искрено се смееше, докато гледаше как едва не падам на земята от изненада. Все още си спомням всеки миг, когато можехме поне за малко от света да избягаме. И отново наяве и насън сънувам за красивите дни, когато при мен отново ще си ти.
Понякога плача, защото това, което най-силни ни прави, най-много отслабва ни. Понякога просто гледам в безкрая и надявам се да се появиш от следващата пряка. Понякога, че боли ме и тъжна съм не казвам, защото това означава да спусна мъгла и в още нечии очи. А от това още повече боли. За това сега просто стоя и надявам се утре навън да завали. Малко свежест и малко тишина, имам нужда от малко неподправена любов и чистото до мен сега. И само дъжда може да разбере с влажния си дъх това.
Заспивам в най-ниските дълбини на мислите си. Дете да бях, толкова много любов не бих могла да събера в малката си, момичешка душа. Уви, почти възрастен съм – едвам успях.
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
Няма коментари:
Публикуване на коментар