Vanilla Twilight

За последно се изгубих в теб вчера.
Тук, вкъщи, докато ми правеше чая.
Въздуха миришеше на вечер, на нас,
И аз се изгубих отново, пак.
Карта ми трябва вече,
Да откривам себе си в света.
Да се начертая върху паднало листо
Или дори върху семената за цветя в долапа.
Така лесно се разпръсквам и губя,
Мислите ми вече са песъчинки,
Ти ме подемаш като вятър и разпиляваш,
Сякаш няма нищо по-лесно от това.
А аз после със седмици се намирам
И пак май не съм цяла, не помня, не зная.
Попълвам се с части от теб, като пъзел,
Потъвам като мед в чая.
Казваш, че съм разпиляла света си,
Но не знаеш колко още много има - 
На гърба ми празно от спомени-белези няма
И колко още много мастило ме чака.
Изгубих се вчера в теб, в зелените очи,
А чаят ми изстина преди да го допия,
Стените ми са бели платна за мисли
И останки от минали истории.
Ти все така ме разпиляваш,
Че налага се на две гуми да се гоня.

За последно се изгубих в теб вчера,
За да се открия в теб днес отново!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Demons' Redemption

Вече не бягам от миналото. Нито се крия от него. Не се крия от призраците, които са се станали част от мен. Вече просто го оставям да бъде минало. Научих си урока. Научих се.

Научих се да прощавам на хората, че са това, което са. Научих се да прощавам на себе си, че не съм по-добра от това, което съм. Научих се да се обичам и уважавам, защото цял живот ще живея със себе си. Научих се да чета по-бързо и да пия по-бавно. Научих се първо да опитвам да разбера, а после да заклеймявам. Научих се да се надявам. Научих се да вярвам. Научих се да обичам храната. Научих се да спя отвътре. Научих се да се уча.

Годините ще минат, навярно ще се превърна във фракция от себе си сега или пък от сегашните си мечти. Няма да си спомням за тази тиха августовска вечер, в която съм стояла на пода на сайванта. Няма да си спомням, че баба се е смяла как тичам да вдигна телефона само, за да разбера че съм си забравила шофьорската книжка в татко. Няма да си спомням настоящето, което в бъдещето ще се превърне в минало. Но какво да се прави, това е бъдещето – далечно, непознато, променливо, различно. Мое. Знам, че действията ми днес ще се превърнат в прах утре, но това не ми пречи да се надявам, че графитените мисли и действия ще се окажат диаманти.

Иска ми се да знам. Всичко. Или поне нещо. Да знам, че неродените ми деца ще имат милите засмяни зелени очи на дядо ми. Да знам, че след години поне един приятел ми е останал от годините, когато всичко беше толкова очарователно лесно.  Да знам, че няма да се изгубя, че ще запазя поне детските си очи. Да знам. Всичко. Или поне нещо.

Надявам се, когато бъдещето стане настояще, а настоящето стане минало все още да мога да живея с призраците, които са станали част от мен. Надявам се бъдещето да ми позволи да обичам себе си и света, който съм си изградила сама. Надявам се да не проверявам под леглото за чудовища, защо вече знам, че те най-добре живеят в мен. Надявам се, но не мога да знам. И така е по-добре. Някой ден ще разбера. Надявам се.

**********************************************************

Част първа: Малко момиче с дълги плитки кара червено колело с кошница отзад и мечтае за големи шумни чуждоземни градове, от където света може да промени.

Част втора: Млада жена с детски кафяви очи кара червено колело от ляво и мечтае за тихия уют на дома, от където може да се радва тихично на спокойстие и домашна храна.

Част трета: Предстои да бъде написана! 

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

it's you // post №100//

Обичам да спя отдясно, а леглото ми винаги ми е тясно. През нощта по няколко пъти се въртя, а на сутринта повярвала съм, че  мога да превзема света. Облепям си стените с думи, снимки и мечти и понякога си мисля, че стените от лудостта ми ги боли. Аз съм тих огън с лице, приказка за думи и едно момче. Нямам скрити повече в дрешника страшни тайни, а в шкафа бурканчета с билки омайни. В отражението на погледа му живея, искам до него да побелея. До вчера бях малко уплашено дете, виждащо във всяка сянка и всеки шум зверове. Днес съм млада, порастваща жена, къпя мислите си в пролетната роса.

Седя пред екрана на неговия компютър, защото отказах да имам мои, пиша свободни съчинения на тема "Рими между две откачени фрази" и слушам музиката, която съм си отделила само за онези специални моменти, които деля с думите. А той стои на леглото и жадно поглъща следваща книга, взрян в екрана на Киндъл-а. Очилата лекичко се клатушкат на ръба на носа и диша толкова равно, че понякога се чудя чете ли, спи ли с отворени очи? Стаята ни не е голяма, но ни стига - бели стени и един Айнщайн, който се плези от голям плакат, моите "скъпоценни" огърлици висят на някакъв забравен от бога пирон. Стаята не е голяма, но има място за моите чифтове обувки, скрити под леглото и неговите дрехи за колоездене - грижливо прибрани в тъмна торбичка върху гардероба. Милият той, цяла вечер бива измъчван с музикалния ми вкус, който аз нежно наричам "еклектичен", но ако трябва да съм откровена е просто сбирщина от различни, не винаги твърде смислени и/или добре звучащи песни и тракове. Справя се като рицар и с моите внезапни изблици на сълзи със и без причина. Щастливи сълзи, тъжни сълзи, ядосани сълзи, объркани такива, непредвидено предизвикани от хубавата мелодия на някоя песен, сълзи по книги, сълзи по дома, сълзи, защото съм уморена, сълзи по всяка дума написана от Исабел Алиенде и непонятно много сълзи по Хари Потър - книгите и филмите. Рамо до рамо с неговите ризи в гардероба стоят моите роклите, а манежа ми от парфюми и бижута избута някак си в ъгълчето неговия (прекрасен) парфюм. Налага му се и да търпи моето нашествие на възглавницата му, без дори да намекне да си спя на моята. И ме чака да се натуткам, избирайки си шал сутринта. Безпрекословно яде кулинарните ми експерименти с усмивка на лице и стомах, издържащ до сега на всичко, на което съм го подложила.

Часът минава 12. Той си легна и предполагам, че вече спи. Уморен е, знам, има големи планове и гордо крачи към постигането им, полага ежедневни усилия и не се надява шанса просто да го споходи току-така. Насърчава и мен, не просто да летя в облаците и да строя кули сред тях, ами да им подложа здрави основи в земята. Основи, които да ми служат за подпора, когато ветровете се опитат да ме съборят и разгромят. Прощава ми, че съм това, което съм, дори мисля, че ме харесва с лудостите и пъзелите на мислите ми, в които аз сама се губя и обърквам. Търпелив е с мен и със семейството ми, което, повярвайте ми, е много. Знае всичко за мен и пак ме обича. Той е моят дом и моето семейство сега. Той е всичко, което имам на този мрачен, дъждовен и ветровит остров. Той е смисълът, същността, любовта, тишината, музиката, света, аз, Париж. Той.

Изгубих се в мислите си отново. Той спи. И аз до него.

1+1=2
1+1=1 
1+1= ∞

Ти, любими, си моят пост 100.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Swing Fairy-tale

on the edge of insanity  

Ще се свия на кълбо в леглото и в своя чест ще си запаля една последна цигара, защото вече спирам да дивея и ще съм мила, мъдра и добра. Това ще е краят на всички онези неща, дето ме убиват в пъти повече, отколкото да ме поддържат жива. Вече не е забавно да си крия празните бутилки под леглото, нито пък по джобчетата да кътам цигари. Продавам си злините, евтино ги давам, всичките за едната му пуста любов. Сега си подреждам около леглото шарени големи чаши пълни със сладък чай, вкусен, ароматен, а джобчетата ми пълни са с бонбонки, малки, сладки, безобидни, по детски хубави и щастливи.

Малката Алиса, помниш ли я, оная дето през заешката дупка падна право в Чудната Земя, смалява се, пораства, бори с Червената кралица, дори накрая я победи. А чу ли, че после попадна в Огледалната Страна, дето всички я гледаха, но никой не я виждаше. И тя стана една такава чуплива, крехка на вид, ама пък не. Оказа се, че не е. Оказа се малък диамант, дето с лекота би разбила на пърчета досадните ужасни стъкла.

А после дойде Ариел. С червените коси, голевите очи и още по-големите мечти. Ариел, чието сърце не познаваше граници и стени и искаше света да промени. Ариел обичаше много. Ариел обичаше силно. И не усещаше ни страх, ни свян, ни болка, само плам. За туй се и нашари цялата, да не забрави никога коя е и каква е. И после си отряза косите, маковете паднаха в прах, уж порасна със замах, а всъщност само си направи още място в сърцето, за да обича и да раздава още повече любов.

 ********************************************************************************************

• Ти ли си Алиса?
• Бях. Навремето.
• Ами Ариел?
• И нея бях. Ама вече не съм.
• Сега коя си?
• Сега съм момиче.
• Защо?
• Така съм щастлива.
   ***************************************************************************************
  А срещали ли сте се с малката захарна фея с крилата от бонбони и близалки? Дето танцува с желираните мечета. Онази, дето като я снимаш и косата й се подава през снимките, като горещ шоколад да се разлива по възглавниците и вятъра да се приплита в любовна игра с нея. Същата, с най-шарените мисли и най-големите очи, очите на сърне и сърцето на дете, ама и усмивката на жена. Феята дето уж беше като създадена за Питър Пан, но не. Не беше. Не че Питър Пан е лош, ама не беше за нея. На нея й дай някой голям, да може да я скрие в прегръдките си и да не я пуска, докато тя не се задъха от любов и щастие, сълзи да й избиват от очите от радост и пак да не може да се нарадва. Някой див й дай на нея, дето да се хвърля в бурното море с нея, да се гмуркат из дълбините на световете, да я крие в предното си джобче и да я води на каравана, където по цял ден да си я гледа и да й се радва и да й сипва по малко ром в чай вечерно време, за да не й изтиват феините крака. Малечка Палечка тъй силно се влюби в звяра, че всяка вечер тихичко се сгушваше в рошавата му брада и заедно откриваха новите значения на думите “аз и ти, сега!”.

*********************************************************************************************

• Коя е Захарната Фея?
• О, нима не знаеш Малечка Палечка?
• Коя Малечка Палечка? Приятелката на децата?
• Същата. Тя е моята Бамби, дето си прави къщичща сред цветята.
• От къде я познаваш?
• Тя ми е сестра, любима, половинка, моя. Тя ми е част от душата.
   ***************************************************************************************
  Вече не пуша. Нито пък пия. Не искам. И не мога. Не ми го позволява душата. Наричат ме Боровинка, защото ми отива на сърцето, на лицето. Не съм много голяма, в шепи се събирам точно като боровинки. Сутрин рано си правя слабо кафе, а след обяда чай по английски и впервам поглед в безкрайното небе. Имам си и един Господин Боровинков, дето така силно, плодово си го обичам , че чак сърцето понякога ме боли и от очите ми излизат изкри. Той ми е Слънцето, аз съм му Луната, заедно потъваме в небесата. Нощем аз го топля с думите си безкрайни, денем той ми приготвя хляб с билки омайни. Ах, по-щастлива малка Боровинка няма нийде на земята. Обичам много. И силно обичам. И обичам чувствата си в думички да обличам.

 ********************************************************************************************

Бамби, щe бъдеш ли моята малка тайна магия? Чудна орисия. Мъничка сладка малинка. Думите ти ми вдъхват ищец да създавам, да бъда творец. Теб ще те напечатам на пишеща машина. Ще те нарисувам с темперни бои. Ще те снимам на черно-бяла лента. Ще те слушам на грамофонна плоча. Ще те бродирам с копринени конци. Ще те скривам всяка вечер в кутията за чай, малка моя скришна тайна, ще те завивам със захар и ще ти подарявам първите слънчеви лъчи. Няма да оставя пълната луна да те плаши с големите си сиви очи и вятъра да изстудява тънките ти пръсти. Ще те храня с думи и мечти, малки сладки и сок от боровинки, ще те карам да се смееш докато коремът от щастие не те заболи. И ще ти подарявам приказки, от които в очите ти да проблясват мечти.

And somewhere in the world there's a simple and beutiful love for you.

Antes de las seis

Чух, че искаш да си сам, за това дойдох. Да ти подаря малко споделена тишина и просто с теб да постоя. Никой не е истински сам на света, за това съм и аз при теб сега. Нищо не искам,  още по-малко предлагам, просто да не е нещастна празна тишина.  За това съм тук.

Ако решиш – говори. Аз ще слушам, ще се усмихвам и ще мълча. Това е простичка сделка – тишина и свобода за няколко мига от вечността. Без тежки мисли и неизречени лъжи. Просто двама споделили малко нещо, късче от безкрая. Ти ще отронваш едва по дума една, а аз ще стоя и ще унищожавам жестокото усещане за празнина.

Поискаш ли от мен да говоря – ще го направя без тъга. Ще ти разкажа за чудни светове и невероятни места с думичка една едва. Ще ти разкажа за първите лъчи на Слънцето, за първите отблясъци на пълната Луна, как целува ме дъждът и защо мой брат е вятърът. Ще изпълня стаята с най-живите и ценни думи на света. А когато видя, че уморил си се и искаш просто да поспиш – ще те завия с огнените си коси, ще те потопя в златните си очи и до теб малка, безстрашна, най-твоя ще остана до първите мигове на деня.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Viva la vida

--Viva la vida --

Греховни удоволствие. Виновни, по презюнкция.  Истроията мълчи, от ъгъла дочува се гласът на певицата, ледът топи се по кристала и разрежда течността от рая. И сочни, червени, вкусни череши. За цвят и малко страст.

Като в стар, забравен филм, макар и действието малко да наповня на френски водевил. Не всичко винаги ще върви по вода, героите изпитваме една такава неопределена тъга, защото тъй бързо изнизва се през пръстите ни нощта.

Измисли ми песен, дай ми тон, помогни ми да намеря място, което да нарека дом. Създай ръка за ръка с мен света, нека прелетим над морето и докоснем с пръстите на краката си небето. Казаха ми, че ти най-добре знаеш как да създаваш проблеми, вземи ме със себе си, ще правим пакости на две смени. Аз толкова, толкова, толкова много да обичам да бъда дете, толкова много да ми се иска просто да можех по цял ден да си играя на двора, да скачам с по-големите на въже. А те се опитват да ме направят голяма, да ми отнемат и това щастие, да ми нанесат и тази рана. Не стига, че ми взеха запалката, онази дето баба ми я подари и дето мирише на мечти. Не стига и че ми казаха , да спра да викам, иначе щели да ме пратят сама да се скитам. Ами и искаха  и да ме накарат като пресичам да се оглеждам!  Бива ли, представяте ли си някаква по-голяма тъга от това да ме накарат да стана реална част от света.

Аз, драги ми, мили мой, аз не съм създадени за някакви човешко окови. Е, можете да ме оковете, естествено, можете  да се пробвате към земята да ме приковете, но от сега ви казвам – по-добре се откажете. В сърцето си крия самодива, ключът към моят свят е скрит в старата ми снимка в анфаз. Ако искате при майка ми отидете и тази снимка потърсете. На гърба й ще откриете надпис с почерка й по-детски красив – Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари. Сега разбрахте ли? Това са най-тежките окови, само от тях не бих могла да се отскубна на мига. Оковавам се към любовта, заживявам с повече от една душа, скрита в тънката ми снага. Обикна ли, подаря ли си сърцето – политам с него към небето. Издигам се стремглаво над човешките краски и нрави, докато открия своят малък облак от захарен памук. И червени сочни череши. Тогава оставам там, създавам мой си свят, обичам и творя, летя. Без окови. Само с любовта.

Ах, какви смешни герои сме всичките ние. Един с яркоцветни коси, друг с малка шапка и дълги, куклени мигли, трети с одежди от на пауна по-шарени. Смешни малки пешки, всеки вярващ в уникалността на своята история, а всъщност никой не знаещ откъде идва и къде отива, защо мен в думите ме бива, а от теб по-добър на пианото скоро не се е раждал. Нима всичко това зависи от страстта, нима няма значение колко бързо тича ни мисълта, какво е важно. И защо, ах защо, толкова сложно устроен е света. Не може ли просто ти да ме обичаш, него да го обича тя, всичко да е просто, всеки да се наслаждава на вътрешната си красота. Що за извратено удоволствие изпитвате от чуждата тъга, не ви ли стига, че и без друго хем малък, хем тесен, хем нещастен е света. О, моля ви, вземете моята широка, влюбена, позакърпена душа, но помогнете ми да спасим човешкото в човека. Не е толкова много, просто почваме да обичаме просто заради любовта, а не заради това, че така е прието да правиме. И сме добри, защото го можем и защото го искаме. Защото е лесно и приятно, когато видиш себе си отразен в погледа и усмивката, породена от това, че си олеснил нечия тежка, страшна, опасна, погрешна човешка душа. Ах, защо на мен така лесно ми пасва към непознатите да съм добра?

* * * * *

Малко момиче кара голям велосипед с кошничка отпред. Вятърът вие късите й косици, тя бърза колкото може, цяла запъхтяна, пътят към него я води, изнемогва по склона почти, но не се отакзва, а бърза ли, бърза, той я чака, ах, дано само не изпусне влака. Отпред му носи подарък, който да му напомня за нея, когато писмата закъсняват, а думите не стигат. Тези глупави думи, защо никога не стигат, защо никога не са наяве тъй силни и добри както ги сънува в мислите си през горещите летни дни. Ако той можеш да чуе какво става в мислите й нямаше толкова да бърза да си отиде и в своя подреден свят да се скрие. Но не може. За това е сега и албумът в кошничката отпред. Тя снима своят свят 100 дена подред, за да може със снимки мислите си да му покаже, че никой по-ценен от него няма да му разкаже. И сеге бърза, по склона е вече надолу, бърза, влака тръгва след час, а тя има и през фотото да мине – там е оставила да й промият една снимка. В анфаз. Отзад майка й, дето пред магазина за торти я чака, обеща да напише с почерка си по детски красив „Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари”. За да знае все пак той – тя го обича, но няма винаги след него да тича. Ако той я обича – ще я чака на края на града всеки ден, за да ходят да крадат череши и разсмяни по поляните да лежат, а сърцата им в небето да летат. Той обеща да я чака. Докато стане голяма и може да разбере красотата на това да си спомняш детството, споделено с някой любим.

* * * * *

Тракат клавишите на старата пишеща машина, наум пия една чаша сок от свежи боровинки и броя точките по крилцата на малките калинки. Вечерта е толкова късна, че е почти ранно утро, доста е топло, чак е светло, макар и тъмно. Черно-бял котарак спи на леглото и не иска да отстъпи ми мястото. Ярко червена роза на нощното шкафче, разкази за любов и тефтер, със страници, надраскани с думи напът към града. Ако имаше щурци би било толкова красиво, макар и някак досадно шумно. Или ако можех просто да свиря на пиано. Ако можех да свиря на пиано би било добре, щях да мога да подарявам на хората тактовете на моето сърце. А сега само редя нанизи от думи, пускам вихрогони, опънати на две струни. Едната има сърце за красотата, другата намира звуците, с които шепне ми душата.

А мастиленото ми сърце на крака води ме по пътя ми към себе си и към света!

снимка: Моника В. Тодорова

***

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Фантасма

Когато порасна ще стана Луна,

ще мечтаят за мен в тъмата на нощта.

Като остарея ще съм падаща звездна,

последен полет преди срещата със смъртта.

А сега съм просто думи,

изографисани с цветове от божури.

Сега съм първата роса,

сълзите на небето след дъжда.

***

Изгря голяма червена Луда,

топъна в мрак и красота света.

Някъде стояха двама в споделена тишина

и гледаха как в краката им се ражда града.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

love will set us free

Експлозия от звуци, цветове и светлина.
Експлозия от радост в една човешка ръка.
Експлозия от мисли и една искра в погледа.
Експлозия от чувства и малко споделена тишина.

Колко малко ни е нужно.
Как навярно всичко друго ни е чуждо.
Колко далечни са тъжните очи.
Как леко минават и най-тежките дни.

Целият свят може да бъде променен.
Целият свят може да миг да бъде осветен.
Целият свят, а всъщност просто две очи.
Целият свят, това сме просто аз и ти.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

9 Loves

1. Loverboy ♥♥♥-♥♥♥-♥♥♥ ;

2. Филмите на Уди Алън, късометражни филми, Анджелина Джоли, Скарлет Йохансон, френско и италианско старо кино, Мерлин Монро и Грета Гарбо

3. Горещо кафе рано сутринта, домашни сладка, палачинки, сладолед, млечен шоколад;

4. Приятелите си, щурите моменти, веселите спомени, които създаваме, идиотските снимки и лафовете, които се разбират само от нас;

5. Качествена музика, която ме кара да мечтая и летя;

6. Пътешествията, влакове, гари неразделни, света;

7. Бързи коли, мощни мотори, татуси, пиърсинги, бира и рок;

8. Дебели книги, интересни статии, женски списания, мъжките списания (!), модата, дрехите и обувките, еко хартия, нови книги, книги по-възрастни от мен, красиви снимки и странни думи;

9. Стария си фотоапарат, Той да ме снима, да пея под дъжда, да играя на гоненица, да се гушим в завивките, посрещанията на Нова Година, рождените дни, плюшените мечета, хартиените писма и целувките по врата.






Ти си целият ми свят . . .

Снимка на стената

Танцуваща на лунна светлина, под звуците на музиката на мислите си, пристъпваща едвам на пръсти, въртяща се в кръг, не спираща, с развени коси и разперени ръце, ето я дъщерята на луната, момичето с косите от звезди, момичето с очите пълни с искри.
Знаеш ли, пътнико, знаеш ли коя е тя? Познаваш ли я от преди, виждал ли си я по пътища отъпкани и друми незнайни. Дали е родена сред житни поля или на брега на бурна река? Виждал ли си я преди, чувал ли си мелодията на гласа й? Знаеш ли цвета на мислите й? Не, пътнико, не, ти я познаваш само така, танцуваща в мрака, сянка на перваза, отражение от счупено стъкло. А коя е тя?
Страннико, накъде се е запътила тя, знаеш ли от къде идва, къде отива? Знаеш ли защо все сама е, танцувала ли е нявга на дневна светлина, дали е пропътувала четирите посоки на света? Излиза ли някога от стаята си с четири счупени прозореца, има ли врата навън, към света? Не, не ти е понятна искрата в погледа й, не си я виждал как се крие от ярката слънчева светлина. Нищо не знаеш за нея ти, нищо освен, че боса танцува и все сама, все сама.
Има ли тя друга същност през деня? Става ли, работи ли, прибира ли се уморена в стаята си, заобиколена все от спомени? С хората говори ли си, или все с призраци обградена е? Познава ли я някой щом завесата падне и изгрее чистата лунна светлина? Крие ли се зад завесата, докосвайки счупените стъкла с дланите си? Какво прави, когато иска да се скрие от света? Виждал ли я е някой щом изгрее слънчевата светлина?
Дъщерята на луната танцува своя последен танц. Върти се на пръсти, с разпилени по рамената коси, тя е първата любов на сенките и нощта. Музика от стар грамофон и рокля от шифон, боса, тиха, нежна, сама, но не и самотна. Тя танцува, върти се, тананика. Няма друга като нея, тя е единствена и уникална. Всяка нощ е последен танц, всяко утро се крие в тълпата. Ето я, на рамката на прозореца, танцува тя по перилата. Височината не я мори, тя е дъщерята на луната.
А от стара черно-бяла снимка на стената я гледа той – нейният герой. За него тя танцува всяка нощ, за нейния любим. Танцува сякаш няма утре, танцува сякаш той е там и я гледа. Танцува на неговите любими плочи, тананика тихо, с глас дочуващ се едвам, само той да я чувам. И говори ли му, говори. Танцува и думите нежно реди. А той я гледа, от снимка черно-бяла на стената. И усмихва се. Млад кадет, в униформа нова.
Танцува дъщерята на луната, танцува всяка нощ. Ако я видиш, страннико, някоя чудна вечер, танцуваща с разпилени коси, боса по дървения под, не усмихвай се ти. Защото таз жена, танцуваща в мрака е тъжна и сама. Нейният млад съпруг, красивият кадет, отиде на бойното поле. И навярно там ще си остане. Но тя танцува всяка нощ, отплаща се с единственото, което има и в замяна моли се луната да го пази, да й го върне жив. Това е тя, дъщерята на луната. Тя е боса, тиха, нежна и сама, но не е самотна. Тя има любовта и това й стига.







Ти си целият ми свят . . .

аз съм

Аз съм картина на вишнев цвят в японската галерия.

Аз съм белег от стара рана, още не зарастнал.

Аз съм снимка, запечатана в теб.

Аз съм разказ, още недовършен.

Аз съм нота от ария голяма.

Аз съм прашинка цветна на перваза.

Аз съм писмо с много марки и твоя адрес.

Аз съм глътка алкохол в следобедния чай.

Аз съм панделка в собствените си коси.

Аз съм постоянна дата в календара.

Аз съм листо, плаващо в морето.

Аз съм думи, прошепнати във мрака на твоя ден.

Аз съм птица на цветни петна.

Аз съм кактус сред цветята.

Аз съм танц само за двама под нощното небе.

Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. АЗ СЪМ.

Аз съм момичето със мъжкия парфюм.

Аз съм момичето със златните очи.

Аз съм момичето със мислите от звезди.

Аз съм момичето с твоята риза.

А ти ...

Ти си целият ми свят . . .

егоистично ...

днес го осъзнах. от другиден приятелите ми от 12-ти клас няма да ги има в училище. и аз ще съм сама. или по-скоро самотна. казваш ми, че трябва да се радвам, че са се отървали.
е да, ама сега съм егоист!
искам като закъснявам за час Владо да крещи след мен "Каравеловска зелке!" и аз да се забавям още повече, защото спирам, за да се карам с него и накрая да се разхилваме и да забравяме, че сме се джафкали
искам Марин да влиза през малкия вход и аз да тичам да го посрещна, за да му пожелая един хубав ден и да гушвам Мечо М за късмет
искам Вяра да се отделя от шайката си "известни и харесвани", за дойде и да ме целуне, да ми каже колко съм хубава и как е прочела нещо мое и искала автограф върху първата ми книга
искам Рени да се показва през вратата едвам-едвам и да пита "Стаси и Йони може лиии ?"
искам да вървя по коридора и да се поздравявам с Боян без дори да съм се запознавала някога с него
искам Добс да ме пресреща по коридора и да ме пита кога ще дойда с пусната коса
просто не искам училището да се пълни с дребни идиотчета, искам си приятелите!
и искам теб! тук! при мен! с мен! само за мен!



Ти си целият ми свят . . .

Раждането на един ден

Седнала на рамката на прозореца, с поглед устремен към звездите и чаша горещо сутрещно кафе в ръцете, тя се наслаждаваше на изгряващото слънце. Само по горнището на пижамата му, с разпуснати коси, боса, тя беше по – скоро сън, отколкото момиче. Мислите й, леки и свободни, блуждаеха из простора. Отвреме – навреме, всъщност почти всяка минута, тя обръщаше глава към леглото и по – скоро към прекрасното момче, спящо в него. Изглеждаше така красив. Усмихваше се насън, като дете. Диханието му беше спокойно. Тя седеше и му се наслаждаваше. Това беше той, нейното момче. С него прекара предната нощ. На него беше дарила сърцето си. Усмихна се на себе си и пак се загледа през прозореца.
В следващия момент той се раздвижи. Протегна се, усмихна се и се поизправи в леглото. Наклони лекичко глава и остана да я гледа. Когато погледите им се срещнаха тя тихичко изхийка.
- Добро утро, любов моя. – прошепна той.
- Оу! Да не те събудих? Извинявай, не е било нарочно. – меките й и сочни устни се изкривиха в извинителна усмивка.
- Не, събудих се от лекия мирис на кафе, примесен с твоя аромат. Пък и толкова много исках да те видя, че нямаше как да не се събудя. – невероятните му зелени очи виждаха само нея.
- Ммм … чудех се … - мъркаше тя, докато лазеше на четири крака по леглото – какво ти се прави днес … да правя ли закуска … или ще останем в леглото … още мааалко – последно го прошепна в ухото му.
Докато се усети, той я държеше в прегръдките си, а дъхът му се сля с нейния. Утрото се раждаше, но нямаше кой да го забележи. Той имаше нея в прегръдките си, а на нея за какво й беше да гледа звездите, нали държеше Слънцето си, между дланите си. Когато той се отдели от нея, ръцето му се заиграха в златните й коси, а зелените му очи я гледаха някак по – различно, по – сериозно. Тя го погледна уплашено, не й беше привично да го гледа сериозен. Благата му усмивка я успокои, но само леко, защото погледът му си оставаше същият.
- Трябва да поговорим. – точно това не й се искаше да чува – Важно е.
- Да, добре, няма проблем. – тя се насили да се усмихне, но стомахът й беше свит на топка.
- Така, искам да те питам нещо. Важно е и може да се каже дори съдбоносно. – усмивката му ставаше все по – широка, но очите му бяха все така сериозни. – Искаш ли да посрещаме заедно изгревите? Да изпращаме залезите? Да си до мен всяка сутрин докато дишаме? Да делим не само един дом, но и една съдба? Това, което искам да те попитам е . . . искаш ли да ми станеш жена? Ще ме направиш ли пръв, сред равните ми, най – щаслив от щастливите? Ще се омъжиш ли за мен? Ще бъдеш ли за мен и огънят, и водата, и въздухът, и земята? Мое небе, море, река, планина? Пролетта, лятото, есента и зимата на света ми? Ще бъдеш ли с мен от тук, до края на света, а и отвъд ?
- Да! Да! Да! Ще бъда всичко за теб. – тя се хвърли на врата му, като не можеше да спре да го обсипва с целувки. – Да, сърце мое, Слънце мое, радост моя, живот мой. Да!
- Да, моя съдба! О, да! – извика щастлив той.
Тя за миг откъсна устините си от него и погледна към прозореца. Денят се раждаше. Колко прекрасни бяха първите лъчи на новия ден, колко чудно синьо беше небето, колко мелодично свиреше вятърът, колко красив беше светът. Денят се раждаше по – прекрасен от всякога до сега, а те го посрещаха заедно, влюбени, по – щастливи от всеки друг на света. Погледна го и го целуна. Имаше Слънцето в ръцете си.

Ти си целият ми свят . . .

Само теб!

Само аз си знам колко много те обичам и как бих живяла без теб. Ти си целият ми свят, сега и завинаги...

Бъди винаги до мен. Твоя съм.







Ти си целият ми свят . . .

7/8 обич

Ето ме отново тук, на края на света, седнала на рамката на града. Ето ме, твоя съм, ето ме, ничия не съм, ето ме, истинска съм. Ето ме, тук съм. Ела и ме вземи. Теб чакам, само теб, единствен теб. Само теб ...
Ела и ме прегърни. Ела и ме целуни. Ела, при мен ела. Ела, с мен бъди. Ела, мой бъди. Обичам те. Теб обичам. От глава до пети. От първата къдрица до последната частица. Цялата си любов ще ти даря, цялото си сърце ще ти дам. Само ги поискай. Само ги пожелай и ще са твои. Дори и аз. Ще ме имаш. Цялата. Парче по парче. Част по част.
Спри се и погледни в моите очи, спри се и прочети дланите ми. Спри се и виж белезите по гърба ми. Спри се и целуни сълзите ми. Спри се и се обгърни в мислите ми. Спри се и виж ме как невинна съм. Спри се – аз те чакам от толкова много време. Спри се.
Погледа ти казва толкова много неща. Виждам чудни светове и неоткрити дълбини в него. Приказки без думи ми разказва. Шепне ми в тихия ден, носи ме по небето на безкрая. В зелените ти очи потъвам – истинска и нова, преродена само за теб. В тях аз съм себе си, твоя съм. В твоите зелени очи.
Заснеми ме на лента черно-бяла, да остана спомен жив и ярък в мислите ти. Нарисувай ме с думи, боядисай съзнанието ми с мисли. Отпечатай ме върху сърцето си, сега и завинаги. Обиколи заедно с мене пределите на света. Нека остана завинаги твоя. А ти ще си завинаги мой.
Има толкова много неща, които искам да ти кажа. Толкова дъхави страници от живота си имам да ти разкажа. Толкова спомени искам да ти споделя. Токова мисли ще ти подаря.
Ти, 7/8 от света ми. Ти, 7/8 от сърцето ми. Ти, 7/8 от спомените ми. Ти, 7/8 от мечтите ми. Ти, 7/8 от миналото ми. Ти, 7/8 от бъдещето ми. Ти ...
Ти, 7/8 от мен. Ти, 7/8 от обичта ми!








All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

now is A L L up to Y O U . . .


















All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Влюбена

Песъчинките изнизват се,
Времената се менят-
Мечти променят се,
Радостни трептят.

Прегръдки утешават,
Спомени избледняват.
Усмивките се появяват,
Разбрали, че това е красотата.

Сърцето почва смело да тупти,
В погледа се отразяват слънчеви лъчи.
Коси във вятъра се разпиляват
Пуснати на свобода за идните дни.

Черни клепки мигат,
Стъписани пред образи нови.
Руменина бузите залива,
Разбрала жеста на бъдещите дни.

Аромат на познато,
Път,пристан или посока,
Разходка към мечтите
Или просто думи щастливи . . .


…Влюбена…





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Виновна

Седнах, за да те чакам.
Открих,че не мога да забравя те.
Затова чаках,докато дишах.
Но накрая умрях, просто нямаше смисъл.

Реших да погреба мечтите,
Забравила кога са родени.
Избягаха горките,
Видели, че не си ги познах.

Реших да подаря любовта,
А тя се оказа пълна с омраза.
Изхвърлих я от дните,
Смятах, че ще съм добре и така.

Открих гнева,
Припознах се, че е приятел,
Паднах право в ръцете му,
А той дори ме прегърна.

Загубих невинността,
Влюбих се във вината,
Проклех си съдбата,
А в крайна сметка просто умря ми душата.

. . . Виновна . . .






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Трябва да ме видиш ...

Трябва да ме видиш, когато си махна грима. Трябва да ме погледнеш, когато са ми почернени очите. Трябва да ми кажеш тогава, че съм красива. Тогава ме сравнявай с тихия пролетен дъжд. Не сега. Сега съм прекрасна, знам това! Сега строи светлина от погледа ми, има блясък. Сега съм добре, сега съм „щастлива”. Сега ме виждаш с очите си, после ще ме разбираш със сърцето си. После, когато видиш размазаното по страните ми червило, ще ме познаеш ли? Ще бъдеш ли така добър да послушаш Малкия Принц. Нали помниш какво бе казал той. Хайде, спомни си, хайде. Нищо че не се сещаш. Аз ще ти кажа. Ето :

И знай, човеко, че най-важното е невидимо за очите. То е видимо единствено за сърцето!

Знам, наивно е да вярвам, че ще обичаш, когато маската падне. Знам, глупаво момиче съм. Знам. Но те обичам. Аз те обичам. Чуваш ли? Въпреки че не виждам под твоята маска, аз те обичам. Боря се срещу всичко, а мечтите ми са тъй крехки. Времето ме преследва, а аз го гоня. И не мога да го стигна. Хайде, любими мой, остани докато падне завесата и прожекторите изгаснат. Аз ще съм там, отзад, свита на кълбо. И ще те чакам, за да ме отнесеш в безкрая на тишината.

Ти си моята есенна кутийка,
Пълна със мечти.
Ти си моята стъклена хартийка,
Залепена върху сърцето ми.

Крясък. Вик. Стон. И после звук от разбито стъкло.
Намери ме на пода, спаси ме от мен самата!

И вярвай ми ти, когато прошепвах смутена, че обичам те. Махай се, ти няма как да останеш, когато завесата падне и грима се махне. Махай се и моля те, поне Малкия Принц не наранявай. Той е невинен.

Бях невинна, когато ме обикна.
Сега съм обикновена и просто сама.

. . . Прости ми, исках да ти даря сърце . . .





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.