Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Война

When the world is crashing down all you need is to try.

Някъде там, където нямаше нищо повече от малко земя и много небе. Някъде там, където всичко беше като късче от безкрая. Някъде там, далеч от градски шум и грозна суета. Някъде там...вятъра бе отнесъл снимка стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла. Откъсъчлен спомен от стара рана, песъчинка, останала след пожара, единствена устояла до края. На гърба, с почерк изящен, ситен и красив, бе изписано с много любов и още повече мечти "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!"

А от снимката се смееха двама млади, преплели пръсти и души сред свежи треви. Тя с разпилени от вятъра коси и очи, пълни със звезди, рокля на цветя и свежа, детска красота,той бе много по-висок, с тихи очи, с леко набола брада и небрежно-рошава коса. И снимката бе запечатала ги в първите дни на пролетта и любовта.

Беше 1940-тата, света се готвеше за война, а един пролетен ден тя случайно срещна го в града. От далече той я видя и хареса ярката й рижа коса, шума от смеха и походката на дете в тялото на жена. Когато за първи път срещна погледа му тя сякаш за миг света се спря и потъна в тишина. И тогава случи се магията. От първи поглед той обикна я и влюби се със сърцето на дете и ума на жена в него тя.

Но все пак света беше във война, а той бе млад. Отиде на фронта. А след него и тя. Майкай моли, плака, увещава, наказва, и пак не я спря. Знам, ако отида, може да умра, но без него моя смъртта - рече тя, сложи в куфара си две блузи и една пола и стана медицинска сестра на фронта.

Войната си вървеше, той бе смел и бърз и млад, смъртта реши, че може поне за сега да го пощади. Направи го герой, от онези, истинските, без медали, но с бойни рани и много извършени добрини. И дори за миг той не забрави я, тя гореше по-ярка от звезда, по-красива от мечта, виждаше я все така - както беше на снимката. И сякаш чуваше я да повтаря надписа от гърба "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!". А в една малка полева болница тя безспир се грижише за ранените - денем и нощя. Искаше да види любимия, искаше да дойде края на таз глупава война. И тогава, в една дъждовна нощ, в болницата появил се неочакван гост. Млад ефрейтор бил дошъл, със снимка в ръка, задъхан бил, мокър от дъжда -"Здравейте! Съжалявам, че връхлитам така! Ефрейтор Джоузеф Къри, не идвам по служба, търся Ева Блу, казаха ми, че тук е разпределена тя. Отдавна сърцето ми е нейно и идвам днес да я направя своя законна жена!". Тогава из-отзад се появи тя и пред себе си го видя - все тъй висок, със същите тъжно замислени очи, не по-рошав от преди, сякаш не спал от няколко дни. Той,когато я погледна видя прероден ангел, чието място не е тук, не на тази грешна земя - с ореол от рижа коса, с детска усмивка, способна да спаси света. Нямаше излишни думи, никой не питаше Какво?, Защо?, Кога?, свещеника просто ги венча.

Когато войната свърши, те се завърнаха в града, вече като мъж и жена. Той леко накуцваше от шрапнел в крака, тя беше постригала своята буйна рижа коса, но вече спокойно можеха да бъдат заедно и това беше най-важното сега.

Години по-късно за тяхната любов внуците знаеха само от снимката направена в средата на века. Избухна пожар, но тя оцеля. Вярно вече беше стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла, но бе запечатала на хартия откъснат миг от вечността. И това е. Любовта

*************************************************************************************

Нямам думи, а само искри. Прашни улици и изминали дни. Толкова дълго мълчах, може би ме просто ме хвана страх. Тихо. Тихо. Тишина. Краят на света.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

A tres metros sobre el cielo

Какво сънуват вълците? Има ли предел звездното небе? Защо солени са сълзите? Може ли една дума само да разбие женското сърце? Дъхът прогаря ли кожата като огън? Сънуваме ли в цветове? Има ли живот и след смъртта? Страх ли те е от дъжда? Тишината убива ли в невинността? Ще надбягаме ли птиците? Някой продължава ли да вярва в хората?

Ние заедно стоим, гледаме се, мълчим. Пред нас е цялата вселена, зад нас тълпата към сърцата ни устремена. Тичаме, викаме, слепи ни самотата. В малка къщичка от страхове всяка вечер спим, а на сутринта събуждаме се в палати от мечти. Къде отиваме, от къде идваме, деца ли ще умрем, възрастни ли се родихме.

Нищо тленно мое не притежавам, но и толкова ми стига. Претежавам на сърце всички реки, небеса, планини, поля. Мои са полетите на орела в небесата, тичането на коня в полята. Нищо не търся, надежда само предлагам. Усмивки и доброта подарявам, но никого да си вземе не задължавам.

Ние сами стоим, но заедно сме, когато дори за миг затворим очи. Можем просто да мълчим, а всъщност приказки на ум да разказваме. Целия свят побира се в рамките на едно сърце, целият свят събира се в две очи. И музиката, която обгръща ни, щом слънцето залезе с огнеструйни лъчи. А денят се ражда с вик на свобода.

Ти имаш време, а аз свобода. Искаш ли с теб да я споделя? Мислите ми са пълни с искри, те извират през думите ми. Заповядай, малко си вземи. Навън е студено, но в моя свят е вечна късна пролет, където има прохлада, но и топлина. Люляци цъфтят, разнасят аромата на смеха. Спри се, огледай се, не си сам на света. Имаш мен, аз съм тук и смятам да остана. Просто не съм такава – никога никой няма сам, сиротен, нещастен да изоставя. Дори и на 3 метра над небесата.

Въците сънуват красота. Звездното небе на нас се крепи. Сълзите солени са, защото извират от тъжни извори. Дума или поглед едва може са сломи женската душа. Дъхат прогаря кожата и белег остава за спомен. Сънуваме ярко, в черно-бели цветове. След смъртта има живот, но чужд, ние ставаме на кости и прах. От дъжда не ме е страх повече отколкото от смеха. Тишината убива невинността в тоновете на звука. Птиците ще надбягаме, разперили ярките си криле. Аз продължавам да вярвам на хората и да виждам в тях зрънце светлина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

a person who can’t be moved

Вече не се страхувам. Вече не стоя вслушана в мрака, опитвайки се наум да избистря истините от лъжите и красотата от тъгата. Вече не стоя със сведена глава. Вече не искам да се харесам винаги и на всички. Вече не обръщам внимание да глупавите и грозни обвинения.

Сега приемам, че може да съм различна, но пак хубава и обичана. Сега съм горда със себе си, със семейството си, с това от къде идвам и знам, къде отивам. Сега се опитвам да използвам възможностите докрай. Сега посрещам деня с усмивка и знам, че заспивайки някъде някой си мисли за мен. Сега имам себе си и другите и живея по възможно най-добрия за мен начин. Сега – целите ми изгледат реални и не се нужда от нищо повече от това, което вече имам.

Няма счупени сърца, няма разбити мечти, няма тъжни стихове, няма сълзи. Няма. Има ме мен. Има ги мечтите ми. Има го любимия човек. Има го любящото семейство. Има ги малкото, но верни и скъпи приятели. Има го сънят до късно, разходките, смехът, сладоледа, слънцето, дъжда, ние, вие, те. СВЕТЪТ!

Животът е красив. Музиката е тук, навсякъде. Новите изживявания, бурите от емоции, постигнатите цели. Вкуса на сладоледа, който напомня на детството. Старите снимки и белезите от приключенията. Лавиците отрупани с безбой книги. Стените, боядисани в контрасни цветове. Ти. Аз. Ние. Хората. Любовта. Приятелството. Живота.

Някой ден ще заснема късометражен филм, който да прожектират в старото кино. Някой ден ще съм обиколила света. Някой ден ще издам книга. Някой ден ще открия изложба с мои снимки. Някой ден ще имам деца, които ще науча, че хората са добри и трябва да се обграждаме с любов. Някой ден ще съм променила нечий живот. Някой ден ще организирам съвсем сама парти за приятел. Някой ден ще печа сладки дори и за съседските деца. Някой ден ще стана хубава старица, която се стои на люлеещия си стол до своя дядо и ще гледаме внуците си.

Някой ден. А сега – сега ще съм просто себе си. Защото така съм най-щастлива и най-обичана.







Ти си целият ми свят . . .

Dream a little dream of me

Градски шум. Прах. Суета. Фарове. И история една. Случила се в 2 през нощта.

Малък бар и две самотни души. Стара грамофонна плоча нежно се върти. Цигарен дим, тъжни очи. Жаден ли си, искаш ли питие? Ще ти сипя, а ти постой. Заведението затваря, но чак при първи петли. Има време, ти постой. „Ще останеш ли с мен до края на вечерта?”

Красотата ти е преходна, уви. По-бързо и от цвета на мака ще повехне, а косата ти ще посивее. Може би ще останеш стар и самотен. Може би никога никой няма да знае, че си съществувал. Може би. „Искам да оставя нещо след себе си” – признава тихо тя.

„Пушенето убива...” – изрича той с глух глас. Лумва пламък в полу-мрака и после тънка струйка дим. Всичко убива, всичко води към смърт. От първата си глътка въздух ние тичаме към смъртта, но се сещаме за това, чак когато е твърде късно, за да изживеем живота си така, както искаме.

„Не ме е страх. Вече не. А теб?” – тя го поглежда с големите си очи и въздъхва тихо. Плочата свършва, но продължава за се върти. Той мълчи, гледа в мрака. Слушат първите капка на дъжда. Всеки мечтае за нещо, сякаш е сам, сякаш е скрит от света. Нощта е ярка, а денят тъмен. И дали всъщност някой някога е стъпвал на Луната.

„Танцувай с мен.” – казва той и завърта нежната й снага в мрака. Музика отдавна няма, но какво от това. Леки тръпки от докосване едва. Вятъра ги погалва, а града навън явно заспал е под блясъка на плъната Луна. За миг човек би си помислил, че красив е света.

„Имаш ли нужда от приятел или просто споделена тишина – ще се срещнем тук, в малкия тих бар, при пълна Луна.” – усмихна му тя и стисна топлата му длан в своите две малки. Но нима някога случи се това. Не беше ли просто сън, споделен между двама странници в бар, на края на света? Те повървяха така, под дъжда, ръка за ръка, малко, само пряка-две и после се разделиха. Той на север, тя на юг, всеки тръгнал по своя път.

А споменът сякаш избледня, защото при пълна Луна никой никога не чакаше в бара, онзи – на края на света.






Ти си целият ми свят . . .

Снимка на стената

Танцуваща на лунна светлина, под звуците на музиката на мислите си, пристъпваща едвам на пръсти, въртяща се в кръг, не спираща, с развени коси и разперени ръце, ето я дъщерята на луната, момичето с косите от звезди, момичето с очите пълни с искри.
Знаеш ли, пътнико, знаеш ли коя е тя? Познаваш ли я от преди, виждал ли си я по пътища отъпкани и друми незнайни. Дали е родена сред житни поля или на брега на бурна река? Виждал ли си я преди, чувал ли си мелодията на гласа й? Знаеш ли цвета на мислите й? Не, пътнико, не, ти я познаваш само така, танцуваща в мрака, сянка на перваза, отражение от счупено стъкло. А коя е тя?
Страннико, накъде се е запътила тя, знаеш ли от къде идва, къде отива? Знаеш ли защо все сама е, танцувала ли е нявга на дневна светлина, дали е пропътувала четирите посоки на света? Излиза ли някога от стаята си с четири счупени прозореца, има ли врата навън, към света? Не, не ти е понятна искрата в погледа й, не си я виждал как се крие от ярката слънчева светлина. Нищо не знаеш за нея ти, нищо освен, че боса танцува и все сама, все сама.
Има ли тя друга същност през деня? Става ли, работи ли, прибира ли се уморена в стаята си, заобиколена все от спомени? С хората говори ли си, или все с призраци обградена е? Познава ли я някой щом завесата падне и изгрее чистата лунна светлина? Крие ли се зад завесата, докосвайки счупените стъкла с дланите си? Какво прави, когато иска да се скрие от света? Виждал ли я е някой щом изгрее слънчевата светлина?
Дъщерята на луната танцува своя последен танц. Върти се на пръсти, с разпилени по рамената коси, тя е първата любов на сенките и нощта. Музика от стар грамофон и рокля от шифон, боса, тиха, нежна, сама, но не и самотна. Тя танцува, върти се, тананика. Няма друга като нея, тя е единствена и уникална. Всяка нощ е последен танц, всяко утро се крие в тълпата. Ето я, на рамката на прозореца, танцува тя по перилата. Височината не я мори, тя е дъщерята на луната.
А от стара черно-бяла снимка на стената я гледа той – нейният герой. За него тя танцува всяка нощ, за нейния любим. Танцува сякаш няма утре, танцува сякаш той е там и я гледа. Танцува на неговите любими плочи, тананика тихо, с глас дочуващ се едвам, само той да я чувам. И говори ли му, говори. Танцува и думите нежно реди. А той я гледа, от снимка черно-бяла на стената. И усмихва се. Млад кадет, в униформа нова.
Танцува дъщерята на луната, танцува всяка нощ. Ако я видиш, страннико, някоя чудна вечер, танцуваща с разпилени коси, боса по дървения под, не усмихвай се ти. Защото таз жена, танцуваща в мрака е тъжна и сама. Нейният млад съпруг, красивият кадет, отиде на бойното поле. И навярно там ще си остане. Но тя танцува всяка нощ, отплаща се с единственото, което има и в замяна моли се луната да го пази, да й го върне жив. Това е тя, дъщерята на луната. Тя е боса, тиха, нежна и сама, но не е самотна. Тя има любовта и това й стига.







Ти си целият ми свят . . .

Кукла

Мисля, че е време да те запозная със себе си. Твърде дълго бях куклата, скрита в раклата. Малко съм се понапукала, но все още пазя красивите си момичешки черти. Рокличката ми е избеляла и къдрите вече не са съвсем къдрави. Но аз още съм красива. Просто трябваше някой да ме изкара от стария скрин, да ми вдъхне живот и живец. Да ме накара да се чувствам жива. Отново.
Сега седя на края на леглото ти и чаровно се усмихвам, пърхам с мигли. Лицето ми е застинало в прелестно изражение, каменно, без сърце. Малко съм рошава, панделката ми се е раздърпала, но косите ми все още имат цвят на есенни поля, вече на ухая на рози, но все още имам бодли. Аз съм кукла, но не и на конци. Аз съм кукла, но имам сълзи.
Подреждаш ме в красив рафт, нареждаш ме без умисъл – аз съм просто вещ, пореден трофей. Аз продължавам да се усмихвам, пърхам с мигли. Куклите на плачат, те са просто кукли. Те са играчка за онзи, който може да си ги позволи. Аз съм кукла – стара, изхабена, по момичешки красива, прашасала, напукана по ръбовете, с овехтяла рокля и чорлави коси. Но въпреки всичко – аз съм кукла, уникална в дефектите си, иначе извадена от все същия калъп. Вече никой не си играе с мен, вече никой не иска да ми ушие нова, ярка рокля.
Аз съм порцеланова кукла, пълна с мечти. Отвикнала от човешка реч и слънчеви лъчи, наследство за внуците. Музеен експонат, който никога повече няма да види умиление в нечии очи. Застинала във времето аз съм онази, която съм. Далеч от теб, от твоя свят. Аз константа, аз съм себе си.
Аз съм кукла. Имам мисли и сърце. Обичай ме или ме остави.






Ти си целият ми свят . . .

Аромат на познато

Под една върба, близо до една река, прегърнати в безкрая седяха двама. :
- Охарактеризирай ми мечтите си. – помоли го тя.
- Имам само една. Тя е висока и слаба. Крехка и по детски нежна. Има дълги кестеникаворуси коси и светли прями очи. Сърцето й бие с мелодичен, бавен такт, а усмивката й кара моето да затихва. Когато се навеждам да я целуна, тя се повдига на пръсти, за да достигнат по – бързо устните ни едни до други. Сякаш не върви, а пърха, прелита от стъпка на стъпка. Смехът й е лек, заразителен и звънлив, някак непринуден. Непривични са й всички игри и пози. Луната се отразява в очите й, а слънцето се крие в косите й. Когато я прегърна сякаш държа всичките слънчеви лъчи в ръцете си, сякаш с всяка своя фибра усещам леките смени в настроенията й, малките й капчици лудост. И най – важното – сега я държа в прегръдките си.
Тя вдигна поглед към него и седя дълго така, а всъщност само един миг. После се надигна на пръсти и сля дъха си с неговия. Заслуша се в бавния, правилен и спокоен ритъм на сърцата им. Все не можеше да повярва, че този перфектен човек, които сега спокойно беше облегнал глава на нейната, беше нейният любим. Вдиша аромата му и си пожела винаги да е така.