Ветре, Ветре, ти, ела,
за мъничко се спри в моята ръка.
Ветре, Ветре, ти, ела,
имам да ти разкажа приказка една:
В дядовата топла, мила ръка,
се събираше цялата ми позната земя.
В бабината усмивка и мека бяла коса,
отекваше звука на света.
Само татко знаеше кое е вярно и кое ясно,
А мама така и не запомни кое е ляво и кое дясно.
Слушай, Ветре, почакай, поспри,
знам си - смешно и бързо говоря, но изслушай ме ти.
Дядо ми за мен беше повече от най-великия Крал,
в джобчето си я ябълка, я нещо друго за мене все прибралл
Баба като малко поточе все румолеше,
а ако от светкавиците ме беше страх - до мене спеше.
Татко имаше най-ясните сини очи,
поисках ли разказваше ми легенди не с часове, а с дни.
Всички повтаряха, че мама е жива фурия,
но за мен тя си беше моята си сладка магия.
Сега и за мен казват, че вече съм голяма,
но затворя ли очи се виждам с коса до кръста и поредна нова рана.
Тичах боса по двора на село цяла неделя,
спъвах се и се оплитах в на прабаба новата къделя.
Ветре, Ветре, тръгвай сега,
тръгвай бързо с приказката ми към дома.
Изпей я на баба, на дядо я пошушни,
на мама в облаците я нарисувай, на татко красиво-четливо на лист я напиши.
Тръгвай, бързай, върви!
Думите ми ти на тях подари!
Тръгвай, Ветре, бързай, лети!
Че скоро ще се прибера, моля те, ти им кажи.
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
