Ветрова песен

Ветре, Ветре, ти, ела,

за мъничко се спри в моята ръка.

Ветре, Ветре, ти, ела,

имам да ти разкажа приказка една:

В дядовата топла, мила ръка,

се събираше цялата ми позната земя.

В бабината усмивка и мека бяла коса,

отекваше звука на света.

Само татко знаеше кое е вярно и кое ясно,

А мама така и не запомни кое е ляво и кое дясно.

Слушай, Ветре, почакай, поспри,

знам си - смешно и бързо говоря, но изслушай ме ти.

Дядо ми за мен беше повече от най-великия Крал,

в джобчето си я ябълка, я нещо друго за мене все прибралл

Баба като малко поточе все румолеше,

а ако от светкавиците ме беше страх - до мене спеше.

Татко имаше най-ясните сини очи,

поисках ли разказваше ми легенди не с часове, а с дни.

Всички повтаряха, че мама е жива фурия,

но за мен тя си беше моята си сладка магия.

Сега и за мен казват, че вече съм голяма,

но затворя ли очи се виждам с коса до кръста и поредна нова рана.

Тичах боса по двора на село цяла неделя,

спъвах се и се оплитах в на прабаба новата къделя.

Ветре, Ветре, тръгвай сега,

тръгвай бързо с приказката ми към дома.

Изпей я на баба, на дядо я пошушни,

на мама в облаците я нарисувай, на татко красиво-четливо на лист я напиши.

Тръгвай, бързай, върви!

Думите ми ти на тях подари!

Тръгвай, Ветре, бързай, лети!

Че скоро ще се прибера, моля те, ти им кажи.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

.тонове.

Ако някой ми каже, че трябва да живея в свят без музика, бих го помолила да сложи арсен във виното ми и да ме остави да умра като кралица, отровена от Борджиите.

Всяки ден слушам средно между 50-60 песни съзнателно. И понякога някоя песен е толкова...толкова истинска, че искам да я слушам отново и отново, и отново и да плача, слушайки гласа, който докосва сърцето и душата ми. Да се наслаждавам на мелодията, която прониква там, където не допускам никого освен любимия. И понякога тази песен сякаш остава с мен за дълго. Може би дори "докато смъртта ни раздели".

Обичам да си представям как съм история, написанана стара пишеща машина и след години някой ме открива скрита дълбоко в някоя стара книга и решава да ме преразкаже и да ми вдъхне нов живот и ярки цветове. И така да успявам да достигна до всички хора. Навсякъде по света. И те да ме помнят. Сякаш съм песен.

Ах, дано ако някой ден музиката умре - ме вземе със себе си. Не бих могла да живея, ако ги нямаше онези тонове, които ме карат да треперя, да пиша, да мечтая, да сънувам, да ЖИВЕЯ!






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Мълчаливата седмица

Писането става все по-трудно. Не че нямам мисли и чувства за изливане и споделяне, даже напротив -имам, но просто не искам да ги пресътворя. Някои от тях са свързани с личния ми живот и хората в него, които изрично не искат да се споменава нещо повече от самото наличие на връзка; други са прекалено объркани дори за мен самата и няма как да ги предам акуратно; трети са ми твърде болни въпроси и не искам да говоря за тях; а четвърти ... е, те са онези, които просто не стават за говорени, нали знаете - те просто са си досадни и ... безсмислени.

За това ... сега ще си помълча. Нали знаете, онова красиво, тихо, спокойно и тъжно мълчание. Мълчанието на една изгубена невинност, мълчанието на едно ужасяваща седмица. Мълчанието ... на потъналите в сълзи очи и изяждащата те отвътре болка, мълчанието, което е викове без глас. Моето мълчание. Моята мълчалива седмица.

Моята мълчалива седмица е към своя край. Имам чувството, че тя дотук не беше от 6 дена, а от 26. Беше наситена на емоции и, донякъде, на разочарования. Крепостта най-лесно се предава отвътре. Така и стана. Моята крепост се предаде отвътре, най-силния удар по нея беше нанесен от най-дълбоките й и лични недра - от сърцето й.

Не че беше толкова лоша. Не. Една от детските ми мечти се сбъдна, освен това усетих красотата от това да подадеш ръка на някой, който наистина е в нужда. Но само толкова. За пореден път се изложих там, където се предполага, че трябва да съм най-добра. Нервите успяха до такава степен да ме превземат, че да откажа помощ на приятел. В рамките на 24 часа успях два пъти да нараня любимия си човек и да го натъжа. И всичко това - от липсата на правилна комуникация.

Но сега ще разкажа за последното, въпреки че той няма да е никак доволен от това, че разказвам лични неща пред "хората". Пък и какво ли значение има, така и така този блог го чета само аз.

Проблема е, че в рамките на 3-4 дена е "забравял" да ми каже някакси, че си е намерил работа за лятото, в Англия (той там учи, но при последния ни разговор на тази тема ставаше дума, че ще в България за лятото), и направо изтърсва благата вест, че отива на оглед за квартира, от което самостоятелно трябва да достигна до умозаключението за работата и лятото. Но това не е най-важното. След това аз постъпих като пълен идиот и напълно си заслужих остатъка от деня. Имам невероятния талант да пиша жестоки, нараняващи и ледено студен e-mail-и, с които вместо да подобря нещата - нарочно ги влошавам. И го приложих. Към най-близкия ми, към човека, който ме обича и който обичам. И се скарахме. И аз съжалявам, ужасно много съжалявам.

Хей, там ли си, Миро? Четеш ли това. Навярно го четеш, защото аз ще съм ти пратила линка, винаги правя така. Добре. Извинявай. Трябваше първо да те изслушам, а после да те нападам. Това, че батерията ми падна дори само ме улесни. Съжалявам. Обичам те. Моля те, не ми се сърди и не бъди студен. Не казвай "Пожелавам ти приятна вечер" - и двамата знаем кога използваме този тип говорене. Не ми се сърди, не ме мрази, моля те. Просто искам прошка за ужасяващите думи, които изписах. И искам да ми казваш, когато нещата, които планираме заедно, се променят. Да ми казваш своевременно. Моля те. Моля.

Надявам се да искаш да говориш с мен след като изложих личните ни проблеми пред всеки, попаднал по грешка или не в блога. Мълчаливата ми седмица стана твърде мълчалива. По-мълчалива дори и от мен, стояща зад кулисите на Деня на Таланта и плачеща за Випуск 2011.







Съжалявам . . .

6 places I want to go

1. Япония, мечтая за нея цял живот;

2. Великобритания, но с надеждата да поостана ;) ;

3. Ню Йорк, все пак е класика;

4. Ню Орлеанс, там където джазът се ражда;

5. Монголия или Чили, искам да видя нещо коренно различно;

6. ЮАР, защото е екзотично и толкова ... по-различно от тук. А и Нелсън Мандела. love <3






Ти си целият ми свят . . .

7 wants

1. Сладка малка видео камера, за лично ползване. И да заснема късометражен филм.

2. Някой ден - да обзаведа нашата малка сладка къщичка/малко сладко апартаментче за две мишки и много любов.

3. Околосветско пътешествие на мотор. Или с влак.

4. Плочи на любимите ми изпълнители и хубав грамофон, на който да си ги слушам.

5. Да издам "Алманах на човешките съдби", да напиша книга и да открия изложба на мои портрети.

6. Да се науча да карам кола и мотор, да мога да стрелям по-добре с пистолет и да готвя (любимите МУ ястия).

7. Да съм по-добър човек, да обичам и да бъда обичана, да сме здраве и щастливи. И всичко да е ок.





Ти си целият ми свят . . .

10 secrets

1. Крия запалки в шкафа с бельото си.

2. Обичам да танцувам по улиците, когато никой не ме гледа.

3. Пазя първото си плюшно мече, което е още на мама.

4. Имам кутийка с "грехове" скрита в бюрото ми, която съдържа консумативи за прегрешения в крайни случаи.

5. Харесвам характера, очите, усмивката, поведението, мислите, действията, а не пола, за това еднакво си падам по момчета и по момичета.

6. Семеен тип съм и много искам да имам свое собствено семейство.

7. Мразя да пътувам с таксита, защото умирам от ужас какви идиоти може да са шофьорите.

8. Обичам. Много. И силно. И искам да съм така до живот. За това и пазя и ценя безкрайно много думите "Обичам те!".

9. Никога не съм се прибирала пияна, родителите ми не са ме виждали така, нито пък да пуша, не са ме чували и да псувам.

10. Обичам компанията на момчетата, защото с момичетата понякога драмата ми идва в повече.







Ти си целият ми свят . . .

Who's Your Daddy, Babe ?

Daddy...I miss you.
В един от най-щастливите ми мигове някога, а именно виждането на името ми в списъка с спедендианти на 1000 стипендии, теб те нямаше, татко. А аз така исках да си до мен. И този път те нямаше не по твоя вина, може би за първи път. Защото беше и все още си в болница без да могат да кажат какво ти е. Защото за първи път една от канарите в живота ми е така силно разклатена, защото споменаваха шепнешком от мен дори рак. Не съм готова да те оставя, тате, още нищо не си видял от мен. 17 години са твъде малко, за да успееш да видиш всичко, на което съм способна. Защото ти още не знаеш,но ще се гордееш с мен, ще съм твоят най-успял и едниствен син, твоята най-ритаща-задници и единствена дъщеря.
Какво значение има, че взех стипендията, ако не мога да ти се навирам под вестника с писмото от фондацията. Тате, моля те, ела си вкъщи, моля те. Липсват ми дори мачовете, дори слагането на покривка, защото ще вечеряме трима, а не 1/2. Защото и мама е като отнесена от есенния дъжд.
Тате, моля те, оправи се, моля те. Бъди си тук, за да мога аз пищяща да ти покажа името си в списъка. Моля те, бъди тук, за да видиш как пиша есето си за новия конкурс, в който ще участвам. Тате, моля те, прибери се вкъщи. Защото е така ужасно без теб - дори дядо вече не ми говори. Моля те, тате, моля те, моля те.
Толкова, толкова,толкова ме е страх. Искам да си дойдеш вкъщи, но не като в неделя - за да обядваш с нас и после да се върнеш в болницата.
Тате, та аз дори не знам къде лежиш. Толкова ме е страх да дойда и да те заваря в онази сиво-бяла стая, легнал на легло, с малки тръбички вливащи и изливащи разни неща от теб. Ела си вкъщи, тате, оправи се, моля те. Задава се мач на Локото по телевизията, хайде, прибери се вкъщи и ще седнем да го гледаме заедно.
Тате, ела си вкъщи. Липсваш ми и ме е страх. Много ме е страх. Както никога до сега. Ти просто се прибери, а аз ще съм твоят малък мъж, който сам си лепи тапетите и си сглобява шкафовете. Ти само се прибери удома. И бъди здрав. Както преди.
Ако искаш аз ще съм малкото ти момиченце пак, ще се сплитам на две плитки и ще ходя с блузи на мечета. Само се прибери. Само си ела вкъщи.
Daddy, please, com' home, i miss you and i love you. Daddy ...





Ти си целият ми свят . . .

Pecadora

Quiero decir te algo ...
Escúchame, escúchame ahora.
Mañana no estará.
Tienes pecados, ésto ya lo sé.
Y cuando te dije que yo también - no menté.
Hoy estoy aquí y todo es como es.
No tengo pelo rubio.
Y me gusta fumar.
Bebo alcohol y puedo jugar al futbol.
He besado muchos hombres.
Y también tantas mujeres.
Pero ahora estoy aquí. Todo es como es.
Te quiero. ¿Y tú?










Ти си целият ми свят . . .

Нашия свят

Хората все по-рядко говорим това, в което наистина вярваме и все по-трудно вярваме в това, за което говорим. Жалка е съдбата на съвременния Дон Кихот, изгубен е и Хамлет с предаността си. Не е нормално да ни е страх да отвърнем на поздрава на улицата, не е нормално да не мога спокойно да упътя някого, без да ме погледне по начин, който е доста далеч от приличието и да ми иска номера на телефона. Вече никой не вярва в добротата, избили сме детето в себе си, загубили сме невинността на мечтите и красотата на сълзите от радост. Децата са малки зли гении, възрастните са безскруполни използвачи. Света is crashin' down, а аз не знам мога ли да спася тези, които обичам.
Не желая да стоя отстрани и да се опитвам да запазя оставащото от планетата, не желая да се примирявам с болката в очите на любимите ми хора, не желая да чувам за случаи на домашно насилие, не мога вече и новините да гледам дори - малка част от мен умира с всяка новина за ново убийство, кражба, катастрофа. И не, не ми харесва този свят, в който ми се налага да живея, тази действителност ме убива и ме кара да се побърквам, досущ като пеперуда в буркан!
Преди около 3 месеца написах нещо с пръст на песъчливия път към нивите на село - I want to make difference for someone! Искам да оставя отпечатъка си верху нечий живот, да му помогна да стане по-добър и по-силен. Да бъда до него, когато се отърсва от проблемите си, да съм до него, когато отново се социализира, да съм до него и да съм му упора. Искам да помагам на децата, да им давам сили и вяра в тях самите. Да им покажа красотата на класическата музика, изяществото на поезията, страстта на графиките и живопистта. Искам да работя с тези така наречени проблемни деца и да покажа на тяхф и на света, че те са просто неразбрани, че могат да са добри и с красиви души. И ще го направя.
Защото за всеки има място под слънцето, а аз дори имам с кого да споделя моето. Бъдете добри.

Ти си целият ми свят . . .

егоистично ...

днес го осъзнах. от другиден приятелите ми от 12-ти клас няма да ги има в училище. и аз ще съм сама. или по-скоро самотна. казваш ми, че трябва да се радвам, че са се отървали.
е да, ама сега съм егоист!
искам като закъснявам за час Владо да крещи след мен "Каравеловска зелке!" и аз да се забавям още повече, защото спирам, за да се карам с него и накрая да се разхилваме и да забравяме, че сме се джафкали
искам Марин да влиза през малкия вход и аз да тичам да го посрещна, за да му пожелая един хубав ден и да гушвам Мечо М за късмет
искам Вяра да се отделя от шайката си "известни и харесвани", за дойде и да ме целуне, да ми каже колко съм хубава и как е прочела нещо мое и искала автограф върху първата ми книга
искам Рени да се показва през вратата едвам-едвам и да пита "Стаси и Йони може лиии ?"
искам да вървя по коридора и да се поздравявам с Боян без дори да съм се запознавала някога с него
искам Добс да ме пресреща по коридора и да ме пита кога ще дойда с пусната коса
просто не искам училището да се пълни с дребни идиотчета, искам си приятелите!
и искам теб! тук! при мен! с мен! само за мен!



Ти си целият ми свят . . .