Греховете на думите

Здравейте, аз съм Станислава. И някой ден ще стана социален работник. Ще стана социален работник, защото ме е грижа за хората, защото съм способна да обичам дори хора, които не познавам, защото бих останала в болницата заради напълно непознат, защото се спирам при децата, които плачат, защото ТОВА е нещото, в което ме бива и което ми е ПИСАНО да правя.

Здравейте, аз съм Станислава. И утре имам изпит по английски език, от който зависи бъдещето ми. И ме е страх, безумно много ме е страх. Сякаш целият ми свят е заложен на карта, на един ден, на 4 часа в една малка стая с един компютър. Твърде много амбиции, чувства, страсти, желания, мечти, животи са заложени на това. И трябва, искам, ЩЕ се справя толкова добре, колкото ми позволяват възможностите.

Здравейте, аз съм Станислава. И това, ТУК, съм аз. Имам истории и думи. И искам да ви ги разкажа. И ще го направя. Защото всички и всичко, дори думите си имат грехове.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Изгони скуката от училище

Попива по тетрадките, вкоренява се в пода, загнездва се и в най-малките ъгълчета на класната стая, прозира през погледите, крещи от отговорите. Ето я, нашата стара познайница, добра приятелка и вечна другарка в учебния процес – вече повече от сестра – нейно величие СКУКАТА. Станете на крака и я аплодирайте, деца, тя крачи бодро до вас ден след ден.
А трябва ли да е така? Имам далечни спомени от годините ми в прогимназията, където с нетърпение отивах на училище. Историята беше същински празник за бурните ми мисли, които вечно пораждаха нови и нови въпроси. И винаги намираха отговор в лицето на госпожата. А сега – вече 11-ти клас, не съм сигурна дали все още харесвам историята и дали някога отново ще посегна към нея.
Всеки ден, по всеки предмет, навсякъде виждам само намусени, отегчени и определено нещастни лица. Не беше ли училището вторият ни дом? Не лъхаше ли то на младост, смях и весел глъч? Само аз ли го виждам повече като затвор, където ме карат да уча непотребни неща, които никога няма да разбера, запомня, използвам? Нужно ли е всички да вървим по все същия коловоз, зазидани в остарели норми, където талантите и предпочитанията са недостатък, а не дар?!
Скучно ми е, защото в час никога няма време за всички, защото, докато един дърпа напред, друг иска да му се обясняват елементарни неща. Скучно ми е, защото всеки остава пренебрегнат в един или друг момент, защото се чувствам като корабокрушенец на моя малък остров от „Обща култура по физика, но много познания по философия”, защото или прекарваме часовете, решаващи задачи и упражнения за напреднали, или за изоставащи. Скуката седи до мен в лицето на съученичката зубър, която знае къде са запетайките и тиретата в текста, но не може да ми обясни какво чувства в сърцето си, защото това никъде не го пише, просто няма от къде да го назубри, няма кой да му даде верния отговор.
Скуката, нейно нисочайшо не-величие скуката. Нали поне няма да я гоним с мечове и брони, нито с камъни и сопи, а със сърца и души. Защото училището трябва да предизвиква у нас любознателност, а не отвращение. Ще се разделим по интереси и по таланти. Може да сме в езикови, професионални или „обикновени” гимназии, но не всички разбираме еднакво химията и биологията, философията и историята. Моята идея е всички ученици от всеки випуск да се разделят на групи по тъй наречените разказвателни предмети: децата с изявен талант, средностатистическите ученици и онези, които имат нужда от насоки и обяснения. Защото е изморително и за ученици, и за учители да лавират между трите нива в класа, губи се време и само се напряга излишно обстановката. Може би пък така ще предотвратим и безсмисленото и глупаво зубрене, което само пълни душите на учителите, но изпразва главите на учениците. Може би по този начин всеки ще открие своето място в различните науки и един ден съвсем спокойно ще знае какво иска да кандидатства, кое е неговото призвание, какво иска да работи. Може би понятието „частни уроци” ще изчезне за задължителните предмети и всеки ще получава необходимото му внимание в съответната група. Пък и нали сме тръгнали с бодра маршова крачка към „Европата” – там е така от години.
А вместо отговор училището кротко си стои. Гледа ме с големите си стъклени прозорци и само не знае защо вече е прекръстено на грозното и леко насмешливо „даскало”. Горкото тъжно училище, децата, вместо да се събират в него като в голямо гнездо всяка есен, вече отбягват дори да се приближават до него. Скуката завладя нежните му брънки и то стана „всенароден враг”, където всеки знае да стачкува, но не и да умува. А бъдещето – ами то чака нас!



Ти си целият ми свят . . .

Нашия свят

Хората все по-рядко говорим това, в което наистина вярваме и все по-трудно вярваме в това, за което говорим. Жалка е съдбата на съвременния Дон Кихот, изгубен е и Хамлет с предаността си. Не е нормално да ни е страх да отвърнем на поздрава на улицата, не е нормално да не мога спокойно да упътя някого, без да ме погледне по начин, който е доста далеч от приличието и да ми иска номера на телефона. Вече никой не вярва в добротата, избили сме детето в себе си, загубили сме невинността на мечтите и красотата на сълзите от радост. Децата са малки зли гении, възрастните са безскруполни използвачи. Света is crashin' down, а аз не знам мога ли да спася тези, които обичам.
Не желая да стоя отстрани и да се опитвам да запазя оставащото от планетата, не желая да се примирявам с болката в очите на любимите ми хора, не желая да чувам за случаи на домашно насилие, не мога вече и новините да гледам дори - малка част от мен умира с всяка новина за ново убийство, кражба, катастрофа. И не, не ми харесва този свят, в който ми се налага да живея, тази действителност ме убива и ме кара да се побърквам, досущ като пеперуда в буркан!
Преди около 3 месеца написах нещо с пръст на песъчливия път към нивите на село - I want to make difference for someone! Искам да оставя отпечатъка си верху нечий живот, да му помогна да стане по-добър и по-силен. Да бъда до него, когато се отърсва от проблемите си, да съм до него, когато отново се социализира, да съм до него и да съм му упора. Искам да помагам на децата, да им давам сили и вяра в тях самите. Да им покажа красотата на класическата музика, изяществото на поезията, страстта на графиките и живопистта. Искам да работя с тези така наречени проблемни деца и да покажа на тяхф и на света, че те са просто неразбрани, че могат да са добри и с красиви души. И ще го направя.
Защото за всеки има място под слънцето, а аз дори имам с кого да споделя моето. Бъдете добри.

Ти си целият ми свят . . .

И сътвори Бог човека по свой образ... Битие 1:27

„И сътвори Бог човека по свой образ и подобие.” А не е ли обратното? Не създаде ли човекът Господ по свой образ и подобие. Не му ли даде възвишени, но все пак човешки черти? Не го ли създаде такъв, че да му прощава? Не се ли роди Бог от нуждата на човека да има някой, който да му прощава, някой, който да е образ, към който да се стреми? Кой изкупва грешките на другия? Господ ли създаде човека, или човекът създаде Господ?
Според Милетската школа всичко е създадено от природните елементи. Според Талес първоизточник на всичко е водата, за Анаксимен – въздухът, мъглата. Цялостната им теория е идентична – има първоизточник. Нима тогава и Господ няма да е създаден от вода или въздух? Техният Бог не е ли просто мъгла? Самият Талес казва: „Светът е обясним без да прибягваме до боговете, за да запълним празнините в познанието си.”
Гръцките богове също са имали големи прилики с обикновените хора. Те също са грешали, престъпвали обещанията си, страдали са и са карали другите да страдат. Нищо човешко не им е било чуждо. Обичали са се и са мразели съвсем като смъртните. Как можем тогава да твърдим, че Бог ни е създал по свой образ. Не вярвам първоидеята да е била за дребнави, озлобени, недобронамерени личности, каквито сме ние. Такива сме си били винаги, а няма големи изгледи да се променим в бъдеще. Твърде ярко и отчетливо е заложено в съзнанието ни, че когато правим добро, няма кой да го отбележи, няма смисъл от него. Според представата, създадена през досегашното ми съществуване, идейният образ на Господ не би бил такъв. Ето затова съм склонна да вярвам, че не ние сме по образ Господен, а Той по наш. И по-скоро – по идеен образ, каквито би трябвало да сме, но не можем да бъдем, защото нямаме нито достатъчно воля, нито достатъчно вътрешно желание.
Именно вярата ни отделя от зверовете. Тя ни е очовечила и превърнала от маймуни в интелигентни, мислещи хора. Тогава ли сме създали и божествата си, които да поемат отговорността за нашите неуспехи и проблеми? Тогава ли сме изпитали изконната си нужда да се уповаваме на някого, да му възлагаме надеждите си и да очакваме от него да ни помага? Или винаги сме носили това в сърцата си? Винаги сме били такива?
Не произлизаме ли всички от хаоса? Не сме ли породени от случайни физико-химични реакции, случили се преди милиарди години? Не е ли в основата ни просто правилната подредба на нужните атоми и молекули? И какво е общото между чистата наука и псевдоистините и лъжливите слепи преклонения пред измислени от нас самите богове? Не е ли много по-близко до ума на един интелигентен човек на новото технологично време да вярва в атомизма и науката, отколкото да се уповава на стари теории, създадени преди хиляди години, държащи се само на сляпа вяра и нуждата от идеята, че има кой да те спаси?
Не, аз не вярвам, че Господ създаде човека по свой образ и подобие. Не вярвам, ако въобще в мен има някаква вяра във Всевишния, той да е озлобен материалист, чиято единствена цел да е собственото му щастие. Защото така излиза, ако вярваме, че човекът е създаден по образ на Бога.
Като цяло защо дори разглеждаме съществуванието на една такава висша сила като Бог, който да натоварваме със задачата да е автор на всичко на този свят? Не е ли парадоксално в 21 век, когато смятаме, че дори сме стъпили на Луната, когато сме престъпили и оборили повечето теории на древните, да продължаваме безгранично и безпрекословно да се уповаваме на нещо толкова нереално и утопично като вярата във всевиждащ, всеразбиращ, всеопощаващ Господ? Или просто отъждествяваме образа Му с идеята за непознатото, неизвестното и непроученото до сега? Не сме ли го измислили (да, аз смятам, че човешкият род си е измислил Бог), за да можем да обясняваме необяснимото, да предадем определеност на неопределимото? И как тогава можем да продължаваме да вярваме на думите в Битие, че ние сме създадени по Негов образ? Нима и ние самите сме просто нечие обяснение, за нещо ново, несрещано до сега?
Няма еднозначен и правилен общочовешки отговор на въпроса дали ние сме по образ Божи, или Той по наш образ. Всеки може да отговори правилно за себе си, защото човешката вяра е нещо безгранично и твърде често пренебрегвано, за да може да се установи като константа, която да е вярна за всички хора по света. Според мен просто са несъпоставими достиженията на човешкия разум с архаичната вяра за произхода на света. Философията, науката и теологията винаги ще бъдат в противовес, в който общочовешки верен отговор няма. Философите винаги ще подлагат всичко на съмнение, а този, който вярва – ще продължи да го прави. Такъв е животът.

Ти си целият ми свят . . .

„Бях нещастен, защото нямах обувки, докато не видях човек без крака”
Тери Пратчет

Това е бичът на нашето време. Вечно искаме още и още. Никога не сме доволни от това, с което разполагаме. Все ще има още нещо, което да ни направи по-щастливи, по-успяли, по-весели. А не се замисляме, че има хора, които нямат нашето щастие, нямат нашите възможности, нямат нашия шанс. Че има хора, които са без дом над главите си. Че има хора, които нямат с какво да се нахранят. Че нямат на кого да кажат „Добро утро” или пък „Лека нощ!”
Колко от нас оценяват мига. Колко от нас живеят живота си така, както искат. Всички ли живеем като че ли е Главната Репетиция към живота ни. А следващ шанс просто няма да има. Поне не е сигурно, защото няма завърнали се от оня свят, да ни кажат какво става след смъртта.
Всеки миг е ценнен. Всеки миг е единствен и неповторим сам по себе си. Няма да се върне. Никога. Така че това е единственият 25 февруари 2010 година и ти трябва да го изживееш на макс. Нито една секундичка няма да има добликат. Нито един миг няма да се повтори и поправи.
„Радвай се на този миг. Този миг е животът ти!” – Омар Хайян
Не знам дали да обвинявам епохата или човека като личност. Сигурно всичко и нищо едновременно са в основата на проблемите ни. Не, светът не ни е виновен. Той е твърде голям и твърде зает, за да се занимава с нас. Може би в това е проблемът – загубили сме човешкото у човека, унищожили сме душите си от преследватне на недостижи идеи, в гонене на химери и утопии сме загубили онова, що ни различава от дивите зверове.
Има хора без дом. Има хора без семейство. Има хора с пропилян или насилствено очернен живот. По света, по този ужасен жесток свят има толкова нещастни хора, има толкова хора, които не могат да заспят нощем, защото ги терзае съвестта или пък защото спомените от миналото ги преследва. Всяка нощ има хора, чиято единствена мечта е да се събудят и на другата сутрин. А ние сме наблагодарни. Ние не знаем какво притежаваме. Ние не осъзнаваме, че имаме късмет по-голям от този на много-много-много хора.
Няма да поучавам никого. Твърде млада и неосъзната съм за това. Няма да давам никого за пример – твърде много примери ще ви станат. Няма да ви моля да се замислите – това си е вашо лично решение, а аз не искам да ви отнема свободната воля. Няма и да ви съветвам – коя съм аз, че да го правя. Ще ви кажа едно име и едно заглавие. Няма да ви моля да го прочетете или пък ще ви обеждавам да го правите. Давам ви го като информация, като споделяне, просто като думи. Защото това е част от МОЯТА свободна воля. Избора е ваш.
Името е Джордж Гарлин, а заглавието – „Парадоксът на нашето време”. От тук е големият цитат, който всички сме чували „Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”
Защото не трябва да сте нещастни, задето нямате обувки, а си помислете колко хора мечтая за крака. Защото не сте доволни от големината на стаята си, но има хора, които нямат покрив над главата си. Защото никога не гледаме това, което имаме, а се вторачваме в онова, което нямаме.
Просто ... ценете миговете и живота си. Само това имаме в наличност.






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

Културата – мост между различията в Европа

Ние сме колкото и еднакви, точно толкова и различни. Един танцува фламенко, друг полка, а пък ние си тропаме ръченицата. Но сме тук и сме заедно. Искаме или не. Все пак всички танцуваме, заедно или по отделно. Танцуваме и се смеем. Танцуваме и пеем. Танцуваме и сме себе си. И сме заедно. Заедно. За едно по – добро бъдеще, което да е сега, веднага, на мига. А не утре, някога, никога.
Типично за мен – да почна от краката за главата. Забравих да ви обясня за това какво точно е култура (едно е сигурно – като погледнеш един човек веднага може да кажеш дали има култура, или пък не). Ама не се надявайте на подробни обяснения, че имам много неща да ви казвам, а сте ми оставили лимит от някакви си 7000 знака...
Култура:
1.Съвкупност от духовни и материални ценности, създадени от човечеството през историческото му минало. Духовна култура. Материална култура. Древна култура. 2.Образованост, знания, възпитание. Висока култура. Ниска култура. Имам богата култура. 3.Състояние на обществественият, стопанския и духовния живот в една или друга епоха, в една или друга страна. 4.Растения, които изискват обработка. Житни култури. Маслодайни култури. 5. Бактерии, които се развъждат в лаборатория. 6.Висока степен на развитие на нещо, умение. Култура на производство.
Доволни ли сте от обяснението какво е култура? Честно казано аз искрено мразя тези суховати определения. Ама какво да правя – ръководството го налага.☺ Знаете ли какво е културата за мен? Това кой си ти, какво правиш, как се държиш с приятелите си, пък и ако щете с това как се държиш със себе си – уважаваш ли се сам, за да знам аз да те уважавам ли, или не...
Всъщност точно това самоуважение ни помага да уважаваме другите. А по моето скромно мнение всички искрени, сърдечни и открити отношения трябва да има за основа негово величество УВАЖЕНИЕТО. Не че смятам останалите фактори за маловажни - ни най – малко. Но за да приемем и обикнем другите трябва да приемем, че сме РАЗЛИЧНИ. Ето стигнахме до ВАЖНАТА дума. РАЗЛИЧИЯ. За вас не знам, не се и наемам да определя мнението ви, но на мен наистина много ми харесва това, че сме различни и че един с друг не си приличаме. Представете си някъде из междупланетарното пространство да броди още една Станислава и да мъчи кой знае колко още народ. Тежко и горко на всички същества от всички системи и галактики. Шегата на страна, но наистина е уникално да се срещаш с нови хора и да опознаваш тяхната КУЛТУРА, да разбереш дали танцуват фламенко или полка, френски шансони ли пеят или песните на гондолиерите. Може би са наследили таланта на сънародника си Винсент Ван Гог, а защо да не е са бъдещите солисти на Большой Театр. Кой знае. Не и аз. Но ако ми помогнеш, и ти, да, и ти там, и онова срамежливото момиче в ъгъла, и ти, госпожо, вие, господине също, може и да успея. Може да успея да построя МОСТ между приятелите ми – танцьорката на фламенко, танцьорът на казачок, както и примабалерината, художника и певците, и мен, и теб, и него, и нея. Между всички нас. Не е лесна задача, но нали сте виждали онези картинки на UNICEF, на които земното кълбо е обградено от малки, цветни, детски отпечатъци. Това е истинският мост между хората – най – детските неща – рисунките, игрите, мечтите. А аз понеже съм дете на новото Wi – Fi , SKI – FI , 3D време не си пиша писъмца с другарчетата си от близка славянска страна, а чатя с хора от отвъд океана, някой ден може да се пиша даже и с мъничките луди извънземни. Нищо, че вече гледам новини и се интересувам от Световната Финансова Криза повече от някои от възрастните. Но все пак пея и танцувам под дъжда, скачам в локвите и цапам новите си обувки. Наистина, все пак съм дете.
Това, че сме различни вече го казах. Ще повторя и че е прекрасно, че всъщност сме различни. Добри или не съвсем. Смели или по – скоро уплашени. Силни или слаби. Ние всички сме заедно. Защо да не си подадем ръце, за едно по – добро общо, усмихнато, красиво бъдеще. Хайде, можем, всички заедно, ще си построим този така желан мост между различията в Европа. Това че той е германец, а тя пък арменка не значи нищо. Те и двамата са деца на майките си и свободни граждани на свободна Европа. Знам, че можем да построим този наш мост. Този мост на детските мечти и усмивки. Няма да обяснявам повече колко са красиви различията, няма и да повтарям, че ще е по – добре да се уважаваме едни други и сами себе си. НЕ! Само ще пожелая на всеки, който чете това да е с някого до себе си първо, за да не се изгуби из мислите ми и второ, за да сложи и той едно мъничко камъче на строежа на моста между различията и най – вече между предразсъдъците ни към другите. Успех!
П.П. : Ха! Май 7000-то знака ми стигнаха! Да не повярва човек........☺