„И сътвори Бог човека по свой образ и подобие.” А не е ли обратното? Не създаде ли човекът Господ по свой образ и подобие. Не му ли даде възвишени, но все пак човешки черти? Не го ли създаде такъв, че да му прощава? Не се ли роди Бог от нуждата на човека да има някой, който да му прощава, някой, който да е образ, към който да се стреми? Кой изкупва грешките на другия? Господ ли създаде човека, или човекът създаде Господ?
Според Милетската школа всичко е създадено от природните елементи. Според Талес първоизточник на всичко е водата, за Анаксимен – въздухът, мъглата. Цялостната им теория е идентична – има първоизточник. Нима тогава и Господ няма да е създаден от вода или въздух? Техният Бог не е ли просто мъгла? Самият Талес казва: „Светът е обясним без да прибягваме до боговете, за да запълним празнините в познанието си.”
Гръцките богове също са имали големи прилики с обикновените хора. Те също са грешали, престъпвали обещанията си, страдали са и са карали другите да страдат. Нищо човешко не им е било чуждо. Обичали са се и са мразели съвсем като смъртните. Как можем тогава да твърдим, че Бог ни е създал по свой образ. Не вярвам първоидеята да е била за дребнави, озлобени, недобронамерени личности, каквито сме ние. Такива сме си били винаги, а няма големи изгледи да се променим в бъдеще. Твърде ярко и отчетливо е заложено в съзнанието ни, че когато правим добро, няма кой да го отбележи, няма смисъл от него. Според представата, създадена през досегашното ми съществуване, идейният образ на Господ не би бил такъв. Ето затова съм склонна да вярвам, че не ние сме по образ Господен, а Той по наш. И по-скоро – по идеен образ, каквито би трябвало да сме, но не можем да бъдем, защото нямаме нито достатъчно воля, нито достатъчно вътрешно желание.
Именно вярата ни отделя от зверовете. Тя ни е очовечила и превърнала от маймуни в интелигентни, мислещи хора. Тогава ли сме създали и божествата си, които да поемат отговорността за нашите неуспехи и проблеми? Тогава ли сме изпитали изконната си нужда да се уповаваме на някого, да му възлагаме надеждите си и да очакваме от него да ни помага? Или винаги сме носили това в сърцата си? Винаги сме били такива?
Не произлизаме ли всички от хаоса? Не сме ли породени от случайни физико-химични реакции, случили се преди милиарди години? Не е ли в основата ни просто правилната подредба на нужните атоми и молекули? И какво е общото между чистата наука и псевдоистините и лъжливите слепи преклонения пред измислени от нас самите богове? Не е ли много по-близко до ума на един интелигентен човек на новото технологично време да вярва в атомизма и науката, отколкото да се уповава на стари теории, създадени преди хиляди години, държащи се само на сляпа вяра и нуждата от идеята, че има кой да те спаси?
Не, аз не вярвам, че Господ създаде човека по свой образ и подобие. Не вярвам, ако въобще в мен има някаква вяра във Всевишния, той да е озлобен материалист, чиято единствена цел да е собственото му щастие. Защото така излиза, ако вярваме, че човекът е създаден по образ на Бога.
Като цяло защо дори разглеждаме съществуванието на една такава висша сила като Бог, който да натоварваме със задачата да е автор на всичко на този свят? Не е ли парадоксално в 21 век, когато смятаме, че дори сме стъпили на Луната, когато сме престъпили и оборили повечето теории на древните, да продължаваме безгранично и безпрекословно да се уповаваме на нещо толкова нереално и утопично като вярата във всевиждащ, всеразбиращ, всеопощаващ Господ? Или просто отъждествяваме образа Му с идеята за непознатото, неизвестното и непроученото до сега? Не сме ли го измислили (да, аз смятам, че човешкият род си е измислил Бог), за да можем да обясняваме необяснимото, да предадем определеност на неопределимото? И как тогава можем да продължаваме да вярваме на думите в Битие, че ние сме създадени по Негов образ? Нима и ние самите сме просто нечие обяснение, за нещо ново, несрещано до сега?
Няма еднозначен и правилен общочовешки отговор на въпроса дали ние сме по образ Божи, или Той по наш образ. Всеки може да отговори правилно за себе си, защото човешката вяра е нещо безгранично и твърде често пренебрегвано, за да може да се установи като константа, която да е вярна за всички хора по света. Според мен просто са несъпоставими достиженията на човешкия разум с архаичната вяра за произхода на света. Философията, науката и теологията винаги ще бъдат в противовес, в който общочовешки верен отговор няма. Философите винаги ще подлагат всичко на съмнение, а този, който вярва – ще продължи да го прави. Такъв е животът.
Ти си целият ми свят . . .
