my halcyon

Късно е. Не достатъчно, че да е рано, но все пак е късно. В мислите ми се лутат като пеперуди без крила термини. По политика. По социология. По литература. По това как да бъдеш човек.
Иска да заспя и да не се събудя докато не замирише на палачинки с домашно сладко или мед. Да спя докато навън вали, да спя докато свършат всички есета, да спя докато дойде време да се прибира удома. Вкъщи. При мама и баба и тати и дядо.
Поглида ми се примрежва от умора вече. Пиша букви и думи по памет, в унисон с тракането на клавишите клюма главата ми. Сега, сега, само още един-два реда и ще съм готова. Само още думичка.
И ще загина от захарна болест, защото дигиталната ми библиотека отказва да се отвори. Това е! Знак от съдбата. Отивам до него. В леглото. Под завивките. Върху възглавнизата.

Има ли консенсус между нас?!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Изгони скуката от училище

Попива по тетрадките, вкоренява се в пода, загнездва се и в най-малките ъгълчета на класната стая, прозира през погледите, крещи от отговорите. Ето я, нашата стара познайница, добра приятелка и вечна другарка в учебния процес – вече повече от сестра – нейно величие СКУКАТА. Станете на крака и я аплодирайте, деца, тя крачи бодро до вас ден след ден.
А трябва ли да е така? Имам далечни спомени от годините ми в прогимназията, където с нетърпение отивах на училище. Историята беше същински празник за бурните ми мисли, които вечно пораждаха нови и нови въпроси. И винаги намираха отговор в лицето на госпожата. А сега – вече 11-ти клас, не съм сигурна дали все още харесвам историята и дали някога отново ще посегна към нея.
Всеки ден, по всеки предмет, навсякъде виждам само намусени, отегчени и определено нещастни лица. Не беше ли училището вторият ни дом? Не лъхаше ли то на младост, смях и весел глъч? Само аз ли го виждам повече като затвор, където ме карат да уча непотребни неща, които никога няма да разбера, запомня, използвам? Нужно ли е всички да вървим по все същия коловоз, зазидани в остарели норми, където талантите и предпочитанията са недостатък, а не дар?!
Скучно ми е, защото в час никога няма време за всички, защото, докато един дърпа напред, друг иска да му се обясняват елементарни неща. Скучно ми е, защото всеки остава пренебрегнат в един или друг момент, защото се чувствам като корабокрушенец на моя малък остров от „Обща култура по физика, но много познания по философия”, защото или прекарваме часовете, решаващи задачи и упражнения за напреднали, или за изоставащи. Скуката седи до мен в лицето на съученичката зубър, която знае къде са запетайките и тиретата в текста, но не може да ми обясни какво чувства в сърцето си, защото това никъде не го пише, просто няма от къде да го назубри, няма кой да му даде верния отговор.
Скуката, нейно нисочайшо не-величие скуката. Нали поне няма да я гоним с мечове и брони, нито с камъни и сопи, а със сърца и души. Защото училището трябва да предизвиква у нас любознателност, а не отвращение. Ще се разделим по интереси и по таланти. Може да сме в езикови, професионални или „обикновени” гимназии, но не всички разбираме еднакво химията и биологията, философията и историята. Моята идея е всички ученици от всеки випуск да се разделят на групи по тъй наречените разказвателни предмети: децата с изявен талант, средностатистическите ученици и онези, които имат нужда от насоки и обяснения. Защото е изморително и за ученици, и за учители да лавират между трите нива в класа, губи се време и само се напряга излишно обстановката. Може би пък така ще предотвратим и безсмисленото и глупаво зубрене, което само пълни душите на учителите, но изпразва главите на учениците. Може би по този начин всеки ще открие своето място в различните науки и един ден съвсем спокойно ще знае какво иска да кандидатства, кое е неговото призвание, какво иска да работи. Може би понятието „частни уроци” ще изчезне за задължителните предмети и всеки ще получава необходимото му внимание в съответната група. Пък и нали сме тръгнали с бодра маршова крачка към „Европата” – там е така от години.
А вместо отговор училището кротко си стои. Гледа ме с големите си стъклени прозорци и само не знае защо вече е прекръстено на грозното и леко насмешливо „даскало”. Горкото тъжно училище, децата, вместо да се събират в него като в голямо гнездо всяка есен, вече отбягват дори да се приближават до него. Скуката завладя нежните му брънки и то стана „всенароден враг”, където всеки знае да стачкува, но не и да умува. А бъдещето – ами то чака нас!



Ти си целият ми свят . . .

И сътвори Бог човека по свой образ... Битие 1:27

„И сътвори Бог човека по свой образ и подобие.” А не е ли обратното? Не създаде ли човекът Господ по свой образ и подобие. Не му ли даде възвишени, но все пак човешки черти? Не го ли създаде такъв, че да му прощава? Не се ли роди Бог от нуждата на човека да има някой, който да му прощава, някой, който да е образ, към който да се стреми? Кой изкупва грешките на другия? Господ ли създаде човека, или човекът създаде Господ?
Според Милетската школа всичко е създадено от природните елементи. Според Талес първоизточник на всичко е водата, за Анаксимен – въздухът, мъглата. Цялостната им теория е идентична – има първоизточник. Нима тогава и Господ няма да е създаден от вода или въздух? Техният Бог не е ли просто мъгла? Самият Талес казва: „Светът е обясним без да прибягваме до боговете, за да запълним празнините в познанието си.”
Гръцките богове също са имали големи прилики с обикновените хора. Те също са грешали, престъпвали обещанията си, страдали са и са карали другите да страдат. Нищо човешко не им е било чуждо. Обичали са се и са мразели съвсем като смъртните. Как можем тогава да твърдим, че Бог ни е създал по свой образ. Не вярвам първоидеята да е била за дребнави, озлобени, недобронамерени личности, каквито сме ние. Такива сме си били винаги, а няма големи изгледи да се променим в бъдеще. Твърде ярко и отчетливо е заложено в съзнанието ни, че когато правим добро, няма кой да го отбележи, няма смисъл от него. Според представата, създадена през досегашното ми съществуване, идейният образ на Господ не би бил такъв. Ето затова съм склонна да вярвам, че не ние сме по образ Господен, а Той по наш. И по-скоро – по идеен образ, каквито би трябвало да сме, но не можем да бъдем, защото нямаме нито достатъчно воля, нито достатъчно вътрешно желание.
Именно вярата ни отделя от зверовете. Тя ни е очовечила и превърнала от маймуни в интелигентни, мислещи хора. Тогава ли сме създали и божествата си, които да поемат отговорността за нашите неуспехи и проблеми? Тогава ли сме изпитали изконната си нужда да се уповаваме на някого, да му възлагаме надеждите си и да очакваме от него да ни помага? Или винаги сме носили това в сърцата си? Винаги сме били такива?
Не произлизаме ли всички от хаоса? Не сме ли породени от случайни физико-химични реакции, случили се преди милиарди години? Не е ли в основата ни просто правилната подредба на нужните атоми и молекули? И какво е общото между чистата наука и псевдоистините и лъжливите слепи преклонения пред измислени от нас самите богове? Не е ли много по-близко до ума на един интелигентен човек на новото технологично време да вярва в атомизма и науката, отколкото да се уповава на стари теории, създадени преди хиляди години, държащи се само на сляпа вяра и нуждата от идеята, че има кой да те спаси?
Не, аз не вярвам, че Господ създаде човека по свой образ и подобие. Не вярвам, ако въобще в мен има някаква вяра във Всевишния, той да е озлобен материалист, чиято единствена цел да е собственото му щастие. Защото така излиза, ако вярваме, че човекът е създаден по образ на Бога.
Като цяло защо дори разглеждаме съществуванието на една такава висша сила като Бог, който да натоварваме със задачата да е автор на всичко на този свят? Не е ли парадоксално в 21 век, когато смятаме, че дори сме стъпили на Луната, когато сме престъпили и оборили повечето теории на древните, да продължаваме безгранично и безпрекословно да се уповаваме на нещо толкова нереално и утопично като вярата във всевиждащ, всеразбиращ, всеопощаващ Господ? Или просто отъждествяваме образа Му с идеята за непознатото, неизвестното и непроученото до сега? Не сме ли го измислили (да, аз смятам, че човешкият род си е измислил Бог), за да можем да обясняваме необяснимото, да предадем определеност на неопределимото? И как тогава можем да продължаваме да вярваме на думите в Битие, че ние сме създадени по Негов образ? Нима и ние самите сме просто нечие обяснение, за нещо ново, несрещано до сега?
Няма еднозначен и правилен общочовешки отговор на въпроса дали ние сме по образ Божи, или Той по наш образ. Всеки може да отговори правилно за себе си, защото човешката вяра е нещо безгранично и твърде често пренебрегвано, за да може да се установи като константа, която да е вярна за всички хора по света. Според мен просто са несъпоставими достиженията на човешкия разум с архаичната вяра за произхода на света. Философията, науката и теологията винаги ще бъдат в противовес, в който общочовешки верен отговор няма. Философите винаги ще подлагат всичко на съмнение, а този, който вярва – ще продължи да го прави. Такъв е животът.

Ти си целият ми свят . . .

„Бях нещастен, защото нямах обувки, докато не видях човек без крака”
Тери Пратчет

Това е бичът на нашето време. Вечно искаме още и още. Никога не сме доволни от това, с което разполагаме. Все ще има още нещо, което да ни направи по-щастливи, по-успяли, по-весели. А не се замисляме, че има хора, които нямат нашето щастие, нямат нашите възможности, нямат нашия шанс. Че има хора, които са без дом над главите си. Че има хора, които нямат с какво да се нахранят. Че нямат на кого да кажат „Добро утро” или пък „Лека нощ!”
Колко от нас оценяват мига. Колко от нас живеят живота си така, както искат. Всички ли живеем като че ли е Главната Репетиция към живота ни. А следващ шанс просто няма да има. Поне не е сигурно, защото няма завърнали се от оня свят, да ни кажат какво става след смъртта.
Всеки миг е ценнен. Всеки миг е единствен и неповторим сам по себе си. Няма да се върне. Никога. Така че това е единственият 25 февруари 2010 година и ти трябва да го изживееш на макс. Нито една секундичка няма да има добликат. Нито един миг няма да се повтори и поправи.
„Радвай се на този миг. Този миг е животът ти!” – Омар Хайян
Не знам дали да обвинявам епохата или човека като личност. Сигурно всичко и нищо едновременно са в основата на проблемите ни. Не, светът не ни е виновен. Той е твърде голям и твърде зает, за да се занимава с нас. Може би в това е проблемът – загубили сме човешкото у човека, унищожили сме душите си от преследватне на недостижи идеи, в гонене на химери и утопии сме загубили онова, що ни различава от дивите зверове.
Има хора без дом. Има хора без семейство. Има хора с пропилян или насилствено очернен живот. По света, по този ужасен жесток свят има толкова нещастни хора, има толкова хора, които не могат да заспят нощем, защото ги терзае съвестта или пък защото спомените от миналото ги преследва. Всяка нощ има хора, чиято единствена мечта е да се събудят и на другата сутрин. А ние сме наблагодарни. Ние не знаем какво притежаваме. Ние не осъзнаваме, че имаме късмет по-голям от този на много-много-много хора.
Няма да поучавам никого. Твърде млада и неосъзната съм за това. Няма да давам никого за пример – твърде много примери ще ви станат. Няма да ви моля да се замислите – това си е вашо лично решение, а аз не искам да ви отнема свободната воля. Няма и да ви съветвам – коя съм аз, че да го правя. Ще ви кажа едно име и едно заглавие. Няма да ви моля да го прочетете или пък ще ви обеждавам да го правите. Давам ви го като информация, като споделяне, просто като думи. Защото това е част от МОЯТА свободна воля. Избора е ваш.
Името е Джордж Гарлин, а заглавието – „Парадоксът на нашето време”. От тук е големият цитат, който всички сме чували „Защото животът не се мери с броя вдишвания, които правим, а с моментите, които спират дъха ни.”
Защото не трябва да сте нещастни, задето нямате обувки, а си помислете колко хора мечтая за крака. Защото не сте доволни от големината на стаята си, но има хора, които нямат покрив над главата си. Защото никога не гледаме това, което имаме, а се вторачваме в онова, което нямаме.
Просто ... ценете миговете и живота си. Само това имаме в наличност.






All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.