The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Antes de las seis

Чух, че искаш да си сам, за това дойдох. Да ти подаря малко споделена тишина и просто с теб да постоя. Никой не е истински сам на света, за това съм и аз при теб сега. Нищо не искам,  още по-малко предлагам, просто да не е нещастна празна тишина.  За това съм тук.

Ако решиш – говори. Аз ще слушам, ще се усмихвам и ще мълча. Това е простичка сделка – тишина и свобода за няколко мига от вечността. Без тежки мисли и неизречени лъжи. Просто двама споделили малко нещо, късче от безкрая. Ти ще отронваш едва по дума една, а аз ще стоя и ще унищожавам жестокото усещане за празнина.

Поискаш ли от мен да говоря – ще го направя без тъга. Ще ти разкажа за чудни светове и невероятни места с думичка една едва. Ще ти разкажа за първите лъчи на Слънцето, за първите отблясъци на пълната Луна, как целува ме дъждът и защо мой брат е вятърът. Ще изпълня стаята с най-живите и ценни думи на света. А когато видя, че уморил си се и искаш просто да поспиш – ще те завия с огнените си коси, ще те потопя в златните си очи и до теб малка, безстрашна, най-твоя ще остана до първите мигове на деня.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

But this love is ours

Не знам защо го обичам толкова много, но е факт. Обичам го по хиляди различни начини, по хиляди различни причини. Щом погледна към него светът спира за миг да се върти. Когато съм в прегръдките му сърцето ми сякаш забавя и забързва ход в един и същи миг. Омагьосва ме и ме прави по-добър човек. С него се чувствам цяла.

Всъщност причината е само една. Обичам го, защото е той!

Две години той е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлива. Той е моят дом, моят любим, моят приятел, моят другар, той е всичко. Той е ... любовта. Две години, който бяха всичко друго, но не и лесни. Той е там, аз тук, но "разстояние" е просто глупава дума за още по-глупава физична величина. Той е тук, до мен, с мен, в сърцето, в мислите, в живота ми. Защото аз и той сме заедно. Аз и Той сме НИЕ.

Мисля, че по-скоро не говоря за нас и за връзката ни, поне не и директно, защото: 1) суеверна съм; 2) хората за завистливи; 3) връзката ни си е само между нас двамата; 4) той предпочита да не се навираме в на хората очите. Но днес е изключение. Днес празнувам, макар и да нямам възможността да му сготвя обяд или просто да постоя в парка с него. Днес празнувам и съм малко непукист относно останалия свят. Важни сме ние. И панерчето му за ключове. Най-хубавото тепърва предстои.

Лека нощ, свят. Аз отивам да спя в "море от любов", което бушува в мен" (Б.Т.Р.) и да бъда влюбена.

Целувам те, мили, честита 2-годишнина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

old habits die hard

Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!

И се надявай.

Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?

Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!

Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.

Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.

Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.

Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!

Дишай. Само това ни остава. Дишай.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

.тонове.

Ако някой ми каже, че трябва да живея в свят без музика, бих го помолила да сложи арсен във виното ми и да ме остави да умра като кралица, отровена от Борджиите.

Всяки ден слушам средно между 50-60 песни съзнателно. И понякога някоя песен е толкова...толкова истинска, че искам да я слушам отново и отново, и отново и да плача, слушайки гласа, който докосва сърцето и душата ми. Да се наслаждавам на мелодията, която прониква там, където не допускам никого освен любимия. И понякога тази песен сякаш остава с мен за дълго. Може би дори "докато смъртта ни раздели".

Обичам да си представям как съм история, написанана стара пишеща машина и след години някой ме открива скрита дълбоко в някоя стара книга и решава да ме преразкаже и да ми вдъхне нов живот и ярки цветове. И така да успявам да достигна до всички хора. Навсякъде по света. И те да ме помнят. Сякаш съм песен.

Ах, дано ако някой ден музиката умре - ме вземе със себе си. Не бих могла да живея, ако ги нямаше онези тонове, които ме карат да треперя, да пиша, да мечтая, да сънувам, да ЖИВЕЯ!






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

малка сладка лъжкиня.

отдавна нищо не съм писала. освен писма. нямам нито желание, нито страст да го направя. а съм пълна с пърхащи пеперудени идеи, които мечтаят да изхвърчат през непокорната ми длан. искам вече да е лято и аз да спя спокойно в зелената трева, в полето, до село. а нищо такова не се задава.
няма значение. въпреки че се чувстам ужасно самотна, аз пак съм тук. нямам наидея защо съм тук, но ето ме. ако някой ме иска - да ме взима. явно съм лош маркетингов продукт. а и сега съм в промоция - взимаш кучката и получаваш в бонус всичката й музика (близо 8200 парчета), както и част от любимите й книги. желаещи? и аз така си помислих. нищо де, аз друго не съм й очаквала.
хайде, със здраве. аз отивам някъде, но не знам къде. като стигна ( ако стигна въобще) ще ви кажа къде съм. грижете се за себе си и помнете - без мрака нямаше да знаем що е светлина !

Само теб!

Само аз си знам колко много те обичам и как бих живяла без теб. Ти си целият ми свят, сега и завинаги...

Бъди винаги до мен. Твоя съм.







Ти си целият ми свят . . .

Бих ...

Бих искала да мога да ти кажа толкова много неща. Бих искала да ти разкажа за звездите, за Луната, за Слънцето и за мен. Бих ти давала да четеш тайния ми дневник, за да вникнеш в сърцето ми. Бих ти позволявала да ме носиш, когато съм сърдита, когато света ми е черен. Бих ти показвала рисунките, които правя и белезите по гърба ми. Бих ти звъняла посреднощ, защото няма да мога да спя. Бих идвала с теб на тепето, за да заснемем целия град от високо. Бих ти била пристън и посока, когато се връщаш.

Всичко бих била. Всякаква бих била. Само да знаеше ...








All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.

На Аси

Не искам да плачеш, защото красивите ти очи се пълнят с дъждовни капки и по милото ти лице заваляват поройни дъждове.
Не искам да се чувстваш сама, защото никога няма да си сама, ти винаги ще имаш мен.
Не искам да съжаляваш за глупаците, защото това ще значи да съжаляваш за целия свят.
Не искам да губиш вяра в любовта, защото тя винаги е там и винаги има за всеки.
Не искам да се вързваш на хорските тъпотии, защото само ще си пълниш красивите мисли с грозни истории.
Не искам да помръква усмивката ти, защото тя винаги е знак, че нещата ще се оправят, че имам как да се измъкнем от лошата ситуация.
Не искам да се отказваш от щурите си идеи, защото те те правят такава магическа и невероятна, моята лична втора вълшебна фантазия.
Не искам да спираш да твориш, защото рисунките ти са отглас на мислите ти, на душата, на сърцето ти.
Не искам да спираш да възкликваш „Милоооо!!!”, защото това винаги е знак за наближаващо торнадо от смях.
Не искам да се отказваш от идеите си, те нямат равни, те гонят и задминават хоризонта.

Не искам да си тъжна или сама. Не искам никой да те наранява. Не искам нищо лошо да ти се случва. Не искам да спираш да се усмихваш.

Защото ...

Аз ВИНАГИ ще съм до теб.





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.