my halcyon

Късно е. Не достатъчно, че да е рано, но все пак е късно. В мислите ми се лутат като пеперуди без крила термини. По политика. По социология. По литература. По това как да бъдеш човек.
Иска да заспя и да не се събудя докато не замирише на палачинки с домашно сладко или мед. Да спя докато навън вали, да спя докато свършат всички есета, да спя докато дойде време да се прибира удома. Вкъщи. При мама и баба и тати и дядо.
Поглида ми се примрежва от умора вече. Пиша букви и думи по памет, в унисон с тракането на клавишите клюма главата ми. Сега, сега, само още един-два реда и ще съм готова. Само още думичка.
И ще загина от захарна болест, защото дигиталната ми библиотека отказва да се отвори. Това е! Знак от съдбата. Отивам до него. В леглото. Под завивките. Върху възглавнизата.

Има ли консенсус между нас?!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Ветрова песен

Ветре, Ветре, ти, ела,

за мъничко се спри в моята ръка.

Ветре, Ветре, ти, ела,

имам да ти разкажа приказка една:

В дядовата топла, мила ръка,

се събираше цялата ми позната земя.

В бабината усмивка и мека бяла коса,

отекваше звука на света.

Само татко знаеше кое е вярно и кое ясно,

А мама така и не запомни кое е ляво и кое дясно.

Слушай, Ветре, почакай, поспри,

знам си - смешно и бързо говоря, но изслушай ме ти.

Дядо ми за мен беше повече от най-великия Крал,

в джобчето си я ябълка, я нещо друго за мене все прибралл

Баба като малко поточе все румолеше,

а ако от светкавиците ме беше страх - до мене спеше.

Татко имаше най-ясните сини очи,

поисках ли разказваше ми легенди не с часове, а с дни.

Всички повтаряха, че мама е жива фурия,

но за мен тя си беше моята си сладка магия.

Сега и за мен казват, че вече съм голяма,

но затворя ли очи се виждам с коса до кръста и поредна нова рана.

Тичах боса по двора на село цяла неделя,

спъвах се и се оплитах в на прабаба новата къделя.

Ветре, Ветре, тръгвай сега,

тръгвай бързо с приказката ми към дома.

Изпей я на баба, на дядо я пошушни,

на мама в облаците я нарисувай, на татко красиво-четливо на лист я напиши.

Тръгвай, бързай, върви!

Думите ми ти на тях подари!

Тръгвай, Ветре, бързай, лети!

Че скоро ще се прибера, моля те, ти им кажи.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Когато гръм удари ...

... как ехото заглъхва

(Пейо Яворов)

В празна стая с празни стени празни хора с празни мечти стоят и празно живеят, толкова празно, че дори празно умрат. Бездушни, безчовечни, безживотни, безмислени. Безсмислени. С мозък, затворен в буркан, без плам. Празни хора без мисли и без съдби.

Здравей. Аз съм фабрично създадена, аз съм пореден номер, аз съм щастлива случайност на генна руска рулетка. Аз не съм личност и не съм АЗ, аз съм просто тук и някой ден просто ще умра. Червеите ще ме изядат и растения от останките ми ще порастат. Няма да си личи, че някога уж съм живяла, че някога била съм тук, просто защото ме няма. Нищо не искам и нищо не давам, нищо извън моят си малък празен свят не познавам, но и това ми е много. Аз съм нищо.

Понякога си мисля, че нещо съм забравила, че съм била някой, че съм имала живот извън празната стая с празните стени, че живота не е бил празен и е нямало празно да умра. Понякога спя и сънувам цветове, звуци и аромати напълно непознати, а в същото време до болка познати. Какви са, от къде са, какво са, искам да знам, но не мога, всички сме празни, никой не знае. Никога не сме били личности, ние сме просто код и щастливо стечение на обстоятелствата, създадени сме за да сме храна на земята. Как се описва цвят, звук и миризма, какво е цвят, звук и миризма. В нашите празни стаи с празни стени нищо няма цвят, нищо няма мирис. Всичко е празно. Аз съм празна.

Познавам звуците от гласовете в мислите си, но аз нямам глас. Знам че гърлото ми е празно от звук, никога нищо не е излизало от него. Гласът ми е пустиня, родена съм в тишина, живея в тишина и ще умра в тишина. Тишина.  Аз съм пустиня. Мислите ми са пустиня. Гласът ми е пустиня. Очите ми са пустиня.

Никога не съм била, никога няма и да бъда. Защо съм тук, от кога съм тук? Дали имам лице, също като другите? Имам ръце, виждам ги, имам нозе – и тях ги виждам. Но имам ли лице? Имам очи, това го знам. Щом виждам ръцете си, значи имам очи. Какво значи времето? Не помня нищо различно от празната стая с празните стени, не познавам нищо различно от празната стая с празните стени и празните хора.

Моя свят е разруха. Нямам мисли. Нямам чувства. Нямам нищо. Нямам никого. Празна стая с празни стени. Защо въобще някой ме е създал. От нищото идвам и към нищото отивам, но защо съм тук? Аз съм само храна на земята. Аз съм нищо. Аз съм празно тяло,  аз съм тишина, аз съм пустиня. Защо сънувам цветове, звуци и аромати? И защо са ми толкова познати?

За пациентите на психиатричната клиника беше най-точно да се каже, че бяха красиви цветя. Мозъчните клетки на повечето от тях бяха напълно унищожени, изпепелени от електрошокавата терапия, на която ги бяха подлагали систематично като лечение на лудостта им. Преди беше буйна лудост, сега беше тиха кататония.  Те съществуваха в тишината между живата смърт и смъртта приживе. Докторите казваха, че те са ехото на живота си преди. Като ударени от гръм, ехото на живота в тях заглъхва.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Antes de las seis

Чух, че искаш да си сам, за това дойдох. Да ти подаря малко споделена тишина и просто с теб да постоя. Никой не е истински сам на света, за това съм и аз при теб сега. Нищо не искам,  още по-малко предлагам, просто да не е нещастна празна тишина.  За това съм тук.

Ако решиш – говори. Аз ще слушам, ще се усмихвам и ще мълча. Това е простичка сделка – тишина и свобода за няколко мига от вечността. Без тежки мисли и неизречени лъжи. Просто двама споделили малко нещо, късче от безкрая. Ти ще отронваш едва по дума една, а аз ще стоя и ще унищожавам жестокото усещане за празнина.

Поискаш ли от мен да говоря – ще го направя без тъга. Ще ти разкажа за чудни светове и невероятни места с думичка една едва. Ще ти разкажа за първите лъчи на Слънцето, за първите отблясъци на пълната Луна, как целува ме дъждът и защо мой брат е вятърът. Ще изпълня стаята с най-живите и ценни думи на света. А когато видя, че уморил си се и искаш просто да поспиш – ще те завия с огнените си коси, ще те потопя в златните си очи и до теб малка, безстрашна, най-твоя ще остана до първите мигове на деня.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

old habits die hard

Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!

И се надявай.

Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?

Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!

Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.

Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.

Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.

Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!

Дишай. Само това ни остава. Дишай.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

.тонове.

Ако някой ми каже, че трябва да живея в свят без музика, бих го помолила да сложи арсен във виното ми и да ме остави да умра като кралица, отровена от Борджиите.

Всяки ден слушам средно между 50-60 песни съзнателно. И понякога някоя песен е толкова...толкова истинска, че искам да я слушам отново и отново, и отново и да плача, слушайки гласа, който докосва сърцето и душата ми. Да се наслаждавам на мелодията, която прониква там, където не допускам никого освен любимия. И понякога тази песен сякаш остава с мен за дълго. Може би дори "докато смъртта ни раздели".

Обичам да си представям как съм история, написанана стара пишеща машина и след години някой ме открива скрита дълбоко в някоя стара книга и решава да ме преразкаже и да ми вдъхне нов живот и ярки цветове. И така да успявам да достигна до всички хора. Навсякъде по света. И те да ме помнят. Сякаш съм песен.

Ах, дано ако някой ден музиката умре - ме вземе със себе си. Не бих могла да живея, ако ги нямаше онези тонове, които ме карат да треперя, да пиша, да мечтая, да сънувам, да ЖИВЕЯ!






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Бих ...

Бих искала да мога да ти кажа толкова много неща. Бих искала да ти разкажа за звездите, за Луната, за Слънцето и за мен. Бих ти давала да четеш тайния ми дневник, за да вникнеш в сърцето ми. Бих ти позволявала да ме носиш, когато съм сърдита, когато света ми е черен. Бих ти показвала рисунките, които правя и белезите по гърба ми. Бих ти звъняла посреднощ, защото няма да мога да спя. Бих идвала с теб на тепето, за да заснемем целия град от високо. Бих ти била пристън и посока, когато се връщаш.

Всичко бих била. Всякаква бих била. Само да знаеше ...








All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.