Иска да заспя и да не се събудя докато не замирише на палачинки с домашно сладко или мед. Да спя докато навън вали, да спя докато свършат всички есета, да спя докато дойде време да се прибира удома. Вкъщи. При мама и баба и тати и дядо.
Поглида ми се примрежва от умора вече. Пиша букви и думи по памет, в унисон с тракането на клавишите клюма главата ми. Сега, сега, само още един-два реда и ще съм готова. Само още думичка.
И ще загина от захарна болест, защото дигиталната ми библиотека отказва да се отвори. Това е! Знак от съдбата. Отивам до него. В леглото. Под завивките. Върху възглавнизата.
Има ли консенсус между нас?!
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
Няма коментари:
Публикуване на коментар