Footprint

Remember when I told you I don't know where am going

and when I'll come back

that you should not wait for me?


I promised not to write, neither send cards

but take pictures of people along the way

and I remembered all the stories the wind told.


I wasn't ready to leave and go and not stop

but I was even less ready to stay

there and then would be my end.


And when I came back and you had left

leaving nothing but a note

that you know where you're going


and that you're not planing to ever come back.


Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

my halcyon

Късно е. Не достатъчно, че да е рано, но все пак е късно. В мислите ми се лутат като пеперуди без крила термини. По политика. По социология. По литература. По това как да бъдеш човек.
Иска да заспя и да не се събудя докато не замирише на палачинки с домашно сладко или мед. Да спя докато навън вали, да спя докато свършат всички есета, да спя докато дойде време да се прибира удома. Вкъщи. При мама и баба и тати и дядо.
Поглида ми се примрежва от умора вече. Пиша букви и думи по памет, в унисон с тракането на клавишите клюма главата ми. Сега, сега, само още един-два реда и ще съм готова. Само още думичка.
И ще загина от захарна болест, защото дигиталната ми библиотека отказва да се отвори. Това е! Знак от съдбата. Отивам до него. В леглото. Под завивките. Върху възглавнизата.

Има ли консенсус между нас?!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Vanilla Twilight

За последно се изгубих в теб вчера.
Тук, вкъщи, докато ми правеше чая.
Въздуха миришеше на вечер, на нас,
И аз се изгубих отново, пак.
Карта ми трябва вече,
Да откривам себе си в света.
Да се начертая върху паднало листо
Или дори върху семената за цветя в долапа.
Така лесно се разпръсквам и губя,
Мислите ми вече са песъчинки,
Ти ме подемаш като вятър и разпиляваш,
Сякаш няма нищо по-лесно от това.
А аз после със седмици се намирам
И пак май не съм цяла, не помня, не зная.
Попълвам се с части от теб, като пъзел,
Потъвам като мед в чая.
Казваш, че съм разпиляла света си,
Но не знаеш колко още много има - 
На гърба ми празно от спомени-белези няма
И колко още много мастило ме чака.
Изгубих се вчера в теб, в зелените очи,
А чаят ми изстина преди да го допия,
Стените ми са бели платна за мисли
И останки от минали истории.
Ти все така ме разпиляваш,
Че налага се на две гуми да се гоня.

За последно се изгубих в теб вчера,
За да се открия в теб днес отново!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

The Boggart in the wardrobe

Ако някой те пита, моля те кажи му, че ме няма. Излъжи го, че съм се загубила в шкафа си за панталони една сутрин, докато съм търсила новия си любим чифт дънки. Знам, че не обичаш да лъжеш, за това тази лъжа ще я пишем на моята сметка. Тя моята вече е толкова голяма, като пазарски списък е дълга. Да ме пита човек за какво ми е да мога да лъжа. Навярно е талант, дето го градиш с любовта към думите. Думите, думите, думите. Добре че са думите. Всичките те са толкова специални, интересни, различни. Някои имат вкус, други цвят, а трети направо лице. Като небе, което има вкус на море. И даже малко мирише на такова. Или сок от бъз и ябълка, от който винаги усещам вятър по кожата си. Като ти кажа нещо такова винаги казваш, че съм луда, но няма проблеми, защото на тебе ти харесвам такава. Добре че, иначе щеше да е голяма драма.

Думите май вече не ме обичат мене. Преди в главата ми летяха хиляди звънчащи думи и изкряха из мислите ми като яркоцветни изомруди. А сега е тихо. Тук таме проблясва по някоя мъничка светлинка, но няма фоерверки и симфонии. Толкова е тихо, че пърхането на миглите ми отеква като гръмотевици в мислите ми. Навярно така е за добро. Странните ми, объркани, изгубени думи са напъхани, надиплени, прибрани в кутията за спомени, заедно с неизпушените ми тежки цигари и почти празните бутилки с палрив алкохол. Всички онези неща, дето ме правеха мене мен вече ги няма. За това ако някой пита – кажи му, че ме няма. Вече не съм това, което бях. Друга съм, сега живея сред книгите и пресните плодове, имам колело с кошница отпред и стая с повече прозорци, отколкото стени. Прозорци, по които дъждът нежно барабани и през които процеждат се гальовни слънчеви лъчи. Демоните си каня на топъл домашен обяд.

Ако някой пита за мене, кажи му, че ме няма. Няма я тази, която ще търсят. Другата знаеш къде да я намериш.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Demons' Redemption

Вече не бягам от миналото. Нито се крия от него. Не се крия от призраците, които са се станали част от мен. Вече просто го оставям да бъде минало. Научих си урока. Научих се.

Научих се да прощавам на хората, че са това, което са. Научих се да прощавам на себе си, че не съм по-добра от това, което съм. Научих се да се обичам и уважавам, защото цял живот ще живея със себе си. Научих се да чета по-бързо и да пия по-бавно. Научих се първо да опитвам да разбера, а после да заклеймявам. Научих се да се надявам. Научих се да вярвам. Научих се да обичам храната. Научих се да спя отвътре. Научих се да се уча.

Годините ще минат, навярно ще се превърна във фракция от себе си сега или пък от сегашните си мечти. Няма да си спомням за тази тиха августовска вечер, в която съм стояла на пода на сайванта. Няма да си спомням, че баба се е смяла как тичам да вдигна телефона само, за да разбера че съм си забравила шофьорската книжка в татко. Няма да си спомням настоящето, което в бъдещето ще се превърне в минало. Но какво да се прави, това е бъдещето – далечно, непознато, променливо, различно. Мое. Знам, че действията ми днес ще се превърнат в прах утре, но това не ми пречи да се надявам, че графитените мисли и действия ще се окажат диаманти.

Иска ми се да знам. Всичко. Или поне нещо. Да знам, че неродените ми деца ще имат милите засмяни зелени очи на дядо ми. Да знам, че след години поне един приятел ми е останал от годините, когато всичко беше толкова очарователно лесно.  Да знам, че няма да се изгубя, че ще запазя поне детските си очи. Да знам. Всичко. Или поне нещо.

Надявам се, когато бъдещето стане настояще, а настоящето стане минало все още да мога да живея с призраците, които са станали част от мен. Надявам се бъдещето да ми позволи да обичам себе си и света, който съм си изградила сама. Надявам се да не проверявам под леглото за чудовища, защо вече знам, че те най-добре живеят в мен. Надявам се, но не мога да знам. И така е по-добре. Някой ден ще разбера. Надявам се.

**********************************************************

Част първа: Малко момиче с дълги плитки кара червено колело с кошница отзад и мечтае за големи шумни чуждоземни градове, от където света може да промени.

Част втора: Млада жена с детски кафяви очи кара червено колело от ляво и мечтае за тихия уют на дома, от където може да се радва тихично на спокойстие и домашна храна.

Част трета: Предстои да бъде написана! 

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Ветрова песен

Ветре, Ветре, ти, ела,

за мъничко се спри в моята ръка.

Ветре, Ветре, ти, ела,

имам да ти разкажа приказка една:

В дядовата топла, мила ръка,

се събираше цялата ми позната земя.

В бабината усмивка и мека бяла коса,

отекваше звука на света.

Само татко знаеше кое е вярно и кое ясно,

А мама така и не запомни кое е ляво и кое дясно.

Слушай, Ветре, почакай, поспри,

знам си - смешно и бързо говоря, но изслушай ме ти.

Дядо ми за мен беше повече от най-великия Крал,

в джобчето си я ябълка, я нещо друго за мене все прибралл

Баба като малко поточе все румолеше,

а ако от светкавиците ме беше страх - до мене спеше.

Татко имаше най-ясните сини очи,

поисках ли разказваше ми легенди не с часове, а с дни.

Всички повтаряха, че мама е жива фурия,

но за мен тя си беше моята си сладка магия.

Сега и за мен казват, че вече съм голяма,

но затворя ли очи се виждам с коса до кръста и поредна нова рана.

Тичах боса по двора на село цяла неделя,

спъвах се и се оплитах в на прабаба новата къделя.

Ветре, Ветре, тръгвай сега,

тръгвай бързо с приказката ми към дома.

Изпей я на баба, на дядо я пошушни,

на мама в облаците я нарисувай, на татко красиво-четливо на лист я напиши.

Тръгвай, бързай, върви!

Думите ми ти на тях подари!

Тръгвай, Ветре, бързай, лети!

Че скоро ще се прибера, моля те, ти им кажи.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

it's you // post №100//

Обичам да спя отдясно, а леглото ми винаги ми е тясно. През нощта по няколко пъти се въртя, а на сутринта повярвала съм, че  мога да превзема света. Облепям си стените с думи, снимки и мечти и понякога си мисля, че стените от лудостта ми ги боли. Аз съм тих огън с лице, приказка за думи и едно момче. Нямам скрити повече в дрешника страшни тайни, а в шкафа бурканчета с билки омайни. В отражението на погледа му живея, искам до него да побелея. До вчера бях малко уплашено дете, виждащо във всяка сянка и всеки шум зверове. Днес съм млада, порастваща жена, къпя мислите си в пролетната роса.

Седя пред екрана на неговия компютър, защото отказах да имам мои, пиша свободни съчинения на тема "Рими между две откачени фрази" и слушам музиката, която съм си отделила само за онези специални моменти, които деля с думите. А той стои на леглото и жадно поглъща следваща книга, взрян в екрана на Киндъл-а. Очилата лекичко се клатушкат на ръба на носа и диша толкова равно, че понякога се чудя чете ли, спи ли с отворени очи? Стаята ни не е голяма, но ни стига - бели стени и един Айнщайн, който се плези от голям плакат, моите "скъпоценни" огърлици висят на някакъв забравен от бога пирон. Стаята не е голяма, но има място за моите чифтове обувки, скрити под леглото и неговите дрехи за колоездене - грижливо прибрани в тъмна торбичка върху гардероба. Милият той, цяла вечер бива измъчван с музикалния ми вкус, който аз нежно наричам "еклектичен", но ако трябва да съм откровена е просто сбирщина от различни, не винаги твърде смислени и/или добре звучащи песни и тракове. Справя се като рицар и с моите внезапни изблици на сълзи със и без причина. Щастливи сълзи, тъжни сълзи, ядосани сълзи, объркани такива, непредвидено предизвикани от хубавата мелодия на някоя песен, сълзи по книги, сълзи по дома, сълзи, защото съм уморена, сълзи по всяка дума написана от Исабел Алиенде и непонятно много сълзи по Хари Потър - книгите и филмите. Рамо до рамо с неговите ризи в гардероба стоят моите роклите, а манежа ми от парфюми и бижута избута някак си в ъгълчето неговия (прекрасен) парфюм. Налага му се и да търпи моето нашествие на възглавницата му, без дори да намекне да си спя на моята. И ме чака да се натуткам, избирайки си шал сутринта. Безпрекословно яде кулинарните ми експерименти с усмивка на лице и стомах, издържащ до сега на всичко, на което съм го подложила.

Часът минава 12. Той си легна и предполагам, че вече спи. Уморен е, знам, има големи планове и гордо крачи към постигането им, полага ежедневни усилия и не се надява шанса просто да го споходи току-така. Насърчава и мен, не просто да летя в облаците и да строя кули сред тях, ами да им подложа здрави основи в земята. Основи, които да ми служат за подпора, когато ветровете се опитат да ме съборят и разгромят. Прощава ми, че съм това, което съм, дори мисля, че ме харесва с лудостите и пъзелите на мислите ми, в които аз сама се губя и обърквам. Търпелив е с мен и със семейството ми, което, повярвайте ми, е много. Знае всичко за мен и пак ме обича. Той е моят дом и моето семейство сега. Той е всичко, което имам на този мрачен, дъждовен и ветровит остров. Той е смисълът, същността, любовта, тишината, музиката, света, аз, Париж. Той.

Изгубих се в мислите си отново. Той спи. И аз до него.

1+1=2
1+1=1 
1+1= ∞

Ти, любими, си моят пост 100.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Swing Fairy-tale

on the edge of insanity  

Ще се свия на кълбо в леглото и в своя чест ще си запаля една последна цигара, защото вече спирам да дивея и ще съм мила, мъдра и добра. Това ще е краят на всички онези неща, дето ме убиват в пъти повече, отколкото да ме поддържат жива. Вече не е забавно да си крия празните бутилки под леглото, нито пък по джобчетата да кътам цигари. Продавам си злините, евтино ги давам, всичките за едната му пуста любов. Сега си подреждам около леглото шарени големи чаши пълни със сладък чай, вкусен, ароматен, а джобчетата ми пълни са с бонбонки, малки, сладки, безобидни, по детски хубави и щастливи.

Малката Алиса, помниш ли я, оная дето през заешката дупка падна право в Чудната Земя, смалява се, пораства, бори с Червената кралица, дори накрая я победи. А чу ли, че после попадна в Огледалната Страна, дето всички я гледаха, но никой не я виждаше. И тя стана една такава чуплива, крехка на вид, ама пък не. Оказа се, че не е. Оказа се малък диамант, дето с лекота би разбила на пърчета досадните ужасни стъкла.

А после дойде Ариел. С червените коси, голевите очи и още по-големите мечти. Ариел, чието сърце не познаваше граници и стени и искаше света да промени. Ариел обичаше много. Ариел обичаше силно. И не усещаше ни страх, ни свян, ни болка, само плам. За туй се и нашари цялата, да не забрави никога коя е и каква е. И после си отряза косите, маковете паднаха в прах, уж порасна със замах, а всъщност само си направи още място в сърцето, за да обича и да раздава още повече любов.

 ********************************************************************************************

• Ти ли си Алиса?
• Бях. Навремето.
• Ами Ариел?
• И нея бях. Ама вече не съм.
• Сега коя си?
• Сега съм момиче.
• Защо?
• Така съм щастлива.
   ***************************************************************************************
  А срещали ли сте се с малката захарна фея с крилата от бонбони и близалки? Дето танцува с желираните мечета. Онази, дето като я снимаш и косата й се подава през снимките, като горещ шоколад да се разлива по възглавниците и вятъра да се приплита в любовна игра с нея. Същата, с най-шарените мисли и най-големите очи, очите на сърне и сърцето на дете, ама и усмивката на жена. Феята дето уж беше като създадена за Питър Пан, но не. Не беше. Не че Питър Пан е лош, ама не беше за нея. На нея й дай някой голям, да може да я скрие в прегръдките си и да не я пуска, докато тя не се задъха от любов и щастие, сълзи да й избиват от очите от радост и пак да не може да се нарадва. Някой див й дай на нея, дето да се хвърля в бурното море с нея, да се гмуркат из дълбините на световете, да я крие в предното си джобче и да я води на каравана, където по цял ден да си я гледа и да й се радва и да й сипва по малко ром в чай вечерно време, за да не й изтиват феините крака. Малечка Палечка тъй силно се влюби в звяра, че всяка вечер тихичко се сгушваше в рошавата му брада и заедно откриваха новите значения на думите “аз и ти, сега!”.

*********************************************************************************************

• Коя е Захарната Фея?
• О, нима не знаеш Малечка Палечка?
• Коя Малечка Палечка? Приятелката на децата?
• Същата. Тя е моята Бамби, дето си прави къщичща сред цветята.
• От къде я познаваш?
• Тя ми е сестра, любима, половинка, моя. Тя ми е част от душата.
   ***************************************************************************************
  Вече не пуша. Нито пък пия. Не искам. И не мога. Не ми го позволява душата. Наричат ме Боровинка, защото ми отива на сърцето, на лицето. Не съм много голяма, в шепи се събирам точно като боровинки. Сутрин рано си правя слабо кафе, а след обяда чай по английски и впервам поглед в безкрайното небе. Имам си и един Господин Боровинков, дето така силно, плодово си го обичам , че чак сърцето понякога ме боли и от очите ми излизат изкри. Той ми е Слънцето, аз съм му Луната, заедно потъваме в небесата. Нощем аз го топля с думите си безкрайни, денем той ми приготвя хляб с билки омайни. Ах, по-щастлива малка Боровинка няма нийде на земята. Обичам много. И силно обичам. И обичам чувствата си в думички да обличам.

 ********************************************************************************************

Бамби, щe бъдеш ли моята малка тайна магия? Чудна орисия. Мъничка сладка малинка. Думите ти ми вдъхват ищец да създавам, да бъда творец. Теб ще те напечатам на пишеща машина. Ще те нарисувам с темперни бои. Ще те снимам на черно-бяла лента. Ще те слушам на грамофонна плоча. Ще те бродирам с копринени конци. Ще те скривам всяка вечер в кутията за чай, малка моя скришна тайна, ще те завивам със захар и ще ти подарявам първите слънчеви лъчи. Няма да оставя пълната луна да те плаши с големите си сиви очи и вятъра да изстудява тънките ти пръсти. Ще те храня с думи и мечти, малки сладки и сок от боровинки, ще те карам да се смееш докато коремът от щастие не те заболи. И ще ти подарявам приказки, от които в очите ти да проблясват мечти.

And somewhere in the world there's a simple and beutiful love for you.

Dear Me

Как силно бих искала да можех да кажа, че ще е лесно, че няма да боли и всичко ще се нареди. Бих се искала да можех да ти кажа дори само, че съвсем скоро всичко започне да се подрежда. Но не мога. Никой не може. Просто така. Никой не може.

Знам, че много те е страх. Знам го. И да, имаш пълното право да те е страх, би бил луда или глупава ако не те беше страх. Но страхът никъде не може да те отведе. Знам, сковава те, впива се с железни устни в мислите ти, парализира мечтите ти, замъглява очите ти и отпива на големи глътки от теб самата. Страхът е нещо нормално, естествено дори, но да не се бориш срещу него не е.  Просто се опитай да държиш главата си над водата, да не потъваш и да не се паникьосваш. Ако страхът не успее, то паниката със сигурност ще те довърши. А ти не искаш да потънеш и да изчезнеш, колкото и да ти се струва, че е така, повярвай ми, животът ти ти е по-ценен отколкото можеш сама да си представиш. Живей! Бъди! Обичай! Само това можеш да направиш. Само това наистина знаеш как да правиш.

Приеми промяната, която предстои. Живей с нея. Обикни я. Или пък недей. Но не я мрази. Омразата ще те унищожи, ще ти вземе сърцето, а няма да ти даде нищо обратно. Такава си е тя, всичко взима, а нищо не дава в замяна. Не е като любовта, която всичко ти взима, но и всичко ти дава, за да останеш отново без нищо, но пак да си имаш всичко.

И тая, пуста проклета голяма любов, дето така ти напира на устните, бълбука ти мислите, разшумява ти сърцето и ти изпълва съществото. Тая любов, дето я криеш на стълбите към вкъщи и на пейката в парка. Тая, същата, знаеш за коя ти говоря. Твоята си. Пази си я, грижи си се за нея, защото си е твоя  и ти беше готова на всичко да си я получиш. Любовта ти е като капризно стайно цвете с крехки листа и още по-крехки цветове. Иска хиляди грижи, специално внимание и никога да не забравяш за нея, но пък ти се отплаща с такива ярки и кристални цветове, че когато ги погледнеш изведнъж забравяш за всяко трудност и всяка болка, която може да ти е причинила. Нали сега точно заради това специално стайно цвете любовта напускаш хубавия си, уютен, топъл, мек и нежен свят, за да се впуснеш стремглаво напред към непознатото, но да си по-близо до любовта, да можеш да се грижиш за нея всеки ден и всяка нощ, да не я оставяш да спи незавита или да не я поливаш с добри думи и мили мисли всеки ден. Пази си я, любовта, защото в този свят, към който така уверено си се запътила, само нея ще си имаш и само на нея ще разчиташ. Ти ще трябва да я пазиш, но и тя ще те пази, ще те защитава, ще се грижи за теб и ще те прави по-щастлива.

И недей да тъжиш. Не повече от нормалното. Не изплаквай океани и морета от сълзи, защото ще се обезводниш, а и без друго си изгубила навика да пиеш достатъчно вода всеки ден. И недей да вземаш глупави решения, помни, че сама си го избра и сама реши да се бориш точно за тази голяма, изкрюща, страшна промяна. Стягай си сърцето и недей да се стоиш свита на топка на пода на стаята си, питайки се дали не е можело да стане някак другагси. И да можеше това сега няма значение. Миналото няма навика да се връща за поправка. Не и в реалността. По филмите може.

Нищо не мога друго да ти предложа освен думи. Думи, които да носиш със себе си, за себе си, чрез себе си, на себе си. Думи. Като лъхави пеперуди с искрящи изумрудени крила. Думи.  Просто хиляди любими думи, които да ти помогнат да нашариш света си с мисли и да си ушиеш вълшебни крила, които всяка нощ да те водят удома.

А сега се опитай да бъдеш силна, защото ти си такава. Силна, смела, бурна, понякога дива, понякога нежна, грижовна, искряща, блестяща, себе си. Съжалявам, не мога да ти обещая целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти. Както ти винаги си правила до сега.

антихрист

"Отче наш, който си на небето,

да се свети името ти,

да бъде твоята воля, както на небето,

така  и на земята!"

Музо, възпей оня див, пагубен гняв на Ахила,
Ахила дето беше грубата сила.
А пък Атила - бич божи, пратен на земята да убива.
Но, боже наш, дето си на небето,
Спаси, всевишни, на света сърцето.
Дай му сили да се научи да обича,
дай вяра и радост човек да се нарича.

Уви, пагубен, греховен род, напуска рая, твори ад!

Смърт! Убий! Разруши! Нарани!

Проси, нали господ е любов,

въпреки че сам той ти е вдъхнал злост.

Кога стана толкова глупав, човеко,

кога повярва, че гениално творение си от нечие длето.

Не се възгордявай, не си толкова специален.

Ти си просто продукт на синтез случаен!

Забрави, от бога си ти се откажи.

Той ти изпрати Ахила, Атила, болестта, смъртта.

Учат те, че не иска да те нарани,

пореден измислен образ, целяш да те промени.

Ако случайно има бог - твърде е жесток.

Моля те, порасни.

И не стой на колене да се молиш на измислици!

И нека душите ни почиват в мир.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Antes de las seis

Чух, че искаш да си сам, за това дойдох. Да ти подаря малко споделена тишина и просто с теб да постоя. Никой не е истински сам на света, за това съм и аз при теб сега. Нищо не искам,  още по-малко предлагам, просто да не е нещастна празна тишина.  За това съм тук.

Ако решиш – говори. Аз ще слушам, ще се усмихвам и ще мълча. Това е простичка сделка – тишина и свобода за няколко мига от вечността. Без тежки мисли и неизречени лъжи. Просто двама споделили малко нещо, късче от безкрая. Ти ще отронваш едва по дума една, а аз ще стоя и ще унищожавам жестокото усещане за празнина.

Поискаш ли от мен да говоря – ще го направя без тъга. Ще ти разкажа за чудни светове и невероятни места с думичка една едва. Ще ти разкажа за първите лъчи на Слънцето, за първите отблясъци на пълната Луна, как целува ме дъждът и защо мой брат е вятърът. Ще изпълня стаята с най-живите и ценни думи на света. А когато видя, че уморил си се и искаш просто да поспиш – ще те завия с огнените си коси, ще те потопя в златните си очи и до теб малка, безстрашна, най-твоя ще остана до първите мигове на деня.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Дим да ни няма!

Корабът спусна ярките си платна. Изброихме до 12.. Време е всеки да хване картата в свои ръце и да начертае пътя си. 

Повече няма да насядаме по чиновете, няма да тряскаме вратата на заветния 18 (+) кабинет. Няма повече класни работи, тестове за по 15 минути, особено пък по литература! Няма да има "Добро ви утро, дами и господа!". Няма да се радваме, че госпожата е закъсняла, че Медина е забравил за контролната или пък за книгите от Маркес. Няма кой да учи до посреднощ думи или да се опитва да си спомни как продължаваше "Из дома вышел человек...".

За 5 години се случиха толкова неща, че е безсмислено дори да се опитвам да ги опиша и разкажа. А и не всичките са "за пред хора". Някои истории навярно ще разказваме и на внуците ти, някои навярно ще се опитаме да оставим в миналото и никога да не отворим дума за тях. Стаята ни буквално е нашарена със спомени, смях, песни, сълзи, мечти. Чиновете ще пазят тайните ни, думите ни, каквото остана от нас.

Обичам всеки един от вас, за всеки един има нещо специално и хубаво, което ще остане завинаги в сърцето ми. Няма значение дали сте "Лошото момиче", "Математика на випуска", "Щастливата звезда" или "Мистър Търпеливост" - вие ме направихте по-добър човек, научихте ме на много и ми показахте, че "семейство" е много широко понятие. Най-широкото на света. Вчера ли бяхме 8-ми клас, както пеят в песента - "деца необуздани", днес ли станахме 12-ти и всичко свърши.

Бъдете добри и дано поне малко от мен е останало във вас. Обичам ви!

А сега - стягаме сърцата и ДИМ ДА НИ НЯМА!

Посветено на Ася, Бобчо, Васил, Василио, Вельо, Венци, Гопето, Дани, Йо, Люса, Магда, М-Маги, Мъро, Нела, Николчо, Смайл, Снежи, Миро, Сте, Таня, Ицо, Цецо, Юри, Янчето и Яна. За мен беше чест да служа с вас! За мен беше УДОВОЛСТВИЕ! Обичам ви!

пишеща машина.

Аз съм пишеща машина със сърце,

От думите ми се раждат чудни светове.

Сътворявам реки, планини, морета, съдби,

Разказвам приказки и подарявам мечти.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Твърд метал отвън, а в душата - огньове.

Пулса ми по-бърз е от арабски атове,

Разпилявам себе си в нощните ветрове.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Облаците по утрешното небе.

Жена, в тялото на босоного дете,

Мислите, които криеш в първото си кафе.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Фантасма

Когато порасна ще стана Луна,

ще мечтаят за мен в тъмата на нощта.

Като остарея ще съм падаща звездна,

последен полет преди срещата със смъртта.

А сега съм просто думи,

изографисани с цветове от божури.

Сега съм първата роса,

сълзите на небето след дъжда.

***

Изгря голяма червена Луда,

топъна в мрак и красота света.

Някъде стояха двама в споделена тишина

и гледаха как в краката им се ражда града.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

сърна

Как се обича падаща звезда?
Как се обича подплашена сърна?
Как се обича някой влюбен във света?
Как се обича мъгла във формата на Луна?

Как се обича тя?

Обича се нежно и крехко,
Обича се бурно и тежко.
Обича се с тишина,
Обича се с много музика.
Обича се с много недомлъвки,
Обича се като лъскави опаковки от дъвки.
Обича се без да питаш и без да разбираш,
Обича се, когато вечер бутилките от подлеглото й намираш.
Обича се, когато ти сготви топла вечеря,
Обича се, когато стои до прозореца цяла неделя.
Обича се разбиращо, прогресиращо,
Обича се страстно и малко опастно.
Обича се като я караш да чака,
Обича се като я изпращаш на гарата на влака.
Обича се с малки тайни,
Обича се с буркани с билки омайни.
Обича се със сладко от шипки,
Обича се сплетена на две плитки.
Обича се някак по детски, 
Обича се както се обичат мишки.


Обича се малко трудно, но много страстно.
Обича се някакси малко опастно.

Обича се както се обича мен!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

lolytha

Какво искаш? Какво даваш?

Съдбата си на случайни хора ли подаряваш?

Къде отиваш? От къде идваш?

Пътят ли е целта, защо никога първа не си тръгваш?

Кой си ти? За какво се бориш?

Нима сам човек стените можеш да събориш?

Кой е до теб? А кой срещу теб?

Сама ли през нощта заспиваш?

През нощта крепко аз не спя,

а на сутринта обичам да мълча.

Знам коя съм, знам и кой е срещу мен,

сърцето си на света дарявам ден след ден.

Идвам от рая, отивам към ада,

а пътуването е ключа за наслада.

Понякога в сенките се крия,

а теб да не би да те е страх от моята стихия?

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

love will set us free

Експлозия от звуци, цветове и светлина.
Експлозия от радост в една човешка ръка.
Експлозия от мисли и една искра в погледа.
Експлозия от чувства и малко споделена тишина.

Колко малко ни е нужно.
Как навярно всичко друго ни е чуждо.
Колко далечни са тъжните очи.
Как леко минават и най-тежките дни.

Целият свят може да бъде променен.
Целият свят може да миг да бъде осветен.
Целият свят, а всъщност просто две очи.
Целият свят, това сме просто аз и ти.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

But this love is ours

Не знам защо го обичам толкова много, но е факт. Обичам го по хиляди различни начини, по хиляди различни причини. Щом погледна към него светът спира за миг да се върти. Когато съм в прегръдките му сърцето ми сякаш забавя и забързва ход в един и същи миг. Омагьосва ме и ме прави по-добър човек. С него се чувствам цяла.

Всъщност причината е само една. Обичам го, защото е той!

Две години той е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлива. Той е моят дом, моят любим, моят приятел, моят другар, той е всичко. Той е ... любовта. Две години, който бяха всичко друго, но не и лесни. Той е там, аз тук, но "разстояние" е просто глупава дума за още по-глупава физична величина. Той е тук, до мен, с мен, в сърцето, в мислите, в живота ми. Защото аз и той сме заедно. Аз и Той сме НИЕ.

Мисля, че по-скоро не говоря за нас и за връзката ни, поне не и директно, защото: 1) суеверна съм; 2) хората за завистливи; 3) връзката ни си е само между нас двамата; 4) той предпочита да не се навираме в на хората очите. Но днес е изключение. Днес празнувам, макар и да нямам възможността да му сготвя обяд или просто да постоя в парка с него. Днес празнувам и съм малко непукист относно останалия свят. Важни сме ние. И панерчето му за ключове. Най-хубавото тепърва предстои.

Лека нощ, свят. Аз отивам да спя в "море от любов", което бушува в мен" (Б.Т.Р.) и да бъда влюбена.

Целувам те, мили, честита 2-годишнина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Северно сияние

Рая. - Не е направен от захарен памук, а от думи.
Смъртта. - С развени от вятъра червени коси, красива жена леко върви.
Живота. - Морето бурно е, но винаги е тъй красиво.

Любовта. - Прогледнеш ли веднъж никога не завърнал в на сенките света.
Музиката. - С нежна премяна прегръща ни страстта.
Ти. - Единствен.

Ада. - Преследна ни в нощта, иска да се върнем там, в земните недра.
Думите. - Лъхави пеперуди с изкрящи изумрудени сърца.
Аз. - Всяка сълза е една падаща звезда, изгаряща в нощта.


Това, че се губя, не означава, че съм изгубена.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти