Remember when I told you I don't know where am going
and when I'll come back
that you should not wait for me?
I promised not to write, neither send cards
but take pictures of people along the way
and I remembered all the stories the wind told.
I wasn't ready to leave and go and not stop
but I was even less ready to stay
there and then would be my end.
And when I came back and you had left
leaving nothing but a note
that you know where you're going
and that you're not planing to ever come back.
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
Показват се публикациите с етикет пътуване. Показване на всички публикации
Показват се публикациите с етикет пътуване. Показване на всички публикации
сряда, 19 август 2015 г.
петък, 9 август 2013 г.
Demons' Redemption
Вече не бягам от миналото. Нито се крия от него. Не се
крия от призраците, които са се станали част от мен. Вече просто го оставям да
бъде минало. Научих си урока. Научих се.
Научих се да прощавам на хората, че са това, което са.
Научих се да прощавам на себе си, че не съм по-добра от това, което съм. Научих
се да се обичам и уважавам, защото цял живот ще живея със себе си. Научих се да
чета по-бързо и да пия по-бавно. Научих се първо да опитвам да разбера, а после
да заклеймявам. Научих се да се надявам. Научих се да вярвам. Научих се да
обичам храната. Научих се да спя отвътре. Научих се да се уча.
Годините ще минат, навярно ще се превърна във фракция от
себе си сега или пък от сегашните си мечти. Няма да си спомням за тази тиха
августовска вечер, в която съм стояла на пода на сайванта. Няма да си спомням,
че баба се е смяла как тичам да вдигна телефона само, за да разбера че съм си
забравила шофьорската книжка в татко. Няма да си спомням настоящето, което в
бъдещето ще се превърне в минало. Но какво да се прави, това е бъдещето –
далечно, непознато, променливо, различно. Мое. Знам, че действията ми днес ще
се превърнат в прах утре, но това не ми пречи да се надявам, че графитените
мисли и действия ще се окажат диаманти.
Иска ми се да знам. Всичко. Или поне нещо. Да знам, че
неродените ми деца ще имат милите засмяни зелени очи на дядо ми. Да знам, че
след години поне един приятел ми е останал от годините, когато всичко беше
толкова очарователно лесно. Да знам, че
няма да се изгубя, че ще запазя поне детските си очи. Да знам. Всичко. Или поне
нещо.
Надявам се, когато бъдещето стане настояще, а настоящето
стане минало все още да мога да живея с призраците, които са станали част от
мен. Надявам се бъдещето да ми позволи да обичам себе си и света, който съм си
изградила сама. Надявам се да не проверявам под леглото за чудовища, защо вече
знам, че те най-добре живеят в мен. Надявам се, но не мога да знам. И така е
по-добре. Някой ден ще разбера. Надявам се.
**********************************************************
Част първа: Малко момиче с дълги плитки кара червено
колело с кошница отзад и мечтае за големи шумни чуждоземни градове, от където
света може да промени.
Част втора: Млада жена с детски кафяви очи кара червено
колело от ляво и мечтае за тихия уют на дома, от където може да се радва
тихично на спокойстие и домашна храна.
Част трета: Предстои да бъде написана!
Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти
четвъртък, 6 септември 2012 г.
Dear Me
Как силно бих искала да можех да кажа, че ще е лесно, че няма да боли и всичко ще се нареди. Бих се искала да можех да ти кажа дори само, че съвсем скоро всичко започне да се подрежда. Но не мога. Никой не може. Просто така. Никой не може.
Знам, че много те е страх. Знам го. И да, имаш пълното право да те е страх, би бил луда или глупава ако не те беше страх. Но страхът никъде не може да те отведе. Знам, сковава те, впива се с железни устни в мислите ти, парализира мечтите ти, замъглява очите ти и отпива на големи глътки от теб самата. Страхът е нещо нормално, естествено дори, но да не се бориш срещу него не е. Просто се опитай да държиш главата си над водата, да не потъваш и да не се паникьосваш. Ако страхът не успее, то паниката със сигурност ще те довърши. А ти не искаш да потънеш и да изчезнеш, колкото и да ти се струва, че е така, повярвай ми, животът ти ти е по-ценен отколкото можеш сама да си представиш. Живей! Бъди! Обичай! Само това можеш да направиш. Само това наистина знаеш как да правиш.
Приеми промяната, която предстои. Живей с нея. Обикни я. Или пък недей. Но не я мрази. Омразата ще те унищожи, ще ти вземе сърцето, а няма да ти даде нищо обратно. Такава си е тя, всичко взима, а нищо не дава в замяна. Не е като любовта, която всичко ти взима, но и всичко ти дава, за да останеш отново без нищо, но пак да си имаш всичко.
И тая, пуста проклета голяма любов, дето така ти напира на устните, бълбука ти мислите, разшумява ти сърцето и ти изпълва съществото. Тая любов, дето я криеш на стълбите към вкъщи и на пейката в парка. Тая, същата, знаеш за коя ти говоря. Твоята си. Пази си я, грижи си се за нея, защото си е твоя и ти беше готова на всичко да си я получиш. Любовта ти е като капризно стайно цвете с крехки листа и още по-крехки цветове. Иска хиляди грижи, специално внимание и никога да не забравяш за нея, но пък ти се отплаща с такива ярки и кристални цветове, че когато ги погледнеш изведнъж забравяш за всяко трудност и всяка болка, която може да ти е причинила. Нали сега точно заради това специално стайно цвете любовта напускаш хубавия си, уютен, топъл, мек и нежен свят, за да се впуснеш стремглаво напред към непознатото, но да си по-близо до любовта, да можеш да се грижиш за нея всеки ден и всяка нощ, да не я оставяш да спи незавита или да не я поливаш с добри думи и мили мисли всеки ден. Пази си я, любовта, защото в този свят, към който така уверено си се запътила, само нея ще си имаш и само на нея ще разчиташ. Ти ще трябва да я пазиш, но и тя ще те пази, ще те защитава, ще се грижи за теб и ще те прави по-щастлива.
И недей да тъжиш. Не повече от нормалното. Не изплаквай океани и морета от сълзи, защото ще се обезводниш, а и без друго си изгубила навика да пиеш достатъчно вода всеки ден. И недей да вземаш глупави решения, помни, че сама си го избра и сама реши да се бориш точно за тази голяма, изкрюща, страшна промяна. Стягай си сърцето и недей да се стоиш свита на топка на пода на стаята си, питайки се дали не е можело да стане някак другагси. И да можеше това сега няма значение. Миналото няма навика да се връща за поправка. Не и в реалността. По филмите може.
Нищо не мога друго да ти предложа освен думи. Думи, които да носиш със себе си, за себе си, чрез себе си, на себе си. Думи. Като лъхави пеперуди с искрящи изумрудени крила. Думи. Просто хиляди любими думи, които да ти помогнат да нашариш света си с мисли и да си ушиеш вълшебни крила, които всяка нощ да те водят удома.
неделя, 30 януари 2011 г.
6 places I want to go
1. Япония, мечтая за нея цял живот;
2. Великобритания, но с надеждата да поостана ;) ;
3. Ню Йорк, все пак е класика;
4. Ню Орлеанс, там където джазът се ражда;
5. Монголия или Чили, искам да видя нещо коренно различно;
6. ЮАР, защото е екзотично и толкова ... по-различно от тук. А и Нелсън Мандела. love <3
Ти си целият ми свят . . .
2. Великобритания, но с надеждата да поостана ;) ;
3. Ню Йорк, все пак е класика;
4. Ню Орлеанс, там където джазът се ражда;
5. Монголия или Чили, искам да видя нещо коренно различно;
6. ЮАР, защото е екзотично и толкова ... по-различно от тук. А и Нелсън Мандела. love <3
Ти си целият ми свят . . .
петък, 6 ноември 2009 г.
Записките по едно пътуване до Москва
Я Люблю Мускву!
(01 септември 2009 – 11 септември 2009)
Это песня о самом красивом
городе в мире. Москва!
Това са началните стихове на песента „Moskau” на немските рок-величия Rammstein. В превод означават „Това е песен за най-красивия / град в света. Москва!”. Достатъчно красноречиво е казано, това наистина е най-красивият град в света.
Но как започна всичко? Ще пропусна безинтересната част с това, как госпожа Бехар е дошла в класа ми, обявила е за стажа до Русия, за стойността на пътуването, за родителската среща на 24 август 2009 година и ще започна обстойния си разказ за пътуването ни от летището. Групата ни беше малка – 17 души.
Самолетът беше от 12:30, чекирахме багажа до към 11:00 и нетърпеливи се премятахме от крак на крак. Госпожата притеснено обикаляше през всеки и го караше отново и отново да си провери документите, парите, нотариално заверените декларации и всичко, което можеше да се сети. Аз, специално, седях на страна и си говорих с най-добрата ми приятелка, която също беше в групата. Но вие май си нямате и на идея коя съм аз. Е, да ви се представя – аз съм Стаси. Ще ме разпознаете по дългата коса. И неспирното бърборене. Както и да е, не аз съм темата. Москва е!
Чекиране, бордови карти, коридорче към самолета и пред теб се появява сладка, червенокоса руска стюардеса, която с най-чаровната усмивка на света те поздравява с „Добры ден!” и те насочва към мястото ти. Красота! Аз се оказвам на седалката до пътеката, до мен са две „какички” от 12-ти клас, които ми кимват за „Здравей”. По-късно, по време на полета се запознаваме и разбирам, че се казват Вяра и Виолета. Вяра всъщност я бях мяркала по коридорите, но бях останала с впечатлението, че тази великолепна, дългокрака блондинка е надута и т.н. Е, дълбока и едвам простима грешка от моя страна.
Полета мина леко и приятно, почти неусетно. Нямаше неуместни разтрисания, бръмчания, мигащи плашещо светлинки и такива гадни нещица. Кацнахме си плавно и приятно, ръкопляскахме на г-н пилота за мекото приземяване и приятният полет и се затътрихме към изхода. От там по коридорчето от самолета към летище „Шерементиево 2”. Пропускам подробностите около визовият контрол и тем подобни. Еуфорията вече съвсем ме беше завладяла и времето, което мога да посоча като чакане е съвсем относителна и пространствено непривична мярка. Малко беше. В пъти по малко от времето, което ни отне да достигнем от летището до Пушкинският институт, където всъщност бяхме на общежитие и на занятия (да, правилно прочетохте, имахме учебни занятия, всяка сутрин, всеки ден /без петък, събота и неделя/). Трафика е просто отвратен, нищо чудно че всички предпочитат метрото, идващо на всяка минута и малко. Лангъркащи се в автобус, реликва сигурно от Първата световна война, ние достигнахме в един такъв, вече смрачаващ се час. Точен – отново не знам.
Настанихме се почти благополучно. Казвам почти защото двете ни единствени, неповторими, ценни и дори по-точно – безценни момчета, трябваше да спят заедно с „гадните, мръсни венгерци”. В крайна сметка оправиха нещата, но докато това се случи на всички им се изправиха косите. В един, да го наречем притъмнял, час Марин – едно от момчетата, отличаващо се с завидната си грамадна структура, дойде да обяви, че ще се ходи до Change бюрото и който иска „да слага едни обувки и да слиза долу, че нямаме време да се гримосвате!” Явно изгладнял, накрая закани, че ще почне да яде момичетата от групата, че нали сме повечко – цели 15 на брой. Намерихме му храна, както и голям универсален магазин, от където можехме преспокойно да се запасяваме с провизии като за световно.
Още от първата вечер си установихме традиция, която ревностно спазвахме до 10-я ден. Събирахме се цялата или почти цялата група заедно някъде – или по стаите, или на тераската. Знаете ли, че дори небето над Москва е червено. Някъде към един след полунощ се забелязва едно такова червеникаво сияние, което може и да по наподобява на смог. Не знам какво беше всъщност, но ми хареса. И като отворих дума за небето, да спомена и времето. Не вярвам някой, някога да е улучвал толкова хубави дни в Русия. Повечето хора се дивят, когато почна да обяснявам, че в 19:35 е било 23 C, но вярвате или не, това си беше чистата истина. Само един ден прояви желание да вали, но ние му се усмихнахме чаровно, показвайки малко български инат, че няма да си сложим дебелите дрехи и то се отказа. Какво да кажа – очень хорошая погода!
В по-нататъшното разказно действие хронологията се губи. Просто списващата този разказ забрави да си води списък с това кой ден къде сме били. Съжалявам.
[ Авторката почва да изброява с патетичен тон] Видяхме толкова много, много, много неща, които бяха толкова много, много, много хубави и интересни, че думите ми звучат грозно. За мое нещастие и ваше проклятие точно словото е най-големият ми талант. Какво толкова сме видели ли ?
Пушкинската Галерия - тук са събрани творби от цял свят. Основно експресионизъм, неокласицизъм и модернизъм. Вътре имаше зали на Гоген, Моне, Роден, Ван Гог, Крос – Делакроа, Матис, Шагал и други, които просто не си ги спомням. Чудесно място, където може да се разгледат множество забележителни представители на новото изкуство.
ВВЦ - (Всероссийский Выставочный Центр) това представлява, представлява ... не съм сигурна как точно трябва да обясня какво точно представлява. Музей под открито небе. Паметник на съветските републики. Място, където има павилиони на всички занаяти. Чудесно местенце, пълно с картини, изрисувани с цветя, семейства, които разхождат децата си, младежи, каращи ролери, зали с изложени в тях изящни творби на занаятите и още и още. В самия му център има фонтан, златен фонтан, който представлява девойки в носиите на всичките 15 републики. Красиво място, където просто можеш да се изгубиш сред зеленината и фонтаните. Ние улучихме празник на книгите и на цветята, при това на самият рожден ден на Москва. Сякаш целият град се беше изсипал там, всички бяха усмихнати и навсякъде се чуваше смях. Имаше балони, кончета,захарен памук и какво ли още не. Малко приличаше на наш панаир, но на много по-добро ниво и с много повече стил, без циганските работи.
МГУ – (Московский государственный университет имени М.В. Ломоносова) е, ние не бяхме в него, но му махвахме отдалече и му обещахме, че ще се върнем отново и този път той ще е нашият дом. Най-точното определение за него ли ? Грамаден! Огромен! Величествен! След един дълъг преход пеша ние се оказахме срещу него и останахме без дъх, но не от задъхвене, а защото ни се зави свят от размерите му. Мисля си, че в тази чудовищно голяма сграда имаше повече хора отколкото във всички университети в България. Казват, че бил като един не-малък град. Самото здание излъчваше страхопочетание. Представяйте си.
Кремль – Не мисля, че съм най-точният човек, който да говори за Кремль и за следващото място, което посетихме, а именно Сергеев Пасат, но все пак ще се опитам. Кремль е наименованието на старите укрепени руски градове (или тяхната укрепена вътрешна част), опасани със защитни стени с кули и бойници. Днес Кремълският дворец е сърцето на днешна Русия - той е в централната част на столицата и там са разположени всички основни структури на държавната власт: президентство, правителство и други органи. Освен това там има множество „събори” или иначе казано църкви със специфично предназначение. В една от тях се намират саркофазите на всичките руски царе. Там са и „Цар Пушка” и „Цар Камбана”. Нито едно от двете не е функционирало никога, но пък са изключително красиви и интересни.
Сергеев Пасат – ъм, тук вече ми е много трудно. Единственото, което ще си позволя да кажа, е че това е най-големият манастир. Много красив, като всичко в Русия, величествен и на час и половина от Москва с влакчето.
Третяковската Галерия – ето това е най-прекрасното нещо, което видях в Москва, след самата Москва, разбира се. В нея са събрани шедьоври на изящното изкуство в Русия. Когато я погледнеш от вън ще ти се стори малка и ще си кажеш „Ей сега ще я разгледам, за има няма час!”, но когато влезеш и откриеш, че галериите преливат от една в друга, разклоняват се на 3 страни, има галерии надолу, по стълбичките, и още, и още. Отделението, където бяха картините на Айвазовски, беше затворено, заради ремонт и аз останах безкрайно разочарован, че няма да видя на живо любимата ми негова картина, една от личните ми топ 20, а именно „ Девятый вал”. Единственото, което успя да успокои съкрушената ми душа бяха картините на Шишкин, също част от моите топ, но този път 50. И когато реших, че вече съм я изгледала цялата, се оказа че има цял един етаж за разглеждане. Представяте ли си, още един цял етаж. Резултата беше, че накрая заедно с Владо ни изгониха насила от галерията, защото трябвало да заключват. Което ми напомня, че едва сега споменавам момче № 2 – Владимир. Е, Владо говори перфектен руски, но е и наполовина руснак, което някак си обяснява доброто ниво на езика.
За обучението ни в град Москва – мдаа, това не е екскурзия, а обучение. Ние бяхме всичките в една група, което създаде известни затруднения, защото едни бяхме учили само една година, други 3, а един, както вече разбрахте, си беше носител на езика. Дамата, която влезе първият път при нас – Арина Генадиевна, остана като попарена с гореща вода, защото очаквала хора с почти блестящ руски. Тя ни водеше 4 часа, а другият преподавател – Валери Афтаназиевич – 2-та четвъртъка. За мен специално предмета на Валери, а именно „Странознанье” беше по-интересен. Това е нещо като смесица между география, демография, история и психология на населението. Страхотна дисциплина, а преподавателя беше повече от чудесен. Доставяше ти удоволствие да седиш и да слушаш как разказва. Какво още за учебния процес – часовете почваха точно в 09:00, което означаваше, че всички са по залите в 08:55 и чакат началото на занятията. Не бие звънец, а се чува една много приятна мелодийка, която ти оповестява, че тази половина от часа е свършила. На обяд има почивка от няколко часа, когато всичко живо се изсипва в стола, за да се нахрани на едни много прилични цени. И после, следобеда, пак. И така всеки ден без петък, събота и неделя.
Най-голямата ми болка от Москва е, че не успяхме да видим Красный Площадь и Василий Блажений, наречен от Маша – Шишарките. Не ги видяхме, защото Червеният Площад беше затворен от 01 септември до 11 септември заради рождения ден на Москва. Но! Това е поличба, според мен, при това много добра. Означава, че съвсем скоро ще се върнем пак, за да ги видим. А може би и някой ден да ходим често до руската столица, знае ли човек на къде ще ни е отвее съдбата.
На 11 септември 2009 в 05:15 ни викаха долу, във фоайето на института, за да ни натоварят на .раздрънканото автобусче и да ни откарат на летището. Искаше ми се да си изхвърля обратния билет, честно! Но се сетих, че визата ми е изтекла, а от всичко руско, най-малко ми се вижда руският затвор отвътре. Този път чакането до чекирането беше ужасно дълго и тягостно. На всички им се спеше, тъй като бяхме взели общото решение, че последната ни нощ в Москва няма да бъде проспана. Полета, от своя страна, също беше безбожно дълъг, чак поспах малко. Е, не колкото някои други, но все пак достатъчно, че като сляза от самолета да съм свежа като репичка. Потънах в прегръдките на майка ми и някак си умората се появи на ново, странично ниво. Бях си удома. А Москва, тя остана само там, в спомените ми, и тук, на листа.
Москва. Прекрасен град. „Самом красивом городе в мире.” Няма нещо на този свят, което да може да се сравни с пътуването ми до Москва. Няма начин да си бях прекарала по-добре или пък групата да беше по-страхотна. Няма никога да забравя тези 10 дена в Руската столица, моята новооткрита любов!
Москва, ще се върна!
Я сошла с ума!
(01 септември 2009 – 11 септември 2009)
Это песня о самом красивом
городе в мире. Москва!
Това са началните стихове на песента „Moskau” на немските рок-величия Rammstein. В превод означават „Това е песен за най-красивия / град в света. Москва!”. Достатъчно красноречиво е казано, това наистина е най-красивият град в света.
Но как започна всичко? Ще пропусна безинтересната част с това, как госпожа Бехар е дошла в класа ми, обявила е за стажа до Русия, за стойността на пътуването, за родителската среща на 24 август 2009 година и ще започна обстойния си разказ за пътуването ни от летището. Групата ни беше малка – 17 души.
Самолетът беше от 12:30, чекирахме багажа до към 11:00 и нетърпеливи се премятахме от крак на крак. Госпожата притеснено обикаляше през всеки и го караше отново и отново да си провери документите, парите, нотариално заверените декларации и всичко, което можеше да се сети. Аз, специално, седях на страна и си говорих с най-добрата ми приятелка, която също беше в групата. Но вие май си нямате и на идея коя съм аз. Е, да ви се представя – аз съм Стаси. Ще ме разпознаете по дългата коса. И неспирното бърборене. Както и да е, не аз съм темата. Москва е!
Чекиране, бордови карти, коридорче към самолета и пред теб се появява сладка, червенокоса руска стюардеса, която с най-чаровната усмивка на света те поздравява с „Добры ден!” и те насочва към мястото ти. Красота! Аз се оказвам на седалката до пътеката, до мен са две „какички” от 12-ти клас, които ми кимват за „Здравей”. По-късно, по време на полета се запознаваме и разбирам, че се казват Вяра и Виолета. Вяра всъщност я бях мяркала по коридорите, но бях останала с впечатлението, че тази великолепна, дългокрака блондинка е надута и т.н. Е, дълбока и едвам простима грешка от моя страна.
Полета мина леко и приятно, почти неусетно. Нямаше неуместни разтрисания, бръмчания, мигащи плашещо светлинки и такива гадни нещица. Кацнахме си плавно и приятно, ръкопляскахме на г-н пилота за мекото приземяване и приятният полет и се затътрихме към изхода. От там по коридорчето от самолета към летище „Шерементиево 2”. Пропускам подробностите около визовият контрол и тем подобни. Еуфорията вече съвсем ме беше завладяла и времето, което мога да посоча като чакане е съвсем относителна и пространствено непривична мярка. Малко беше. В пъти по малко от времето, което ни отне да достигнем от летището до Пушкинският институт, където всъщност бяхме на общежитие и на занятия (да, правилно прочетохте, имахме учебни занятия, всяка сутрин, всеки ден /без петък, събота и неделя/). Трафика е просто отвратен, нищо чудно че всички предпочитат метрото, идващо на всяка минута и малко. Лангъркащи се в автобус, реликва сигурно от Първата световна война, ние достигнахме в един такъв, вече смрачаващ се час. Точен – отново не знам.
Настанихме се почти благополучно. Казвам почти защото двете ни единствени, неповторими, ценни и дори по-точно – безценни момчета, трябваше да спят заедно с „гадните, мръсни венгерци”. В крайна сметка оправиха нещата, но докато това се случи на всички им се изправиха косите. В един, да го наречем притъмнял, час Марин – едно от момчетата, отличаващо се с завидната си грамадна структура, дойде да обяви, че ще се ходи до Change бюрото и който иска „да слага едни обувки и да слиза долу, че нямаме време да се гримосвате!” Явно изгладнял, накрая закани, че ще почне да яде момичетата от групата, че нали сме повечко – цели 15 на брой. Намерихме му храна, както и голям универсален магазин, от където можехме преспокойно да се запасяваме с провизии като за световно.
Още от първата вечер си установихме традиция, която ревностно спазвахме до 10-я ден. Събирахме се цялата или почти цялата група заедно някъде – или по стаите, или на тераската. Знаете ли, че дори небето над Москва е червено. Някъде към един след полунощ се забелязва едно такова червеникаво сияние, което може и да по наподобява на смог. Не знам какво беше всъщност, но ми хареса. И като отворих дума за небето, да спомена и времето. Не вярвам някой, някога да е улучвал толкова хубави дни в Русия. Повечето хора се дивят, когато почна да обяснявам, че в 19:35 е било 23 C, но вярвате или не, това си беше чистата истина. Само един ден прояви желание да вали, но ние му се усмихнахме чаровно, показвайки малко български инат, че няма да си сложим дебелите дрехи и то се отказа. Какво да кажа – очень хорошая погода!
В по-нататъшното разказно действие хронологията се губи. Просто списващата този разказ забрави да си води списък с това кой ден къде сме били. Съжалявам.
[ Авторката почва да изброява с патетичен тон] Видяхме толкова много, много, много неща, които бяха толкова много, много, много хубави и интересни, че думите ми звучат грозно. За мое нещастие и ваше проклятие точно словото е най-големият ми талант. Какво толкова сме видели ли ?
Пушкинската Галерия - тук са събрани творби от цял свят. Основно експресионизъм, неокласицизъм и модернизъм. Вътре имаше зали на Гоген, Моне, Роден, Ван Гог, Крос – Делакроа, Матис, Шагал и други, които просто не си ги спомням. Чудесно място, където може да се разгледат множество забележителни представители на новото изкуство.
ВВЦ - (Всероссийский Выставочный Центр) това представлява, представлява ... не съм сигурна как точно трябва да обясня какво точно представлява. Музей под открито небе. Паметник на съветските републики. Място, където има павилиони на всички занаяти. Чудесно местенце, пълно с картини, изрисувани с цветя, семейства, които разхождат децата си, младежи, каращи ролери, зали с изложени в тях изящни творби на занаятите и още и още. В самия му център има фонтан, златен фонтан, който представлява девойки в носиите на всичките 15 републики. Красиво място, където просто можеш да се изгубиш сред зеленината и фонтаните. Ние улучихме празник на книгите и на цветята, при това на самият рожден ден на Москва. Сякаш целият град се беше изсипал там, всички бяха усмихнати и навсякъде се чуваше смях. Имаше балони, кончета,захарен памук и какво ли още не. Малко приличаше на наш панаир, но на много по-добро ниво и с много повече стил, без циганските работи.
МГУ – (Московский государственный университет имени М.В. Ломоносова) е, ние не бяхме в него, но му махвахме отдалече и му обещахме, че ще се върнем отново и този път той ще е нашият дом. Най-точното определение за него ли ? Грамаден! Огромен! Величествен! След един дълъг преход пеша ние се оказахме срещу него и останахме без дъх, но не от задъхвене, а защото ни се зави свят от размерите му. Мисля си, че в тази чудовищно голяма сграда имаше повече хора отколкото във всички университети в България. Казват, че бил като един не-малък град. Самото здание излъчваше страхопочетание. Представяйте си.
Кремль – Не мисля, че съм най-точният човек, който да говори за Кремль и за следващото място, което посетихме, а именно Сергеев Пасат, но все пак ще се опитам. Кремль е наименованието на старите укрепени руски градове (или тяхната укрепена вътрешна част), опасани със защитни стени с кули и бойници. Днес Кремълският дворец е сърцето на днешна Русия - той е в централната част на столицата и там са разположени всички основни структури на държавната власт: президентство, правителство и други органи. Освен това там има множество „събори” или иначе казано църкви със специфично предназначение. В една от тях се намират саркофазите на всичките руски царе. Там са и „Цар Пушка” и „Цар Камбана”. Нито едно от двете не е функционирало никога, но пък са изключително красиви и интересни.
Сергеев Пасат – ъм, тук вече ми е много трудно. Единственото, което ще си позволя да кажа, е че това е най-големият манастир. Много красив, като всичко в Русия, величествен и на час и половина от Москва с влакчето.
Третяковската Галерия – ето това е най-прекрасното нещо, което видях в Москва, след самата Москва, разбира се. В нея са събрани шедьоври на изящното изкуство в Русия. Когато я погледнеш от вън ще ти се стори малка и ще си кажеш „Ей сега ще я разгледам, за има няма час!”, но когато влезеш и откриеш, че галериите преливат от една в друга, разклоняват се на 3 страни, има галерии надолу, по стълбичките, и още, и още. Отделението, където бяха картините на Айвазовски, беше затворено, заради ремонт и аз останах безкрайно разочарован, че няма да видя на живо любимата ми негова картина, една от личните ми топ 20, а именно „ Девятый вал”. Единственото, което успя да успокои съкрушената ми душа бяха картините на Шишкин, също част от моите топ, но този път 50. И когато реших, че вече съм я изгледала цялата, се оказа че има цял един етаж за разглеждане. Представяте ли си, още един цял етаж. Резултата беше, че накрая заедно с Владо ни изгониха насила от галерията, защото трябвало да заключват. Което ми напомня, че едва сега споменавам момче № 2 – Владимир. Е, Владо говори перфектен руски, но е и наполовина руснак, което някак си обяснява доброто ниво на езика.
За обучението ни в град Москва – мдаа, това не е екскурзия, а обучение. Ние бяхме всичките в една група, което създаде известни затруднения, защото едни бяхме учили само една година, други 3, а един, както вече разбрахте, си беше носител на езика. Дамата, която влезе първият път при нас – Арина Генадиевна, остана като попарена с гореща вода, защото очаквала хора с почти блестящ руски. Тя ни водеше 4 часа, а другият преподавател – Валери Афтаназиевич – 2-та четвъртъка. За мен специално предмета на Валери, а именно „Странознанье” беше по-интересен. Това е нещо като смесица между география, демография, история и психология на населението. Страхотна дисциплина, а преподавателя беше повече от чудесен. Доставяше ти удоволствие да седиш и да слушаш как разказва. Какво още за учебния процес – часовете почваха точно в 09:00, което означаваше, че всички са по залите в 08:55 и чакат началото на занятията. Не бие звънец, а се чува една много приятна мелодийка, която ти оповестява, че тази половина от часа е свършила. На обяд има почивка от няколко часа, когато всичко живо се изсипва в стола, за да се нахрани на едни много прилични цени. И после, следобеда, пак. И така всеки ден без петък, събота и неделя.
Най-голямата ми болка от Москва е, че не успяхме да видим Красный Площадь и Василий Блажений, наречен от Маша – Шишарките. Не ги видяхме, защото Червеният Площад беше затворен от 01 септември до 11 септември заради рождения ден на Москва. Но! Това е поличба, според мен, при това много добра. Означава, че съвсем скоро ще се върнем пак, за да ги видим. А може би и някой ден да ходим често до руската столица, знае ли човек на къде ще ни е отвее съдбата.
На 11 септември 2009 в 05:15 ни викаха долу, във фоайето на института, за да ни натоварят на .раздрънканото автобусче и да ни откарат на летището. Искаше ми се да си изхвърля обратния билет, честно! Но се сетих, че визата ми е изтекла, а от всичко руско, най-малко ми се вижда руският затвор отвътре. Този път чакането до чекирането беше ужасно дълго и тягостно. На всички им се спеше, тъй като бяхме взели общото решение, че последната ни нощ в Москва няма да бъде проспана. Полета, от своя страна, също беше безбожно дълъг, чак поспах малко. Е, не колкото някои други, но все пак достатъчно, че като сляза от самолета да съм свежа като репичка. Потънах в прегръдките на майка ми и някак си умората се появи на ново, странично ниво. Бях си удома. А Москва, тя остана само там, в спомените ми, и тук, на листа.
Москва. Прекрасен град. „Самом красивом городе в мире.” Няма нещо на този свят, което да може да се сравни с пътуването ми до Москва. Няма начин да си бях прекарала по-добре или пък групата да беше по-страхотна. Няма никога да забравя тези 10 дена в Руската столица, моята новооткрита любов!
Москва, ще се върна!
Я сошла с ума!
понеделник, 28 септември 2009 г.
Испания 2008- едно пътуване напред към мечтите
Реших да ви постна нещо, което съм писала за стажа си в Испания миналата година по ей това същото късно септемврийско време.
so ... Enjoy!
17 септември 2008 ,часовниците ни показват 4:30 a.m. Синият автобус на „Сърнела” е пълен с сънени деветокласници с кодовото име в „Руската”-„испанците”.Сънени или не потегляме с крайна цел Мадрид, Испания.Някои спаха(„Оскар” за най-много спане в този ден печели Ася,разбивайки всички останали по точки),на други не им позволихме(Йонито го изпита на свой гръб).Този толкова дълъг ден пътувахме,лелееее колко пътувахме, и накрая се проснахме уморени на леглата в хотела ни в Постойна Яма, Словения. Имаше и мъничко носталгия, за другите не знам, но при мен положението си беше критично-до 12:00 не мигнах от това да си мисля за удома. В хотела не липсваха и куриозни ситуации.Като това,че, например, едни виетнамци не знаеха къде е България, но се сетиха за Румъния, Гърция, Турция та ако щете и за Сърбия. За другите не знам, но аз мислено ги пратих по дяволите.
18 септември 2008, час-някъде около 7:00, 7 и нещо сутринта. Закусваме или, за да съм по точна, опустошаваме запасите на хотелчето за може би година-две напред. След закуска в рейса, а от там на магистралата за Италия. Всъщност ние направо си налетяхме на Венеция. Натоварени на един невероятен автобус от градския транспорт,тип лодка,като всички превозни средства на Венеция,по Canale Grande, махайки на всичко живо като едни възпитани дечица,стъпихме на НЕ твърда земя. Ако ви се четат хвалби за Венеция, моля потърсете пътеписа на гореспоменатата Ася Монева, защото в моят ще откриете възхвали, но за други градове. Държа да подчертая, че това си е лично мое мнение, но на Венеция харесвам само базиликата „Сан Марко”. НО, ще си поговорим пак като се върна от там някой чуден ден, след като съм била за трети път с НЯКОЙ, а не с класа. Тогава ме питайте пак дали ми харесва.☺
19 септември 2008, сутринта по някое време. След нощувка в невероятен хотел,първият от многото,идват „приятните изненади”-един ключ е изгубен, за първи, но не и за последен път, а наш Василио е влязъл да се къпе 15 минути преди часа за тръгване. Нищо, с 30 минути закъснение тръгваме. Верона, дръж се, че идем!!! Естествено нямаме много свободно време, но все пак преди това-обарахме, опипахме и какво ли още не красивата скулптора на Жулиета, снимахме балкона ѝ, но без да се качваме на него и се отдадохме на shopping. Магазин на име Pimkie беше ошушквам във всеки град където го намерим като се започне от Верона, та чак до Толедо!!!
По моето скромно мнение, което ще ви натрапвам нагло до края на този разказ ли, пътепис ли там каквото е, Верона е наистина много приятен град, за съжаление имахме прекалено малко време там.
Пак на автобуса, този път с посока Франция, Лазурният бряг, а за още по точно Монако. Аз и преди съм ходила в Монако, но беше по обед, тъкмо за смяната на караула. Сега един приятелски съвет към всички решили да ходят в Монако- постарайте се да сте там преди 19:00 часа, за да хванете Океанографският музей, но останете поне до 21:00 часа в квартала с казиното-Монте Карло. Истинската красота на стила Бел Епок буквално блести след залез слънце.Ще се постарая да не се отплесвам по хотелът ни във „Veinte Milla”.Само една думичка-красив.
20 септември 2008,някакъв ранен час е, но колко всъщност...Днес програмата е ясна - малко време за Нейно Величие Ница, а след това отпътуване за Costa Brava, в близост до Барселона. Няма да ви досаждам с разказите ми за Ница от миналата година, но просто четиридесет минути за град като този са си жива подигравка!!! Карай, догодина пак... След целодневно пътуване се оказахме в Каталуня. Хотела - супер,вечерята и тя,външният басейн - отличен!!!
21 септември 2008, ранна закуска, след която просто не ти е нужен обяд.
А по обед бяхме в Барселона. Първата ни спирка беше „творението на живота” на Гауди- Sagrada Familia. Каквото и да сте чели за нея, каквито и снимки и изображения да сте гледали, каквото и да са ви казвали е изключително малко. Щом нашият личен културовед-Йонито,и аз, която винаги намирам какво да кажа, си глътнахме езиците и единственото, което можехме да правим, беше да се опитваме да си отворим по-широко очите, за да видим повече можете сами да прецените за какво величие и каква красота иде реч. След това ни показаха парка Güel, пак творение на Гауди. Останалата част от града разгледахме чрез автобуса и слязохме на главната. Там ни пуснаха за един час по Las Ramblas, което е крайно малко. Е, това не е предпоставка да не се върнем към автобуса с пълни чанти. В никакъв случай. От учителите имахме една изненада- заведоха ни на стадион Camp Nou, по известен като Nou Camp - стадиона на ФК „Барселона”. За нас, футболните запалянковци, това беше просто невероятен подарък и изживяване за цял живот. Би се равнявало само на това да изгледаме от трибуните един мач, но това право аз лично си го запазвам за другия път. Вече се досещате и сами какво сме направили след това-в рейсчето, по магистралата, но на къде?! Към столицата,ест.! Към МАДРИД! Но, за да сме точни ние спяхме в едно много хубаво ученическо общежитие в El Escorial.
2225 септември 2008. Това са дните ни в и около Мадрид. Наистина много ми се иска да ви разкажа за преживяванията ни ден по ден,но със сигурност нямате един месец време,защото толкова ще ми е нужно да ви разкажа за всичко, хронологически подредено и разказано по подобаващ начин. Бяхме в два от най-величествените музеи на Европа-Reina Sofía(на модерното изкуство) и Prado(най-големият в Испания).Жалкото е, че за и в двата имахме само по един час, което е все едно за един час да обходиш, хмм... да кажем Лондон. Наистина е подигравка. Но и за това време ние можахме да се насладим малко от малко на шедьоврите изложени вътре. В Мадрид освен това ни заведоха и в Palacio Real- иначе казано Кралският Дворец. За мен това беше най-прекрасното изживяване от дните в Мадрид. Може би, защото обожавам замъците или просто заради красотата му, не знам. По скоро и заради двете.Не пропуснахме да посетим и Толедо, към който аз храня искрена любов по една доста тъпичка причина-семейната ни кола е марка SEAT модел Toledo. Не пропуснахме и дворецът в El Escorial, Долината на Падналите, Алкала де Енарес, където се намира родната къща на автора на „Дон Кихот”, Мигел де Сервантес, както и най - старият университет в света. Докато бяхме в Мадрид ние УЧИХМЕ. Така че всеки, който смята, че само сме се разкарвали из Европата е в ГОЛЯМА грешка. Не знам как са се мъчили нашите шесттима съучиници, които останаха, но ние не пишехме за птичките, цветенцата и тревичките. Темите ни бяха достатъчно сириозни и изискваха достатъчно много усилия да бъдат подготвени за представяне, научени и по-късно представени. Всеки може да прецени сам за себе си, но според мен темите ни бяха добре разпределени по групи. Или просто аз съм имала късмет и са ми са падали теми, които ми харесват.☺
26 септември 2008, веднага след закуска с онези невероятни изпечени на място хлебчета. Тръгваме към едно училище, за да се запознам с тяхната образователна система и да разберем, че ние учем доста повече от тях. Нищо ново под слънцето. Най-страшният факт всъщност беше ,че в това училище имало ,,само” 20 българчета. В другите училища били много повече. На мен това не ми звучи особено добре, за вас не знам...... След едно дълго пътуване пристигнахме на Costa Dorada, отново в близост до Барселона, но този път целта ни беше друга далеч по-изпълнена с адреналин.
27 септември 2008 - ¡PORT AVENTURA! Това е най-големият увеселителен пак в цяла Испания. Просто е страхотен! Аз, Танчето и Люсито сме обеколили със сигурност онези, за които казват, че са само за смелите. За другите не знам, но две от нашите момчета, няма да ви кажа кои, те сами си знаят, ги достраша за два различни, но много приятни атракциона. В края на деня се прибрахме капнали от умора, но това не ни попрече да седи до късно. А на другият ден....
28 септември 2008- ден за пътуване и един час във фестивалният град -КАН! Снимахме се като истински звезди, каквито не се съмнявайте, че ще бъдем, на червеният килим, потърсихме отпечатъците на любимците си и пак в нашия хотел на „Veinte Milla”.
29 септември 2008, лелееее колко малко остана. Този ден беше посветен на Пиза и нейният площад на чудесата. Цял ден е силно казано, защото бяхме там само в рамките на час-час и малко. От там на татък беше само пътуване и една нощувка в много хубав хотел на 10 км от Венеция. Толкова на никой не му се прибира, че всички бяхме готови да се върнем дори в Мадрид, където общо взето беше най-лошото ни място за спане. А аз бях готова да отида във Венеция, само и само да не се прибираме.
30 септември 2008, след закуска в 7 на рейса. Цял ден пътувахме. Голяма част от пътя проспахме и Слава Богу, защото иначе съвсем щяхме да се размърдаме. В 4:45am на 01 октомври 2008, слязохме на Тримонциум и потънахме в прегръдките на родителите ни. За това кой до кога е спал през деня историята мълчи. Или поне аз ще замълча, за да не изложа на първо място себе си....
Това е моят поглед над стажа ни в Испания. Някои по-специфични допълнения към разказите по дни съм ви поспестила. Защото тайните са хубави, докато са такива...........
П.П1: И все пак много жалко, че не влязохме в Океанографският музей в Монако. Искрено съчувствам на онези, които не са го видели, т.е. ВСИЧКИ.
so ... Enjoy!
17 септември 2008 ,часовниците ни показват 4:30 a.m. Синият автобус на „Сърнела” е пълен с сънени деветокласници с кодовото име в „Руската”-„испанците”.Сънени или не потегляме с крайна цел Мадрид, Испания.Някои спаха(„Оскар” за най-много спане в този ден печели Ася,разбивайки всички останали по точки),на други не им позволихме(Йонито го изпита на свой гръб).Този толкова дълъг ден пътувахме,лелееее колко пътувахме, и накрая се проснахме уморени на леглата в хотела ни в Постойна Яма, Словения. Имаше и мъничко носталгия, за другите не знам, но при мен положението си беше критично-до 12:00 не мигнах от това да си мисля за удома. В хотела не липсваха и куриозни ситуации.Като това,че, например, едни виетнамци не знаеха къде е България, но се сетиха за Румъния, Гърция, Турция та ако щете и за Сърбия. За другите не знам, но аз мислено ги пратих по дяволите.
18 септември 2008, час-някъде около 7:00, 7 и нещо сутринта. Закусваме или, за да съм по точна, опустошаваме запасите на хотелчето за може би година-две напред. След закуска в рейса, а от там на магистралата за Италия. Всъщност ние направо си налетяхме на Венеция. Натоварени на един невероятен автобус от градския транспорт,тип лодка,като всички превозни средства на Венеция,по Canale Grande, махайки на всичко живо като едни възпитани дечица,стъпихме на НЕ твърда земя. Ако ви се четат хвалби за Венеция, моля потърсете пътеписа на гореспоменатата Ася Монева, защото в моят ще откриете възхвали, но за други градове. Държа да подчертая, че това си е лично мое мнение, но на Венеция харесвам само базиликата „Сан Марко”. НО, ще си поговорим пак като се върна от там някой чуден ден, след като съм била за трети път с НЯКОЙ, а не с класа. Тогава ме питайте пак дали ми харесва.☺
19 септември 2008, сутринта по някое време. След нощувка в невероятен хотел,първият от многото,идват „приятните изненади”-един ключ е изгубен, за първи, но не и за последен път, а наш Василио е влязъл да се къпе 15 минути преди часа за тръгване. Нищо, с 30 минути закъснение тръгваме. Верона, дръж се, че идем!!! Естествено нямаме много свободно време, но все пак преди това-обарахме, опипахме и какво ли още не красивата скулптора на Жулиета, снимахме балкона ѝ, но без да се качваме на него и се отдадохме на shopping. Магазин на име Pimkie беше ошушквам във всеки град където го намерим като се започне от Верона, та чак до Толедо!!!
По моето скромно мнение, което ще ви натрапвам нагло до края на този разказ ли, пътепис ли там каквото е, Верона е наистина много приятен град, за съжаление имахме прекалено малко време там.
Пак на автобуса, този път с посока Франция, Лазурният бряг, а за още по точно Монако. Аз и преди съм ходила в Монако, но беше по обед, тъкмо за смяната на караула. Сега един приятелски съвет към всички решили да ходят в Монако- постарайте се да сте там преди 19:00 часа, за да хванете Океанографският музей, но останете поне до 21:00 часа в квартала с казиното-Монте Карло. Истинската красота на стила Бел Епок буквално блести след залез слънце.Ще се постарая да не се отплесвам по хотелът ни във „Veinte Milla”.Само една думичка-красив.
20 септември 2008,някакъв ранен час е, но колко всъщност...Днес програмата е ясна - малко време за Нейно Величие Ница, а след това отпътуване за Costa Brava, в близост до Барселона. Няма да ви досаждам с разказите ми за Ница от миналата година, но просто четиридесет минути за град като този са си жива подигравка!!! Карай, догодина пак... След целодневно пътуване се оказахме в Каталуня. Хотела - супер,вечерята и тя,външният басейн - отличен!!!
21 септември 2008, ранна закуска, след която просто не ти е нужен обяд.
А по обед бяхме в Барселона. Първата ни спирка беше „творението на живота” на Гауди- Sagrada Familia. Каквото и да сте чели за нея, каквито и снимки и изображения да сте гледали, каквото и да са ви казвали е изключително малко. Щом нашият личен културовед-Йонито,и аз, която винаги намирам какво да кажа, си глътнахме езиците и единственото, което можехме да правим, беше да се опитваме да си отворим по-широко очите, за да видим повече можете сами да прецените за какво величие и каква красота иде реч. След това ни показаха парка Güel, пак творение на Гауди. Останалата част от града разгледахме чрез автобуса и слязохме на главната. Там ни пуснаха за един час по Las Ramblas, което е крайно малко. Е, това не е предпоставка да не се върнем към автобуса с пълни чанти. В никакъв случай. От учителите имахме една изненада- заведоха ни на стадион Camp Nou, по известен като Nou Camp - стадиона на ФК „Барселона”. За нас, футболните запалянковци, това беше просто невероятен подарък и изживяване за цял живот. Би се равнявало само на това да изгледаме от трибуните един мач, но това право аз лично си го запазвам за другия път. Вече се досещате и сами какво сме направили след това-в рейсчето, по магистралата, но на къде?! Към столицата,ест.! Към МАДРИД! Но, за да сме точни ние спяхме в едно много хубаво ученическо общежитие в El Escorial.
2225 септември 2008. Това са дните ни в и около Мадрид. Наистина много ми се иска да ви разкажа за преживяванията ни ден по ден,но със сигурност нямате един месец време,защото толкова ще ми е нужно да ви разкажа за всичко, хронологически подредено и разказано по подобаващ начин. Бяхме в два от най-величествените музеи на Европа-Reina Sofía(на модерното изкуство) и Prado(най-големият в Испания).Жалкото е, че за и в двата имахме само по един час, което е все едно за един час да обходиш, хмм... да кажем Лондон. Наистина е подигравка. Но и за това време ние можахме да се насладим малко от малко на шедьоврите изложени вътре. В Мадрид освен това ни заведоха и в Palacio Real- иначе казано Кралският Дворец. За мен това беше най-прекрасното изживяване от дните в Мадрид. Може би, защото обожавам замъците или просто заради красотата му, не знам. По скоро и заради двете.Не пропуснахме да посетим и Толедо, към който аз храня искрена любов по една доста тъпичка причина-семейната ни кола е марка SEAT модел Toledo. Не пропуснахме и дворецът в El Escorial, Долината на Падналите, Алкала де Енарес, където се намира родната къща на автора на „Дон Кихот”, Мигел де Сервантес, както и най - старият университет в света. Докато бяхме в Мадрид ние УЧИХМЕ. Така че всеки, който смята, че само сме се разкарвали из Европата е в ГОЛЯМА грешка. Не знам как са се мъчили нашите шесттима съучиници, които останаха, но ние не пишехме за птичките, цветенцата и тревичките. Темите ни бяха достатъчно сириозни и изискваха достатъчно много усилия да бъдат подготвени за представяне, научени и по-късно представени. Всеки може да прецени сам за себе си, но според мен темите ни бяха добре разпределени по групи. Или просто аз съм имала късмет и са ми са падали теми, които ми харесват.☺
26 септември 2008, веднага след закуска с онези невероятни изпечени на място хлебчета. Тръгваме към едно училище, за да се запознам с тяхната образователна система и да разберем, че ние учем доста повече от тях. Нищо ново под слънцето. Най-страшният факт всъщност беше ,че в това училище имало ,,само” 20 българчета. В другите училища били много повече. На мен това не ми звучи особено добре, за вас не знам...... След едно дълго пътуване пристигнахме на Costa Dorada, отново в близост до Барселона, но този път целта ни беше друга далеч по-изпълнена с адреналин.
27 септември 2008 - ¡PORT AVENTURA! Това е най-големият увеселителен пак в цяла Испания. Просто е страхотен! Аз, Танчето и Люсито сме обеколили със сигурност онези, за които казват, че са само за смелите. За другите не знам, но две от нашите момчета, няма да ви кажа кои, те сами си знаят, ги достраша за два различни, но много приятни атракциона. В края на деня се прибрахме капнали от умора, но това не ни попрече да седи до късно. А на другият ден....
28 септември 2008- ден за пътуване и един час във фестивалният град -КАН! Снимахме се като истински звезди, каквито не се съмнявайте, че ще бъдем, на червеният килим, потърсихме отпечатъците на любимците си и пак в нашия хотел на „Veinte Milla”.
29 септември 2008, лелееее колко малко остана. Този ден беше посветен на Пиза и нейният площад на чудесата. Цял ден е силно казано, защото бяхме там само в рамките на час-час и малко. От там на татък беше само пътуване и една нощувка в много хубав хотел на 10 км от Венеция. Толкова на никой не му се прибира, че всички бяхме готови да се върнем дори в Мадрид, където общо взето беше най-лошото ни място за спане. А аз бях готова да отида във Венеция, само и само да не се прибираме.
30 септември 2008, след закуска в 7 на рейса. Цял ден пътувахме. Голяма част от пътя проспахме и Слава Богу, защото иначе съвсем щяхме да се размърдаме. В 4:45am на 01 октомври 2008, слязохме на Тримонциум и потънахме в прегръдките на родителите ни. За това кой до кога е спал през деня историята мълчи. Или поне аз ще замълча, за да не изложа на първо място себе си....
Това е моят поглед над стажа ни в Испания. Някои по-специфични допълнения към разказите по дни съм ви поспестила. Защото тайните са хубави, докато са такива...........
П.П1: И все пак много жалко, че не влязохме в Океанографският музей в Монако. Искрено съчувствам на онези, които не са го видели, т.е. ВСИЧКИ.
Абонамент за:
Публикации (Atom)