Знаеш ли, любов моя, в един на вид детски японски филм може би се крият повече откровения за любовта, отколкото в „ Ромео и Жулиета”. Стига ти да си там, до мен, и да ги видиш. Защото колкото и да се променяш този, който те е обичал истински, когато не си знаел кой си, ще продължи да те обича и щом разбереш. Стига да те обича поне наполовина колкото аз теб.
Може би „сезоните на сърцето” се променят твърде много, за да можем да им дадем имена, но сърцето продължава да обича. Просто е открило като компас своят север в някой друг. Съжалявам, но може и така да стане някой ден, любов моя. Не искам да вярвам, но . . .
Въпреки вятърът, който ни променя и моделира всеки божи ден, радост моя, въпреки проклетият свят около нас, който се разпада вече не толкова бавно, но още по – сигурно, въпреки непостоянността на всичко и всички, АЗ ТЕ ОБИЧАМ. Моето мъничко непостоянно сърце е открило нещо красиво в лудите мании по колите, моторите и колелата, в големият ти белег над коляното, в прелестните ти ярко зелени очи, обич моя, в рошавата черна коса, под която се показват очилата, в страстта по фотографията. Открило е нещо, в което да вярва, нещо, което да му се стори постоянно сред ураганите, които го връхлитат един след друг. Или, любов моя, просто казано – нещо, което да обича.
Когато всичко, в което можеш или искаш да вярваш определено на подлежи на определението константа, когато виждаш разпадането на целият ти познат и обичан свят, ти търсиш нещо, което да има смисъл. Търсиш си опора. И изведнъж се оказва, слънце мое, че мъничкото ти сърце може да ти предложи повече опора и сигурност от стените на Камелот. Онази помпичка за кръв крие повече сигурност от старопрестолен град. Защото то, сърчицето, милото, се вкопчва в един прелестен образ и съставя целият си свят около него. И ти си щастлив. Сигурен. Усмихнат. Или поне аз съм.
Щом веднъж си се поверил на непостоянното сърце, в непостоянния свят, ти си станал постоянен. А ако ти се случи същата простотия като на мен и се влюбиш, повярвай ми, още от самото ти ставане ще усещаш любимият до себе си. Така както аз усещам теб, песен моя, до момента, в който заспя. А и тогава пак продължава. Защото съм открила подслон от виелиците в живота ми. Открих пристан в нещо обикновено, но, обич моя, всъщност абсолютно НЕобикновено. „Просто” очи, просто две зелени очи, но те са твоите, слънце мое.
Човек какво ли не прави за и от любов. Можеш да летиш само на крилете й. Ако се вгледаш в мен ще забележиш, че дори не вървя по земята. И това е само заради теб, любов моя. Само и единствено заради теб.
Дори ние момичетата, които като по правило сме набедявани за по – непостоянни и по – вятърничави проявяваме завидно постоянство и упорство, типично за магаре на лед, що се отнася за някого, когото обичаме. Повярвай ми, слънце мое, ако обичаме с цялото си сърце, ние не бихме приемали каквито и да са коментари, относно този, когото обичаме. И сме достатъчно, че чак предостатъчно постоянни. Стига нашито мъничко непостоянното сърце да се е влюбило – „ Един ден сядаш безпомощно на домашният си диван и си даваш сметка, че дълбоко, сигурно, искрено и болезнено си се влюбила!” и колкото и да упорстваш и да се бориш, онзи орган, дето доскоро си наричала непостоянен изведнъж се оказва порядъчно постоянен и истински непоклатим. Просто вече обичаш, това е, обич моя. и аз не мога да го обясня. Просто те обичам и точка. Защо, как и откога – струва ми се, че единственият отговор, който мога да дам е „ Просто се влюбваш и след това никой часовник не би могъл да те направи по – точен. Защото времето започваш да измерваш в мигове минали от последната ви среща и оставащи до следващата. Ти просто обичаш и това е ! ! !”
И аз съм така, песен моя. И май – май превърнах есето си по психология в обяснение в любов към теб, слънце мое. Това е нито повече, нито по – малко. Надявам се непостоянното ми сърце да е достатъчно постоянно и да ме запази цяла и непроменена в този непостоянен свят. Защото всичко останало ще се нареди. Или поне на мен така ми харесва да си мисля . . .
P. P.: Аз
постоянно ще те обичам, любов моя . . .
