Vanilla Twilight

За последно се изгубих в теб вчера.
Тук, вкъщи, докато ми правеше чая.
Въздуха миришеше на вечер, на нас,
И аз се изгубих отново, пак.
Карта ми трябва вече,
Да откривам себе си в света.
Да се начертая върху паднало листо
Или дори върху семената за цветя в долапа.
Така лесно се разпръсквам и губя,
Мислите ми вече са песъчинки,
Ти ме подемаш като вятър и разпиляваш,
Сякаш няма нищо по-лесно от това.
А аз после със седмици се намирам
И пак май не съм цяла, не помня, не зная.
Попълвам се с части от теб, като пъзел,
Потъвам като мед в чая.
Казваш, че съм разпиляла света си,
Но не знаеш колко още много има - 
На гърба ми празно от спомени-белези няма
И колко още много мастило ме чака.
Изгубих се вчера в теб, в зелените очи,
А чаят ми изстина преди да го допия,
Стените ми са бели платна за мисли
И останки от минали истории.
Ти все така ме разпиляваш,
Че налага се на две гуми да се гоня.

За последно се изгубих в теб вчера,
За да се открия в теб днес отново!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

it's you // post №100//

Обичам да спя отдясно, а леглото ми винаги ми е тясно. През нощта по няколко пъти се въртя, а на сутринта повярвала съм, че  мога да превзема света. Облепям си стените с думи, снимки и мечти и понякога си мисля, че стените от лудостта ми ги боли. Аз съм тих огън с лице, приказка за думи и едно момче. Нямам скрити повече в дрешника страшни тайни, а в шкафа бурканчета с билки омайни. В отражението на погледа му живея, искам до него да побелея. До вчера бях малко уплашено дете, виждащо във всяка сянка и всеки шум зверове. Днес съм млада, порастваща жена, къпя мислите си в пролетната роса.

Седя пред екрана на неговия компютър, защото отказах да имам мои, пиша свободни съчинения на тема "Рими между две откачени фрази" и слушам музиката, която съм си отделила само за онези специални моменти, които деля с думите. А той стои на леглото и жадно поглъща следваща книга, взрян в екрана на Киндъл-а. Очилата лекичко се клатушкат на ръба на носа и диша толкова равно, че понякога се чудя чете ли, спи ли с отворени очи? Стаята ни не е голяма, но ни стига - бели стени и един Айнщайн, който се плези от голям плакат, моите "скъпоценни" огърлици висят на някакъв забравен от бога пирон. Стаята не е голяма, но има място за моите чифтове обувки, скрити под леглото и неговите дрехи за колоездене - грижливо прибрани в тъмна торбичка върху гардероба. Милият той, цяла вечер бива измъчван с музикалния ми вкус, който аз нежно наричам "еклектичен", но ако трябва да съм откровена е просто сбирщина от различни, не винаги твърде смислени и/или добре звучащи песни и тракове. Справя се като рицар и с моите внезапни изблици на сълзи със и без причина. Щастливи сълзи, тъжни сълзи, ядосани сълзи, объркани такива, непредвидено предизвикани от хубавата мелодия на някоя песен, сълзи по книги, сълзи по дома, сълзи, защото съм уморена, сълзи по всяка дума написана от Исабел Алиенде и непонятно много сълзи по Хари Потър - книгите и филмите. Рамо до рамо с неговите ризи в гардероба стоят моите роклите, а манежа ми от парфюми и бижута избута някак си в ъгълчето неговия (прекрасен) парфюм. Налага му се и да търпи моето нашествие на възглавницата му, без дори да намекне да си спя на моята. И ме чака да се натуткам, избирайки си шал сутринта. Безпрекословно яде кулинарните ми експерименти с усмивка на лице и стомах, издържащ до сега на всичко, на което съм го подложила.

Часът минава 12. Той си легна и предполагам, че вече спи. Уморен е, знам, има големи планове и гордо крачи към постигането им, полага ежедневни усилия и не се надява шанса просто да го споходи току-така. Насърчава и мен, не просто да летя в облаците и да строя кули сред тях, ами да им подложа здрави основи в земята. Основи, които да ми служат за подпора, когато ветровете се опитат да ме съборят и разгромят. Прощава ми, че съм това, което съм, дори мисля, че ме харесва с лудостите и пъзелите на мислите ми, в които аз сама се губя и обърквам. Търпелив е с мен и със семейството ми, което, повярвайте ми, е много. Знае всичко за мен и пак ме обича. Той е моят дом и моето семейство сега. Той е всичко, което имам на този мрачен, дъждовен и ветровит остров. Той е смисълът, същността, любовта, тишината, музиката, света, аз, Париж. Той.

Изгубих се в мислите си отново. Той спи. И аз до него.

1+1=2
1+1=1 
1+1= ∞

Ти, любими, си моят пост 100.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Swing Fairy-tale

on the edge of insanity  

Ще се свия на кълбо в леглото и в своя чест ще си запаля една последна цигара, защото вече спирам да дивея и ще съм мила, мъдра и добра. Това ще е краят на всички онези неща, дето ме убиват в пъти повече, отколкото да ме поддържат жива. Вече не е забавно да си крия празните бутилки под леглото, нито пък по джобчетата да кътам цигари. Продавам си злините, евтино ги давам, всичките за едната му пуста любов. Сега си подреждам около леглото шарени големи чаши пълни със сладък чай, вкусен, ароматен, а джобчетата ми пълни са с бонбонки, малки, сладки, безобидни, по детски хубави и щастливи.

Малката Алиса, помниш ли я, оная дето през заешката дупка падна право в Чудната Земя, смалява се, пораства, бори с Червената кралица, дори накрая я победи. А чу ли, че после попадна в Огледалната Страна, дето всички я гледаха, но никой не я виждаше. И тя стана една такава чуплива, крехка на вид, ама пък не. Оказа се, че не е. Оказа се малък диамант, дето с лекота би разбила на пърчета досадните ужасни стъкла.

А после дойде Ариел. С червените коси, голевите очи и още по-големите мечти. Ариел, чието сърце не познаваше граници и стени и искаше света да промени. Ариел обичаше много. Ариел обичаше силно. И не усещаше ни страх, ни свян, ни болка, само плам. За туй се и нашари цялата, да не забрави никога коя е и каква е. И после си отряза косите, маковете паднаха в прах, уж порасна със замах, а всъщност само си направи още място в сърцето, за да обича и да раздава още повече любов.

 ********************************************************************************************

• Ти ли си Алиса?
• Бях. Навремето.
• Ами Ариел?
• И нея бях. Ама вече не съм.
• Сега коя си?
• Сега съм момиче.
• Защо?
• Така съм щастлива.
   ***************************************************************************************
  А срещали ли сте се с малката захарна фея с крилата от бонбони и близалки? Дето танцува с желираните мечета. Онази, дето като я снимаш и косата й се подава през снимките, като горещ шоколад да се разлива по възглавниците и вятъра да се приплита в любовна игра с нея. Същата, с най-шарените мисли и най-големите очи, очите на сърне и сърцето на дете, ама и усмивката на жена. Феята дето уж беше като създадена за Питър Пан, но не. Не беше. Не че Питър Пан е лош, ама не беше за нея. На нея й дай някой голям, да може да я скрие в прегръдките си и да не я пуска, докато тя не се задъха от любов и щастие, сълзи да й избиват от очите от радост и пак да не може да се нарадва. Някой див й дай на нея, дето да се хвърля в бурното море с нея, да се гмуркат из дълбините на световете, да я крие в предното си джобче и да я води на каравана, където по цял ден да си я гледа и да й се радва и да й сипва по малко ром в чай вечерно време, за да не й изтиват феините крака. Малечка Палечка тъй силно се влюби в звяра, че всяка вечер тихичко се сгушваше в рошавата му брада и заедно откриваха новите значения на думите “аз и ти, сега!”.

*********************************************************************************************

• Коя е Захарната Фея?
• О, нима не знаеш Малечка Палечка?
• Коя Малечка Палечка? Приятелката на децата?
• Същата. Тя е моята Бамби, дето си прави къщичща сред цветята.
• От къде я познаваш?
• Тя ми е сестра, любима, половинка, моя. Тя ми е част от душата.
   ***************************************************************************************
  Вече не пуша. Нито пък пия. Не искам. И не мога. Не ми го позволява душата. Наричат ме Боровинка, защото ми отива на сърцето, на лицето. Не съм много голяма, в шепи се събирам точно като боровинки. Сутрин рано си правя слабо кафе, а след обяда чай по английски и впервам поглед в безкрайното небе. Имам си и един Господин Боровинков, дето така силно, плодово си го обичам , че чак сърцето понякога ме боли и от очите ми излизат изкри. Той ми е Слънцето, аз съм му Луната, заедно потъваме в небесата. Нощем аз го топля с думите си безкрайни, денем той ми приготвя хляб с билки омайни. Ах, по-щастлива малка Боровинка няма нийде на земята. Обичам много. И силно обичам. И обичам чувствата си в думички да обличам.

 ********************************************************************************************

Бамби, щe бъдеш ли моята малка тайна магия? Чудна орисия. Мъничка сладка малинка. Думите ти ми вдъхват ищец да създавам, да бъда творец. Теб ще те напечатам на пишеща машина. Ще те нарисувам с темперни бои. Ще те снимам на черно-бяла лента. Ще те слушам на грамофонна плоча. Ще те бродирам с копринени конци. Ще те скривам всяка вечер в кутията за чай, малка моя скришна тайна, ще те завивам със захар и ще ти подарявам първите слънчеви лъчи. Няма да оставя пълната луна да те плаши с големите си сиви очи и вятъра да изстудява тънките ти пръсти. Ще те храня с думи и мечти, малки сладки и сок от боровинки, ще те карам да се смееш докато коремът от щастие не те заболи. И ще ти подарявам приказки, от които в очите ти да проблясват мечти.

And somewhere in the world there's a simple and beutiful love for you.

Dear Me

Как силно бих искала да можех да кажа, че ще е лесно, че няма да боли и всичко ще се нареди. Бих се искала да можех да ти кажа дори само, че съвсем скоро всичко започне да се подрежда. Но не мога. Никой не може. Просто така. Никой не може.

Знам, че много те е страх. Знам го. И да, имаш пълното право да те е страх, би бил луда или глупава ако не те беше страх. Но страхът никъде не може да те отведе. Знам, сковава те, впива се с железни устни в мислите ти, парализира мечтите ти, замъглява очите ти и отпива на големи глътки от теб самата. Страхът е нещо нормално, естествено дори, но да не се бориш срещу него не е.  Просто се опитай да държиш главата си над водата, да не потъваш и да не се паникьосваш. Ако страхът не успее, то паниката със сигурност ще те довърши. А ти не искаш да потънеш и да изчезнеш, колкото и да ти се струва, че е така, повярвай ми, животът ти ти е по-ценен отколкото можеш сама да си представиш. Живей! Бъди! Обичай! Само това можеш да направиш. Само това наистина знаеш как да правиш.

Приеми промяната, която предстои. Живей с нея. Обикни я. Или пък недей. Но не я мрази. Омразата ще те унищожи, ще ти вземе сърцето, а няма да ти даде нищо обратно. Такава си е тя, всичко взима, а нищо не дава в замяна. Не е като любовта, която всичко ти взима, но и всичко ти дава, за да останеш отново без нищо, но пак да си имаш всичко.

И тая, пуста проклета голяма любов, дето така ти напира на устните, бълбука ти мислите, разшумява ти сърцето и ти изпълва съществото. Тая любов, дето я криеш на стълбите към вкъщи и на пейката в парка. Тая, същата, знаеш за коя ти говоря. Твоята си. Пази си я, грижи си се за нея, защото си е твоя  и ти беше готова на всичко да си я получиш. Любовта ти е като капризно стайно цвете с крехки листа и още по-крехки цветове. Иска хиляди грижи, специално внимание и никога да не забравяш за нея, но пък ти се отплаща с такива ярки и кристални цветове, че когато ги погледнеш изведнъж забравяш за всяко трудност и всяка болка, която може да ти е причинила. Нали сега точно заради това специално стайно цвете любовта напускаш хубавия си, уютен, топъл, мек и нежен свят, за да се впуснеш стремглаво напред към непознатото, но да си по-близо до любовта, да можеш да се грижиш за нея всеки ден и всяка нощ, да не я оставяш да спи незавита или да не я поливаш с добри думи и мили мисли всеки ден. Пази си я, любовта, защото в този свят, към който така уверено си се запътила, само нея ще си имаш и само на нея ще разчиташ. Ти ще трябва да я пазиш, но и тя ще те пази, ще те защитава, ще се грижи за теб и ще те прави по-щастлива.

И недей да тъжиш. Не повече от нормалното. Не изплаквай океани и морета от сълзи, защото ще се обезводниш, а и без друго си изгубила навика да пиеш достатъчно вода всеки ден. И недей да вземаш глупави решения, помни, че сама си го избра и сама реши да се бориш точно за тази голяма, изкрюща, страшна промяна. Стягай си сърцето и недей да се стоиш свита на топка на пода на стаята си, питайки се дали не е можело да стане някак другагси. И да можеше това сега няма значение. Миналото няма навика да се връща за поправка. Не и в реалността. По филмите може.

Нищо не мога друго да ти предложа освен думи. Думи, които да носиш със себе си, за себе си, чрез себе си, на себе си. Думи. Като лъхави пеперуди с искрящи изумрудени крила. Думи.  Просто хиляди любими думи, които да ти помогнат да нашариш света си с мисли и да си ушиеш вълшебни крила, които всяка нощ да те водят удома.

А сега се опитай да бъдеш силна, защото ти си такава. Силна, смела, бурна, понякога дива, понякога нежна, грижовна, искряща, блестяща, себе си. Съжалявам, не мога да ти обещая целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти. Както ти винаги си правила до сега.

Viva la vida

--Viva la vida --

Греховни удоволствие. Виновни, по презюнкция.  Истроията мълчи, от ъгъла дочува се гласът на певицата, ледът топи се по кристала и разрежда течността от рая. И сочни, червени, вкусни череши. За цвят и малко страст.

Като в стар, забравен филм, макар и действието малко да наповня на френски водевил. Не всичко винаги ще върви по вода, героите изпитваме една такава неопределена тъга, защото тъй бързо изнизва се през пръстите ни нощта.

Измисли ми песен, дай ми тон, помогни ми да намеря място, което да нарека дом. Създай ръка за ръка с мен света, нека прелетим над морето и докоснем с пръстите на краката си небето. Казаха ми, че ти най-добре знаеш как да създаваш проблеми, вземи ме със себе си, ще правим пакости на две смени. Аз толкова, толкова, толкова много да обичам да бъда дете, толкова много да ми се иска просто да можех по цял ден да си играя на двора, да скачам с по-големите на въже. А те се опитват да ме направят голяма, да ми отнемат и това щастие, да ми нанесат и тази рана. Не стига, че ми взеха запалката, онази дето баба ми я подари и дето мирише на мечти. Не стига и че ми казаха , да спра да викам, иначе щели да ме пратят сама да се скитам. Ами и искаха  и да ме накарат като пресичам да се оглеждам!  Бива ли, представяте ли си някаква по-голяма тъга от това да ме накарат да стана реална част от света.

Аз, драги ми, мили мой, аз не съм създадени за някакви човешко окови. Е, можете да ме оковете, естествено, можете  да се пробвате към земята да ме приковете, но от сега ви казвам – по-добре се откажете. В сърцето си крия самодива, ключът към моят свят е скрит в старата ми снимка в анфаз. Ако искате при майка ми отидете и тази снимка потърсете. На гърба й ще откриете надпис с почерка й по-детски красив – Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари. Сега разбрахте ли? Това са най-тежките окови, само от тях не бих могла да се отскубна на мига. Оковавам се към любовта, заживявам с повече от една душа, скрита в тънката ми снага. Обикна ли, подаря ли си сърцето – политам с него към небето. Издигам се стремглаво над човешките краски и нрави, докато открия своят малък облак от захарен памук. И червени сочни череши. Тогава оставам там, създавам мой си свят, обичам и творя, летя. Без окови. Само с любовта.

Ах, какви смешни герои сме всичките ние. Един с яркоцветни коси, друг с малка шапка и дълги, куклени мигли, трети с одежди от на пауна по-шарени. Смешни малки пешки, всеки вярващ в уникалността на своята история, а всъщност никой не знаещ откъде идва и къде отива, защо мен в думите ме бива, а от теб по-добър на пианото скоро не се е раждал. Нима всичко това зависи от страстта, нима няма значение колко бързо тича ни мисълта, какво е важно. И защо, ах защо, толкова сложно устроен е света. Не може ли просто ти да ме обичаш, него да го обича тя, всичко да е просто, всеки да се наслаждава на вътрешната си красота. Що за извратено удоволствие изпитвате от чуждата тъга, не ви ли стига, че и без друго хем малък, хем тесен, хем нещастен е света. О, моля ви, вземете моята широка, влюбена, позакърпена душа, но помогнете ми да спасим човешкото в човека. Не е толкова много, просто почваме да обичаме просто заради любовта, а не заради това, че така е прието да правиме. И сме добри, защото го можем и защото го искаме. Защото е лесно и приятно, когато видиш себе си отразен в погледа и усмивката, породена от това, че си олеснил нечия тежка, страшна, опасна, погрешна човешка душа. Ах, защо на мен така лесно ми пасва към непознатите да съм добра?

* * * * *

Малко момиче кара голям велосипед с кошничка отпред. Вятърът вие късите й косици, тя бърза колкото може, цяла запъхтяна, пътят към него я води, изнемогва по склона почти, но не се отакзва, а бърза ли, бърза, той я чака, ах, дано само не изпусне влака. Отпред му носи подарък, който да му напомня за нея, когато писмата закъсняват, а думите не стигат. Тези глупави думи, защо никога не стигат, защо никога не са наяве тъй силни и добри както ги сънува в мислите си през горещите летни дни. Ако той можеш да чуе какво става в мислите й нямаше толкова да бърза да си отиде и в своя подреден свят да се скрие. Но не може. За това е сега и албумът в кошничката отпред. Тя снима своят свят 100 дена подред, за да може със снимки мислите си да му покаже, че никой по-ценен от него няма да му разкаже. И сеге бърза, по склона е вече надолу, бърза, влака тръгва след час, а тя има и през фотото да мине – там е оставила да й промият една снимка. В анфаз. Отзад майка й, дето пред магазина за торти я чака, обеща да напише с почерка си по детски красив „Дъщеря ми нечия може да стане само ако сърцето й реши само на него завинаги да се подари”. За да знае все пак той – тя го обича, но няма винаги след него да тича. Ако той я обича – ще я чака на края на града всеки ден, за да ходят да крадат череши и разсмяни по поляните да лежат, а сърцата им в небето да летат. Той обеща да я чака. Докато стане голяма и може да разбере красотата на това да си спомняш детството, споделено с някой любим.

* * * * *

Тракат клавишите на старата пишеща машина, наум пия една чаша сок от свежи боровинки и броя точките по крилцата на малките калинки. Вечерта е толкова късна, че е почти ранно утро, доста е топло, чак е светло, макар и тъмно. Черно-бял котарак спи на леглото и не иска да отстъпи ми мястото. Ярко червена роза на нощното шкафче, разкази за любов и тефтер, със страници, надраскани с думи напът към града. Ако имаше щурци би било толкова красиво, макар и някак досадно шумно. Или ако можех просто да свиря на пиано. Ако можех да свиря на пиано би било добре, щях да мога да подарявам на хората тактовете на моето сърце. А сега само редя нанизи от думи, пускам вихрогони, опънати на две струни. Едната има сърце за красотата, другата намира звуците, с които шепне ми душата.

А мастиленото ми сърце на крака води ме по пътя ми към себе си и към света!

снимка: Моника В. Тодорова

***

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Дим да ни няма!

Корабът спусна ярките си платна. Изброихме до 12.. Време е всеки да хване картата в свои ръце и да начертае пътя си. 

Повече няма да насядаме по чиновете, няма да тряскаме вратата на заветния 18 (+) кабинет. Няма повече класни работи, тестове за по 15 минути, особено пък по литература! Няма да има "Добро ви утро, дами и господа!". Няма да се радваме, че госпожата е закъсняла, че Медина е забравил за контролната или пък за книгите от Маркес. Няма кой да учи до посреднощ думи или да се опитва да си спомни как продължаваше "Из дома вышел человек...".

За 5 години се случиха толкова неща, че е безсмислено дори да се опитвам да ги опиша и разкажа. А и не всичките са "за пред хора". Някои истории навярно ще разказваме и на внуците ти, някои навярно ще се опитаме да оставим в миналото и никога да не отворим дума за тях. Стаята ни буквално е нашарена със спомени, смях, песни, сълзи, мечти. Чиновете ще пазят тайните ни, думите ни, каквото остана от нас.

Обичам всеки един от вас, за всеки един има нещо специално и хубаво, което ще остане завинаги в сърцето ми. Няма значение дали сте "Лошото момиче", "Математика на випуска", "Щастливата звезда" или "Мистър Търпеливост" - вие ме направихте по-добър човек, научихте ме на много и ми показахте, че "семейство" е много широко понятие. Най-широкото на света. Вчера ли бяхме 8-ми клас, както пеят в песента - "деца необуздани", днес ли станахме 12-ти и всичко свърши.

Бъдете добри и дано поне малко от мен е останало във вас. Обичам ви!

А сега - стягаме сърцата и ДИМ ДА НИ НЯМА!

Посветено на Ася, Бобчо, Васил, Василио, Вельо, Венци, Гопето, Дани, Йо, Люса, Магда, М-Маги, Мъро, Нела, Николчо, Смайл, Снежи, Миро, Сте, Таня, Ицо, Цецо, Юри, Янчето и Яна. За мен беше чест да служа с вас! За мен беше УДОВОЛСТВИЕ! Обичам ви!

пишеща машина.

Аз съм пишеща машина със сърце,

От думите ми се раждат чудни светове.

Сътворявам реки, планини, морета, съдби,

Разказвам приказки и подарявам мечти.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Твърд метал отвън, а в душата - огньове.

Пулса ми по-бърз е от арабски атове,

Разпилявам себе си в нощните ветрове.

Аз съм пишеща машина със сърце,

Облаците по утрешното небе.

Жена, в тялото на босоного дете,

Мислите, които криеш в първото си кафе.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

сърна

Как се обича падаща звезда?
Как се обича подплашена сърна?
Как се обича някой влюбен във света?
Как се обича мъгла във формата на Луна?

Как се обича тя?

Обича се нежно и крехко,
Обича се бурно и тежко.
Обича се с тишина,
Обича се с много музика.
Обича се с много недомлъвки,
Обича се като лъскави опаковки от дъвки.
Обича се без да питаш и без да разбираш,
Обича се, когато вечер бутилките от подлеглото й намираш.
Обича се, когато ти сготви топла вечеря,
Обича се, когато стои до прозореца цяла неделя.
Обича се разбиращо, прогресиращо,
Обича се страстно и малко опастно.
Обича се като я караш да чака,
Обича се като я изпращаш на гарата на влака.
Обича се с малки тайни,
Обича се с буркани с билки омайни.
Обича се със сладко от шипки,
Обича се сплетена на две плитки.
Обича се някак по детски, 
Обича се както се обичат мишки.


Обича се малко трудно, но много страстно.
Обича се някакси малко опастно.

Обича се както се обича мен!

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

But this love is ours

Не знам защо го обичам толкова много, но е факт. Обичам го по хиляди различни начини, по хиляди различни причини. Щом погледна към него светът спира за миг да се върти. Когато съм в прегръдките му сърцето ми сякаш забавя и забързва ход в един и същи миг. Омагьосва ме и ме прави по-добър човек. С него се чувствам цяла.

Всъщност причината е само една. Обичам го, защото е той!

Две години той е всичко, от което имам нужда, за да съм щастлива. Той е моят дом, моят любим, моят приятел, моят другар, той е всичко. Той е ... любовта. Две години, който бяха всичко друго, но не и лесни. Той е там, аз тук, но "разстояние" е просто глупава дума за още по-глупава физична величина. Той е тук, до мен, с мен, в сърцето, в мислите, в живота ми. Защото аз и той сме заедно. Аз и Той сме НИЕ.

Мисля, че по-скоро не говоря за нас и за връзката ни, поне не и директно, защото: 1) суеверна съм; 2) хората за завистливи; 3) връзката ни си е само между нас двамата; 4) той предпочита да не се навираме в на хората очите. Но днес е изключение. Днес празнувам, макар и да нямам възможността да му сготвя обяд или просто да постоя в парка с него. Днес празнувам и съм малко непукист относно останалия свят. Важни сме ние. И панерчето му за ключове. Най-хубавото тепърва предстои.

Лека нощ, свят. Аз отивам да спя в "море от любов", което бушува в мен" (Б.Т.Р.) и да бъда влюбена.

Целувам те, мили, честита 2-годишнина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Война

When the world is crashing down all you need is to try.

Някъде там, където нямаше нищо повече от малко земя и много небе. Някъде там, където всичко беше като късче от безкрая. Някъде там, далеч от градски шум и грозна суета. Някъде там...вятъра бе отнесъл снимка стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла. Откъсъчлен спомен от стара рана, песъчинка, останала след пожара, единствена устояла до края. На гърба, с почерк изящен, ситен и красив, бе изписано с много любов и още повече мечти "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!"

А от снимката се смееха двама млади, преплели пръсти и души сред свежи треви. Тя с разпилени от вятъра коси и очи, пълни със звезди, рокля на цветя и свежа, детска красота,той бе много по-висок, с тихи очи, с леко набола брада и небрежно-рошава коса. И снимката бе запечатала ги в първите дни на пролетта и любовта.

Беше 1940-тата, света се готвеше за война, а един пролетен ден тя случайно срещна го в града. От далече той я видя и хареса ярката й рижа коса, шума от смеха и походката на дете в тялото на жена. Когато за първи път срещна погледа му тя сякаш за миг света се спря и потъна в тишина. И тогава случи се магията. От първи поглед той обикна я и влюби се със сърцето на дете и ума на жена в него тя.

Но все пак света беше във война, а той бе млад. Отиде на фронта. А след него и тя. Майкай моли, плака, увещава, наказва, и пак не я спря. Знам, ако отида, може да умра, но без него моя смъртта - рече тя, сложи в куфара си две блузи и една пола и стана медицинска сестра на фронта.

Войната си вървеше, той бе смел и бърз и млад, смъртта реши, че може поне за сега да го пощади. Направи го герой, от онези, истинските, без медали, но с бойни рани и много извършени добрини. И дори за миг той не забрави я, тя гореше по-ярка от звезда, по-красива от мечта, виждаше я все така - както беше на снимката. И сякаш чуваше я да повтаря надписа от гърба "Завинаги заедно в мечтите, завинаги заедно аз и ти, в тез красиви дни!". А в една малка полева болница тя безспир се грижише за ранените - денем и нощя. Искаше да види любимия, искаше да дойде края на таз глупава война. И тогава, в една дъждовна нощ, в болницата появил се неочакван гост. Млад ефрейтор бил дошъл, със снимка в ръка, задъхан бил, мокър от дъжда -"Здравейте! Съжалявам, че връхлитам така! Ефрейтор Джоузеф Къри, не идвам по служба, търся Ева Блу, казаха ми, че тук е разпределена тя. Отдавна сърцето ми е нейно и идвам днес да я направя своя законна жена!". Тогава из-отзад се появи тя и пред себе си го видя - все тъй висок, със същите тъжно замислени очи, не по-рошав от преди, сякаш не спал от няколко дни. Той,когато я погледна видя прероден ангел, чието място не е тук, не на тази грешна земя - с ореол от рижа коса, с детска усмивка, способна да спаси света. Нямаше излишни думи, никой не питаше Какво?, Защо?, Кога?, свещеника просто ги венча.

Когато войната свърши, те се завърнаха в града, вече като мъж и жена. Той леко накуцваше от шрапнел в крака, тя беше постригала своята буйна рижа коса, но вече спокойно можеха да бъдат заедно и това беше най-важното сега.

Години по-късно за тяхната любов внуците знаеха само от снимката направена в средата на века. Избухна пожар, но тя оцеля. Вярно вече беше стара, пожълтяла, овехтяла, по ъглите изгоряла, но бе запечатала на хартия откъснат миг от вечността. И това е. Любовта

*************************************************************************************

Нямам думи, а само искри. Прашни улици и изминали дни. Толкова дълго мълчах, може би ме просто ме хвана страх. Тихо. Тихо. Тишина. Краят на света.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

На него, в полунощ

Угнетен и наранен.
Уморен, но не и сломен.
Тъй крачи по пътя,
пристъпя в непрогледната тъма,
търсейки друм към дома
и може би просто малко светлина.

Думи тежки
и грешки човешки-
навярно да съдиш е по-лесно,
но пък дали е честно?
Гледаш отстрани и мислиш, че можеш нещо,
дойде ли твоят ред – изведнъж става ти горещо.

Светъл, яростен лъч
и огнеструйна доброта.
Тъй тъжна е детската душа,
тъй крехки са женските сърца!
Само дума една може да разруши света.
Само още една-ще го съгради отново на мига!

Тъй спокоен и красив
до мене той пак ще заспи.
Ще го завия със златни коси,
ще го приютя в есенните си очи
само да поиска до мене да постои.
Светът е наш – ела и го вземи.





Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

A tres metros sobre el cielo

Какво сънуват вълците? Има ли предел звездното небе? Защо солени са сълзите? Може ли една дума само да разбие женското сърце? Дъхът прогаря ли кожата като огън? Сънуваме ли в цветове? Има ли живот и след смъртта? Страх ли те е от дъжда? Тишината убива ли в невинността? Ще надбягаме ли птиците? Някой продължава ли да вярва в хората?

Ние заедно стоим, гледаме се, мълчим. Пред нас е цялата вселена, зад нас тълпата към сърцата ни устремена. Тичаме, викаме, слепи ни самотата. В малка къщичка от страхове всяка вечер спим, а на сутринта събуждаме се в палати от мечти. Къде отиваме, от къде идваме, деца ли ще умрем, възрастни ли се родихме.

Нищо тленно мое не притежавам, но и толкова ми стига. Претежавам на сърце всички реки, небеса, планини, поля. Мои са полетите на орела в небесата, тичането на коня в полята. Нищо не търся, надежда само предлагам. Усмивки и доброта подарявам, но никого да си вземе не задължавам.

Ние сами стоим, но заедно сме, когато дори за миг затворим очи. Можем просто да мълчим, а всъщност приказки на ум да разказваме. Целия свят побира се в рамките на едно сърце, целият свят събира се в две очи. И музиката, която обгръща ни, щом слънцето залезе с огнеструйни лъчи. А денят се ражда с вик на свобода.

Ти имаш време, а аз свобода. Искаш ли с теб да я споделя? Мислите ми са пълни с искри, те извират през думите ми. Заповядай, малко си вземи. Навън е студено, но в моя свят е вечна късна пролет, където има прохлада, но и топлина. Люляци цъфтят, разнасят аромата на смеха. Спри се, огледай се, не си сам на света. Имаш мен, аз съм тук и смятам да остана. Просто не съм такава – никога никой няма сам, сиротен, нещастен да изоставя. Дори и на 3 метра над небесата.

Въците сънуват красота. Звездното небе на нас се крепи. Сълзите солени са, защото извират от тъжни извори. Дума или поглед едва може са сломи женската душа. Дъхат прогаря кожата и белег остава за спомен. Сънуваме ярко, в черно-бели цветове. След смъртта има живот, но чужд, ние ставаме на кости и прах. От дъжда не ме е страх повече отколкото от смеха. Тишината убива невинността в тоновете на звука. Птиците ще надбягаме, разперили ярките си криле. Аз продължавам да вярвам на хората и да виждам в тях зрънце светлина.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Good night, sweet princess

Събудих се.
И беше тихо.
И беше студено.
И беше тъмно.
И беше самотно.

Събудих се.
Отворих очи.
Взрях се в мрака.
Нямаше никой.
Плаках.

Събудих се. Тих, самотен, дъждовен понеделник. Студен понеделник. Понеделник, който ще си остане самотен и тих. Поне са сега. Знам, че ясно слънце ще изгрее, когато ти се прибереш. Но за сега ще е студено и самотно. Ще се разхождам в един чужд град, който няма нищо общо с ярки и красив град, в който се разхождам, когато съм с теб. Ще слушам онази същата музика, за която ти казваш, че е блудкава американска боза, а аз твърдя, че тя е онази, която най-точно ми донася усещането за теб и мен, заедно. И после ще слушам Hard Core, защото ти ще слушаш Hard Core и така сякаш ще съм с теб. А и защото това ми помага да преживея агресията, която се събира вътре в мен и понякога е на път да експлоадира. И така ще се нижат дните. Понякога, когато оставам сама, ще плача, но не защото съм нещастна или наранена, а просто защото съм такава. Плача, когато просто вече съм изчерпала разумните вариянти и ми е тежко на сърцето. Нали знаеш, вечния казус - под най-твърдите обвивки се крият най-нежните сърца. А аз имам птиче сърце. Ще стоя и ще се взирам в снимките и ще ти говоря наум. Ще ти разказвам всичко, за което се сетя и което не бих козала на никого. Защото ти си моята упора; този при когото искам да се връщам след тежък ден; този на когото изливам сърцето си, когато съм наранена; този с когото искам да споделя успехите си; този на когото мога да кажа всичко или просто да си помълча. И искам аз да съм за теб тази, която те подкрепя, когато имаш нужда от опора; която ти се хвърля на врата, когато успеш; която те посреща с топла прегръдка, когато искаш да се скриеш от света; която е до теб и когато падаш и когато изгряваш; тази с която можеш да се смееш.

Сега е тъмно. И вали. Студено е. И аз продължавам да съм сама. Мислено се разхождам под дъжда, но наяве не бих - страх ме е да излеза сама. Музиката пронизва сърцето ми, но какво от това. Ти си там, аз съм тук, но това не е от значение, защото ти си навсякъде с мен, в сърцето и ума ми. Реалните разтояния не значат нищо на езика на сърцето, знаеш го, нали.

Тихо е.
Вечер е.
Нощ е.
Студено ми е.

Прегърни ме през мислите си, имам нужда от малко човешка топлина. Иначе ще стана като другите - бездушна, глупава, студена, огорчена, озлобена. А аз не съм такава. Вече не. Аз съм по-добър човек. С теб и заради теб.

Лягам си.
Сълза.
Две.
Пусто е.
Чакам те.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Use this SMILE

Обичам тактовете на сърцето. Те винаги са били най-красивата музика, която някой някога е създавал. На тях можеш да танцуваш, да спиш, да пееш, да тичаш, да стоиш, да си себе си и да си някой друг.

Обичам да се събудя от първите слънчеви лъчи и да видя, че имаш още 15 минути да се излежавам и да си мисля хубави неща. Можеш да стоиш и да се усмихваш, знаейки че в тези кратки 15 минути ти управляваш света и не си отговорен пред никой друг освен слънцето.

Обичам мига, в който се виждат линиите за влака до нас и аз се огледам бавно и вдишам аромата на пътешествие и непознато. Тогава си пускам произволно избрана песен, щраквам с пръсти и си казвам - това е, тук е хубаво, града, държавата, света - хубаво е.

Обичам да си направя playlist в Youtube, който да слушам докато пиша и да си представям как това всъщност е плоча, пусната на грамофот, а аз не пиша на лаптопа, а на стара пишеща машина, която издава онзи звук. Нали знаеш, ОНЗИ звук - на изкуство и талант. Сякаш техниката не е превзела живота ни и ние все още сме повече хора и творци, отколкото машини и плагиати.

Обичам да ходя по тревата в училищния двор. Той е толкова голям и просторен, че ако присвия очи мога почти да си представя, че съм на село, в полето и просто си прекарвам добре. Без училище и учители, които надценяват силите ни в последните дни. Ние не сме роботи, макар и да имаме по-здрави емоционални връзки с мобилните си телефони, персоналните си компютри, телевизорите си или цифровите си фотоапарати. И макар да не желая да ставам груба и/или зла - децата са такива - груби, немърливи, мързеливи, нахални, озлобени, непочетителни, неграмотни заради една част от учителите. Много ми се иска да видя онези години, когато да си учител е било призвание и страст, а не задължение и тегоба.

Обичам да ям сладолед, докато съм със слънчевите си очила. И да пия от бутилка, мислейки си, че така съм повече МЪЖ и по-малко куклата на мама и тати. Обичам след тежък ден да си хвърля якето и чантата на закачалката в коридора и просто да се просна на малкото диванче сред възглавниците и да се чувствам като на облак. Обичам, когато тъкмо съм си мислила за някого и съм му разглеждала профила във Fb и точно след това да получа съобщение от този човек. И съм БЕЗКРАЙНО възмотена от поругаването на паметника на Червената армия - народ без минало няма бъдеще. Не искам да живея в ТАКАВА епоха - където клеветим всичко, винаги.

И днес МНОГО държа да кажа на тези хора, че аз ги О-би-чам:

Honey (Ася) - ти, мила моя, си най-ефирното сърце и най-ярките мисли, които някога съм срещала. И това, че дуализма в някого е в повече не трябва да те плаши - давай шанс на хората, всички го заслужават.

Ирина - знам, че това е малко странно като място да ти отговоря, но лятото стана с една идея по-готино, когато ти ми писа. И дори не можеш да си представиш колко МНОГО обичам да излизам с теб. Сякаш попадам в цяла нова вселена от емоции и знания.

Loverboy (Миро) - благодаря за подкрепата. Понякога "Давай! Можеш!" казано само в погледа ти е онова, което може да спаси деня ми. А ти винаги го спасяваш. (Да не си моя прероден принц, а?)



П.С. УСМИХНЕТЕ СЕ! Дишате ли? Значи трябва да се надявате!






Имам и Искам целия свят . . .

Мълчаливата седмица

Писането става все по-трудно. Не че нямам мисли и чувства за изливане и споделяне, даже напротив -имам, но просто не искам да ги пресътворя. Някои от тях са свързани с личния ми живот и хората в него, които изрично не искат да се споменава нещо повече от самото наличие на връзка; други са прекалено объркани дори за мен самата и няма как да ги предам акуратно; трети са ми твърде болни въпроси и не искам да говоря за тях; а четвърти ... е, те са онези, които просто не стават за говорени, нали знаете - те просто са си досадни и ... безсмислени.

За това ... сега ще си помълча. Нали знаете, онова красиво, тихо, спокойно и тъжно мълчание. Мълчанието на една изгубена невинност, мълчанието на едно ужасяваща седмица. Мълчанието ... на потъналите в сълзи очи и изяждащата те отвътре болка, мълчанието, което е викове без глас. Моето мълчание. Моята мълчалива седмица.

Моята мълчалива седмица е към своя край. Имам чувството, че тя дотук не беше от 6 дена, а от 26. Беше наситена на емоции и, донякъде, на разочарования. Крепостта най-лесно се предава отвътре. Така и стана. Моята крепост се предаде отвътре, най-силния удар по нея беше нанесен от най-дълбоките й и лични недра - от сърцето й.

Не че беше толкова лоша. Не. Една от детските ми мечти се сбъдна, освен това усетих красотата от това да подадеш ръка на някой, който наистина е в нужда. Но само толкова. За пореден път се изложих там, където се предполага, че трябва да съм най-добра. Нервите успяха до такава степен да ме превземат, че да откажа помощ на приятел. В рамките на 24 часа успях два пъти да нараня любимия си човек и да го натъжа. И всичко това - от липсата на правилна комуникация.

Но сега ще разкажа за последното, въпреки че той няма да е никак доволен от това, че разказвам лични неща пред "хората". Пък и какво ли значение има, така и така този блог го чета само аз.

Проблема е, че в рамките на 3-4 дена е "забравял" да ми каже някакси, че си е намерил работа за лятото, в Англия (той там учи, но при последния ни разговор на тази тема ставаше дума, че ще в България за лятото), и направо изтърсва благата вест, че отива на оглед за квартира, от което самостоятелно трябва да достигна до умозаключението за работата и лятото. Но това не е най-важното. След това аз постъпих като пълен идиот и напълно си заслужих остатъка от деня. Имам невероятния талант да пиша жестоки, нараняващи и ледено студен e-mail-и, с които вместо да подобря нещата - нарочно ги влошавам. И го приложих. Към най-близкия ми, към човека, който ме обича и който обичам. И се скарахме. И аз съжалявам, ужасно много съжалявам.

Хей, там ли си, Миро? Четеш ли това. Навярно го четеш, защото аз ще съм ти пратила линка, винаги правя така. Добре. Извинявай. Трябваше първо да те изслушам, а после да те нападам. Това, че батерията ми падна дори само ме улесни. Съжалявам. Обичам те. Моля те, не ми се сърди и не бъди студен. Не казвай "Пожелавам ти приятна вечер" - и двамата знаем кога използваме този тип говорене. Не ми се сърди, не ме мрази, моля те. Просто искам прошка за ужасяващите думи, които изписах. И искам да ми казваш, когато нещата, които планираме заедно, се променят. Да ми казваш своевременно. Моля те. Моля.

Надявам се да искаш да говориш с мен след като изложих личните ни проблеми пред всеки, попаднал по грешка или не в блога. Мълчаливата ми седмица стана твърде мълчалива. По-мълчалива дори и от мен, стояща зад кулисите на Деня на Таланта и плачеща за Випуск 2011.







Съжалявам . . .

9 Loves

1. Loverboy ♥♥♥-♥♥♥-♥♥♥ ;

2. Филмите на Уди Алън, късометражни филми, Анджелина Джоли, Скарлет Йохансон, френско и италианско старо кино, Мерлин Монро и Грета Гарбо

3. Горещо кафе рано сутринта, домашни сладка, палачинки, сладолед, млечен шоколад;

4. Приятелите си, щурите моменти, веселите спомени, които създаваме, идиотските снимки и лафовете, които се разбират само от нас;

5. Качествена музика, която ме кара да мечтая и летя;

6. Пътешествията, влакове, гари неразделни, света;

7. Бързи коли, мощни мотори, татуси, пиърсинги, бира и рок;

8. Дебели книги, интересни статии, женски списания, мъжките списания (!), модата, дрехите и обувките, еко хартия, нови книги, книги по-възрастни от мен, красиви снимки и странни думи;

9. Стария си фотоапарат, Той да ме снима, да пея под дъжда, да играя на гоненица, да се гушим в завивките, посрещанията на Нова Година, рождените дни, плюшените мечета, хартиените писма и целувките по врата.






Ти си целият ми свят . . .

Who's Your Daddy, Babe ?

Daddy...I miss you.
В един от най-щастливите ми мигове някога, а именно виждането на името ми в списъка с спедендианти на 1000 стипендии, теб те нямаше, татко. А аз така исках да си до мен. И този път те нямаше не по твоя вина, може би за първи път. Защото беше и все още си в болница без да могат да кажат какво ти е. Защото за първи път една от канарите в живота ми е така силно разклатена, защото споменаваха шепнешком от мен дори рак. Не съм готова да те оставя, тате, още нищо не си видял от мен. 17 години са твъде малко, за да успееш да видиш всичко, на което съм способна. Защото ти още не знаеш,но ще се гордееш с мен, ще съм твоят най-успял и едниствен син, твоята най-ритаща-задници и единствена дъщеря.
Какво значение има, че взех стипендията, ако не мога да ти се навирам под вестника с писмото от фондацията. Тате, моля те, ела си вкъщи, моля те. Липсват ми дори мачовете, дори слагането на покривка, защото ще вечеряме трима, а не 1/2. Защото и мама е като отнесена от есенния дъжд.
Тате, моля те, оправи се, моля те. Бъди си тук, за да мога аз пищяща да ти покажа името си в списъка. Моля те, бъди тук, за да видиш как пиша есето си за новия конкурс, в който ще участвам. Тате, моля те, прибери се вкъщи. Защото е така ужасно без теб - дори дядо вече не ми говори. Моля те, тате, моля те, моля те.
Толкова, толкова,толкова ме е страх. Искам да си дойдеш вкъщи, но не като в неделя - за да обядваш с нас и после да се върнеш в болницата.
Тате, та аз дори не знам къде лежиш. Толкова ме е страх да дойда и да те заваря в онази сиво-бяла стая, легнал на легло, с малки тръбички вливащи и изливащи разни неща от теб. Ела си вкъщи, тате, оправи се, моля те. Задава се мач на Локото по телевизията, хайде, прибери се вкъщи и ще седнем да го гледаме заедно.
Тате, ела си вкъщи. Липсваш ми и ме е страх. Много ме е страх. Както никога до сега. Ти просто се прибери, а аз ще съм твоят малък мъж, който сам си лепи тапетите и си сглобява шкафовете. Ти само се прибери удома. И бъди здрав. Както преди.
Ако искаш аз ще съм малкото ти момиченце пак, ще се сплитам на две плитки и ще ходя с блузи на мечета. Само се прибери. Само си ела вкъщи.
Daddy, please, com' home, i miss you and i love you. Daddy ...





Ти си целият ми свят . . .

аз съм

Аз съм картина на вишнев цвят в японската галерия.

Аз съм белег от стара рана, още не зарастнал.

Аз съм снимка, запечатана в теб.

Аз съм разказ, още недовършен.

Аз съм нота от ария голяма.

Аз съм прашинка цветна на перваза.

Аз съм писмо с много марки и твоя адрес.

Аз съм глътка алкохол в следобедния чай.

Аз съм панделка в собствените си коси.

Аз съм постоянна дата в календара.

Аз съм листо, плаващо в морето.

Аз съм думи, прошепнати във мрака на твоя ден.

Аз съм птица на цветни петна.

Аз съм кактус сред цветята.

Аз съм танц само за двама под нощното небе.

Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. Аз съм. АЗ СЪМ.

Аз съм момичето със мъжкия парфюм.

Аз съм момичето със златните очи.

Аз съм момичето със мислите от звезди.

Аз съм момичето с твоята риза.

А ти ...

Ти си целият ми свят . . .

аз да, а ти?

Кога за последно ти се случи да стоиш изправен на края на една улица, да гледаш летящата срещу теб тълпа и да можеш да кажеш с ръка на сърцето - искам да съм част от този свят? Кога за последно беше някъде, където можеш тихичко да си прошепнеш на ум - искам децата ми да живеят тук? Кога за последно усети със сърцето и ума си - аз принадлежа тук?

Кога за последно срещна човек, който да те прави по-добър дори само със съществуването си? Кога за последно пожела единствено да лежиш до някого и да се взираш в очите му, изпълвайки клишето "да се отразяваш в нечии очи" от край до край? Кога за последно не те беше страх да чувстваш наглас, защото усещаш - този човек те разбира или поне прави всичко по силите си, за да те разбере?

Кога за последно искаше да се свиеш под бюрото си и да пишеш хартиени писма на хартия, напарфюмирана с твоя парфюм? Кога за последно сънуваше нечий уханен дъх до себе си? Кога за последно се усмихваше без повод, само при спомена за някога, само при мисълта за него?

Кога за последно беше себе си пред света? Кога за последно не се уплаши от дъжда? Кога за последно се наслаждаваше на някоя песен, без да се замисляш за глупостите?

Кога за последно усети сърцето си да бие?

Кога за последно усети мислите си свободни?

Кога за последно почувства, че си намерил мястото си в света?

Кога за последно почувства, че си жив?

Аз се чувствам така всеки път, когато съм с теб. Особено, когато вали. И когато е слънчево. И когато е мрачно. И когато те прегръщам в тъмнината. И когато искам да изкрещя пред целия свят "Обичам те!" И когато сънувам бъдещето си с теб. И просто ти си отговорът на всички тези въпроси. И, мамка му, света е толкова красив, когато си до мен! Почти колкото си ти за мен.

Честита събота и красива неделя...

това не беше предвидено за този блог, но какво пък -искам всички да разберете какво се случва в главата ми. и няма да ви охапя, ако изразите мнение, честна дума =)

егоистично ...

днес го осъзнах. от другиден приятелите ми от 12-ти клас няма да ги има в училище. и аз ще съм сама. или по-скоро самотна. казваш ми, че трябва да се радвам, че са се отървали.
е да, ама сега съм егоист!
искам като закъснявам за час Владо да крещи след мен "Каравеловска зелке!" и аз да се забавям още повече, защото спирам, за да се карам с него и накрая да се разхилваме и да забравяме, че сме се джафкали
искам Марин да влиза през малкия вход и аз да тичам да го посрещна, за да му пожелая един хубав ден и да гушвам Мечо М за късмет
искам Вяра да се отделя от шайката си "известни и харесвани", за дойде и да ме целуне, да ми каже колко съм хубава и как е прочела нещо мое и искала автограф върху първата ми книга
искам Рени да се показва през вратата едвам-едвам и да пита "Стаси и Йони може лиии ?"
искам да вървя по коридора и да се поздравявам с Боян без дори да съм се запознавала някога с него
искам Добс да ме пресреща по коридора и да ме пита кога ще дойда с пусната коса
просто не искам училището да се пълни с дребни идиотчета, искам си приятелите!
и искам теб! тук! при мен! с мен! само за мен!



Ти си целият ми свят . . .