Room at the end of the world

Ние с него живеем в малка къщичка на брега на океана, с дървени врати и цветни стени. Сутрин вятъра ни носи вкуса на солените вълни, вечер Луната ни осветява със сребърните си лъчи. Малко имаме, но и това ни стига – себе си и за обяд супа от коприва. Той е моят октомври – дъжд, който по прозореца барабани, аз съм неговият ноември – мека зима дето мирише на канелени кори.

Аз създавам съзвездия от думи. Редя си ги на нанизи като корници от божури. С тях шаря стените на нашата малка къща на брега на океана, а понякога предлагам ги и на пазара като лекарства за нечия чужда незараснала рана. Капки от мастило по дланите ми все гонят думите по на страницата дуварите. Когато вечерта като свещ на прозорец тихо гасне само думите остават и само тях истински притежавам, на тях се доверявам и само тях познавам. Те си спомнят миналото ми, покрито вече с тонове прах, те позтават настоящето ми, забързаните сутрини, обгърнати в мрак, те ще видят и бъдещето, очите на нероде дете. Себе си не съм, но думите съм. Нищо нямам, но всяка дума за него я създавам. А той ми се смее, че навремето имах момичешки дълги коси и по детски невинни очи. Но косата ми е къса вече, вятъра в нея сега се крие, в очите ми се отразяват пътища и звезди.

Той по тъмно се прибира, уморен на стола сяда и сякаш иска да се слее с океана. За него светът е панаир на чудесата, безкраен празник за сетивата, но ето го тук сега,тих и уморен, гледа божурите, които спят във ваза до вратата. Иска да вярва, че щом на самодивата й отрежат косата спира да й е циганска душата. Иска да вярва, че на продавачката на думи по прашни пътища и селски пазари вече не й се обикаля. Иска да ми вярва, а не знае, че вече сам той разполага с на самодивата душата и съдбата. Не знае, че моите рани вече са просто белези от нежна страст и че няма да побягна. Набягах се, сега искам да остана, да нарека малката къщичка на брега на океана дом за двама. Гледа ме с неговите големи, умни очи и с дългите си пръсти по масата барабани. Искам да потъна в неговите прави, ясни мисли. Искам неговият ред да се смеси с моите лудости. Искам моите ярки божури да са част от неговите дни.

Белезите по гърба ми само ми напомнят, че нявга, преди земята да почне да се върти, правила съм хиляди бели и съм се прибирала сама, с обувките в ръцете и размити спомени. Беше.

Всички пътища водят към теб, към дома. Татуирах си те на сърцето, ти си и Слънцето, и Луната, и Небето. Ти си моята галактика събрана в длан. Ти си моят дом на брега на големия Океан.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Swing Fairy-tale

on the edge of insanity  

Ще се свия на кълбо в леглото и в своя чест ще си запаля една последна цигара, защото вече спирам да дивея и ще съм мила, мъдра и добра. Това ще е краят на всички онези неща, дето ме убиват в пъти повече, отколкото да ме поддържат жива. Вече не е забавно да си крия празните бутилки под леглото, нито пък по джобчетата да кътам цигари. Продавам си злините, евтино ги давам, всичките за едната му пуста любов. Сега си подреждам около леглото шарени големи чаши пълни със сладък чай, вкусен, ароматен, а джобчетата ми пълни са с бонбонки, малки, сладки, безобидни, по детски хубави и щастливи.

Малката Алиса, помниш ли я, оная дето през заешката дупка падна право в Чудната Земя, смалява се, пораства, бори с Червената кралица, дори накрая я победи. А чу ли, че после попадна в Огледалната Страна, дето всички я гледаха, но никой не я виждаше. И тя стана една такава чуплива, крехка на вид, ама пък не. Оказа се, че не е. Оказа се малък диамант, дето с лекота би разбила на пърчета досадните ужасни стъкла.

А после дойде Ариел. С червените коси, голевите очи и още по-големите мечти. Ариел, чието сърце не познаваше граници и стени и искаше света да промени. Ариел обичаше много. Ариел обичаше силно. И не усещаше ни страх, ни свян, ни болка, само плам. За туй се и нашари цялата, да не забрави никога коя е и каква е. И после си отряза косите, маковете паднаха в прах, уж порасна със замах, а всъщност само си направи още място в сърцето, за да обича и да раздава още повече любов.

 ********************************************************************************************

• Ти ли си Алиса?
• Бях. Навремето.
• Ами Ариел?
• И нея бях. Ама вече не съм.
• Сега коя си?
• Сега съм момиче.
• Защо?
• Така съм щастлива.
   ***************************************************************************************
  А срещали ли сте се с малката захарна фея с крилата от бонбони и близалки? Дето танцува с желираните мечета. Онази, дето като я снимаш и косата й се подава през снимките, като горещ шоколад да се разлива по възглавниците и вятъра да се приплита в любовна игра с нея. Същата, с най-шарените мисли и най-големите очи, очите на сърне и сърцето на дете, ама и усмивката на жена. Феята дето уж беше като създадена за Питър Пан, но не. Не беше. Не че Питър Пан е лош, ама не беше за нея. На нея й дай някой голям, да може да я скрие в прегръдките си и да не я пуска, докато тя не се задъха от любов и щастие, сълзи да й избиват от очите от радост и пак да не може да се нарадва. Някой див й дай на нея, дето да се хвърля в бурното море с нея, да се гмуркат из дълбините на световете, да я крие в предното си джобче и да я води на каравана, където по цял ден да си я гледа и да й се радва и да й сипва по малко ром в чай вечерно време, за да не й изтиват феините крака. Малечка Палечка тъй силно се влюби в звяра, че всяка вечер тихичко се сгушваше в рошавата му брада и заедно откриваха новите значения на думите “аз и ти, сега!”.

*********************************************************************************************

• Коя е Захарната Фея?
• О, нима не знаеш Малечка Палечка?
• Коя Малечка Палечка? Приятелката на децата?
• Същата. Тя е моята Бамби, дето си прави къщичща сред цветята.
• От къде я познаваш?
• Тя ми е сестра, любима, половинка, моя. Тя ми е част от душата.
   ***************************************************************************************
  Вече не пуша. Нито пък пия. Не искам. И не мога. Не ми го позволява душата. Наричат ме Боровинка, защото ми отива на сърцето, на лицето. Не съм много голяма, в шепи се събирам точно като боровинки. Сутрин рано си правя слабо кафе, а след обяда чай по английски и впервам поглед в безкрайното небе. Имам си и един Господин Боровинков, дето така силно, плодово си го обичам , че чак сърцето понякога ме боли и от очите ми излизат изкри. Той ми е Слънцето, аз съм му Луната, заедно потъваме в небесата. Нощем аз го топля с думите си безкрайни, денем той ми приготвя хляб с билки омайни. Ах, по-щастлива малка Боровинка няма нийде на земята. Обичам много. И силно обичам. И обичам чувствата си в думички да обличам.

 ********************************************************************************************

Бамби, щe бъдеш ли моята малка тайна магия? Чудна орисия. Мъничка сладка малинка. Думите ти ми вдъхват ищец да създавам, да бъда творец. Теб ще те напечатам на пишеща машина. Ще те нарисувам с темперни бои. Ще те снимам на черно-бяла лента. Ще те слушам на грамофонна плоча. Ще те бродирам с копринени конци. Ще те скривам всяка вечер в кутията за чай, малка моя скришна тайна, ще те завивам със захар и ще ти подарявам първите слънчеви лъчи. Няма да оставя пълната луна да те плаши с големите си сиви очи и вятъра да изстудява тънките ти пръсти. Ще те храня с думи и мечти, малки сладки и сок от боровинки, ще те карам да се смееш докато коремът от щастие не те заболи. И ще ти подарявам приказки, от които в очите ти да проблясват мечти.

And somewhere in the world there's a simple and beutiful love for you.

old habits die hard

Дишай. Дишай. Дишай. Просто не забравяй да дишаш. Дишай!

И се надявай.

Какво имаш? Какво даваш? Какво получаваш? Кой си ти? Не име, не номер, не град, не. Кой си ти, когато светлините изгаснат, когато завесата падне. Кой си ти, когато в стаята останеш само ти? Кой си ТИ?

Пърхам с криле на края на пропастта. Крачка ме дели от безкрайността и от смъртта, крачка ме събира с живота и със света. Крачка ... дълга колкото моята обикновена човешка съдба. Крачка. Искам света!

Белезите по гърба ми, раните на врата ми, въздуха в дланите ми, сърцето в плътта ми. Приказка една, малко тъга и дъха на любовта. Колко страшен е страха, колко боли от празната тишина. Как бързо тупти кръвта във вените ми.

Ненужни са всички думи. Отекват празни винаги накрая. Всичко, нищо, аз, ти, той, тя. Пропукването започва от сигурността. Промяната от погледа. Къде искаш да си ако дойде края на света? Кой искаш да откриеш до себе си в тъмнината на нощта? Или би предпочел да я посрещнеш в тъмнината на споделената самота.

Тихо. Не говори. Просто с мен постой и помълчи. Нямам нужда от думи, а от изгубеното чувство за безнаказаност и свобода. Дай си време да разбереш какво се случва, какво е причинило бурята. А до тогава - блаженна, красива тишина.

Страх ме е. Изгубих се. Пороците ми ги няма и съм сама с демоните си под ярката светлина. Да спра ли да се боря или да продължа. Какво следва сега?!

Дишай. Само това ни остава. Дишай.

Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

Пандориум

Подреден, кристален свят,
където всеки на чувства е богат.
Идеални хора и светли краски,
пеперуди, тишина, без думи рязки.
И човек - затворен във буркан,
а реалността като извадена от блян.
Стерилна стая, няма парфюм,
само блясъка...на чистия ум.
Страх от собствената сянка,
животът заспал е следобедна дрямка.

Какво искаш, човеко, към какво се стремиш?
Разбий стените си, усети че си жив!







Ти си целият ми свят . . .

9 Loves

1. Loverboy ♥♥♥-♥♥♥-♥♥♥ ;

2. Филмите на Уди Алън, късометражни филми, Анджелина Джоли, Скарлет Йохансон, френско и италианско старо кино, Мерлин Монро и Грета Гарбо

3. Горещо кафе рано сутринта, домашни сладка, палачинки, сладолед, млечен шоколад;

4. Приятелите си, щурите моменти, веселите спомени, които създаваме, идиотските снимки и лафовете, които се разбират само от нас;

5. Качествена музика, която ме кара да мечтая и летя;

6. Пътешествията, влакове, гари неразделни, света;

7. Бързи коли, мощни мотори, татуси, пиърсинги, бира и рок;

8. Дебели книги, интересни статии, женски списания, мъжките списания (!), модата, дрехите и обувките, еко хартия, нови книги, книги по-възрастни от мен, красиви снимки и странни думи;

9. Стария си фотоапарат, Той да ме снима, да пея под дъжда, да играя на гоненица, да се гушим в завивките, посрещанията на Нова Година, рождените дни, плюшените мечета, хартиените писма и целувките по врата.






Ти си целият ми свят . . .

Pecadora

Quiero decir te algo ...
Escúchame, escúchame ahora.
Mañana no estará.
Tienes pecados, ésto ya lo sé.
Y cuando te dije que yo también - no menté.
Hoy estoy aquí y todo es como es.
No tengo pelo rubio.
Y me gusta fumar.
Bebo alcohol y puedo jugar al futbol.
He besado muchos hombres.
Y también tantas mujeres.
Pero ahora estoy aquí. Todo es como es.
Te quiero. ¿Y tú?










Ти си целият ми свят . . .

аз да, а ти?

Кога за последно ти се случи да стоиш изправен на края на една улица, да гледаш летящата срещу теб тълпа и да можеш да кажеш с ръка на сърцето - искам да съм част от този свят? Кога за последно беше някъде, където можеш тихичко да си прошепнеш на ум - искам децата ми да живеят тук? Кога за последно усети със сърцето и ума си - аз принадлежа тук?

Кога за последно срещна човек, който да те прави по-добър дори само със съществуването си? Кога за последно пожела единствено да лежиш до някого и да се взираш в очите му, изпълвайки клишето "да се отразяваш в нечии очи" от край до край? Кога за последно не те беше страх да чувстваш наглас, защото усещаш - този човек те разбира или поне прави всичко по силите си, за да те разбере?

Кога за последно искаше да се свиеш под бюрото си и да пишеш хартиени писма на хартия, напарфюмирана с твоя парфюм? Кога за последно сънуваше нечий уханен дъх до себе си? Кога за последно се усмихваше без повод, само при спомена за някога, само при мисълта за него?

Кога за последно беше себе си пред света? Кога за последно не се уплаши от дъжда? Кога за последно се наслаждаваше на някоя песен, без да се замисляш за глупостите?

Кога за последно усети сърцето си да бие?

Кога за последно усети мислите си свободни?

Кога за последно почувства, че си намерил мястото си в света?

Кога за последно почувства, че си жив?

Аз се чувствам така всеки път, когато съм с теб. Особено, когато вали. И когато е слънчево. И когато е мрачно. И когато те прегръщам в тъмнината. И когато искам да изкрещя пред целия свят "Обичам те!" И когато сънувам бъдещето си с теб. И просто ти си отговорът на всички тези въпроси. И, мамка му, света е толкова красив, когато си до мен! Почти колкото си ти за мен.

Честита събота и красива неделя...

това не беше предвидено за този блог, но какво пък -искам всички да разберете какво се случва в главата ми. и няма да ви охапя, ако изразите мнение, честна дума =)

Думи ... думи като

Думи като пеперуди...
Думи като полъха на звезден прах...
Думи като дъждопади...
Думи като снимки на страстта...
Думи като моя смях...
Думи като твоите очи...
Думи като пролетни цветя...
Думи като мелодията на песента...
Думи като изгрева на тихата Луна...
Думи като светлината на свещ в края на света...
Думи като плюшено мече на леглото ми...
Думи като падащи мечти...
Думи като затворени в кутия...
Думи като развяни на вятъра листа...

Думи като мен...
Думи като теб...










Ти си целият ми свят . . .