Трябва да ме видиш ...

Трябва да ме видиш, когато си махна грима. Трябва да ме погледнеш, когато са ми почернени очите. Трябва да ми кажеш тогава, че съм красива. Тогава ме сравнявай с тихия пролетен дъжд. Не сега. Сега съм прекрасна, знам това! Сега строи светлина от погледа ми, има блясък. Сега съм добре, сега съм „щастлива”. Сега ме виждаш с очите си, после ще ме разбираш със сърцето си. После, когато видиш размазаното по страните ми червило, ще ме познаеш ли? Ще бъдеш ли така добър да послушаш Малкия Принц. Нали помниш какво бе казал той. Хайде, спомни си, хайде. Нищо че не се сещаш. Аз ще ти кажа. Ето :

И знай, човеко, че най-важното е невидимо за очите. То е видимо единствено за сърцето!

Знам, наивно е да вярвам, че ще обичаш, когато маската падне. Знам, глупаво момиче съм. Знам. Но те обичам. Аз те обичам. Чуваш ли? Въпреки че не виждам под твоята маска, аз те обичам. Боря се срещу всичко, а мечтите ми са тъй крехки. Времето ме преследва, а аз го гоня. И не мога да го стигна. Хайде, любими мой, остани докато падне завесата и прожекторите изгаснат. Аз ще съм там, отзад, свита на кълбо. И ще те чакам, за да ме отнесеш в безкрая на тишината.

Ти си моята есенна кутийка,
Пълна със мечти.
Ти си моята стъклена хартийка,
Залепена върху сърцето ми.

Крясък. Вик. Стон. И после звук от разбито стъкло.
Намери ме на пода, спаси ме от мен самата!

И вярвай ми ти, когато прошепвах смутена, че обичам те. Махай се, ти няма как да останеш, когато завесата падне и грима се махне. Махай се и моля те, поне Малкия Принц не наранявай. Той е невинен.

Бях невинна, когато ме обикна.
Сега съм обикновена и просто сама.

. . . Прости ми, исках да ти даря сърце . . .





All I ever wanted is just to be happy. So don't blame me for that. I'm just a human.