сряда, 9 ноември 2011 г.

A tres metros sobre el cielo

Какво сънуват вълците? Има ли предел звездното небе? Защо солени са сълзите? Може ли една дума само да разбие женското сърце? Дъхът прогаря ли кожата като огън? Сънуваме ли в цветове? Има ли живот и след смъртта? Страх ли те е от дъжда? Тишината убива ли в невинността? Ще надбягаме ли птиците? Някой продължава ли да вярва в хората?

Ние заедно стоим, гледаме се, мълчим. Пред нас е цялата вселена, зад нас тълпата към сърцата ни устремена. Тичаме, викаме, слепи ни самотата. В малка къщичка от страхове всяка вечер спим, а на сутринта събуждаме се в палати от мечти. Къде отиваме, от къде идваме, деца ли ще умрем, възрастни ли се родихме.

Нищо тленно мое не притежавам, но и толкова ми стига. Претежавам на сърце всички реки, небеса, планини, поля. Мои са полетите на орела в небесата, тичането на коня в полята. Нищо не търся, надежда само предлагам. Усмивки и доброта подарявам, но никого да си вземе не задължавам.

Ние сами стоим, но заедно сме, когато дори за миг затворим очи. Можем просто да мълчим, а всъщност приказки на ум да разказваме. Целия свят побира се в рамките на едно сърце, целият свят събира се в две очи. И музиката, която обгръща ни, щом слънцето залезе с огнеструйни лъчи. А денят се ражда с вик на свобода.

Ти имаш време, а аз свобода. Искаш ли с теб да я споделя? Мислите ми са пълни с искри, те извират през думите ми. Заповядай, малко си вземи. Навън е студено, но в моя свят е вечна късна пролет, където има прохлада, но и топлина. Люляци цъфтят, разнасят аромата на смеха. Спри се, огледай се, не си сам на света. Имаш мен, аз съм тук и смятам да остана. Просто не съм такава – никога никой няма сам, сиротен, нещастен да изоставя. Дори и на 3 метра над небесата.

Въците сънуват красота. Звездното небе на нас се крепи. Сълзите солени са, защото извират от тъжни извори. Дума или поглед едва може са сломи женската душа. Дъхат прогаря кожата и белег остава за спомен. Сънуваме ярко, в черно-бели цветове. След смъртта има живот, но чужд, ние ставаме на кости и прах. От дъжда не ме е страх повече отколкото от смеха. Тишината убива невинността в тоновете на звука. Птиците ще надбягаме, разперили ярките си криле. Аз продължавам да вярвам на хората и да виждам в тях зрънце светлина.






Не ти обещавам целия свят, а само чисто небе, което ти да напълниш с мечти

2 коментара:

Анонимен каза...

Като си пишете разни размишления, гледайте да изразявате лични впечатления. В началото на октомври излезе книга "Какво сънуват вълците" от Оля Стоянова. Така че вече няма смисъл да цитирате други автори и да боравите с техни идеи.
Приятелски: Николай

Stasi and her selves каза...

Не пиша разсъждения върху книгата на въпросната госпожа. Нито пък лични впечатления. Дори не знам, че има подобна книга, но благодаря, че ми обърнахте внимание. Ще се заинтересувам за какво става дума, явно с тази дама имаме сходно мислене.

Дружелюбно: S