сряда, 26 октомври 2011 г.

Гари неразделни


Празна гара. Влаковете тръгват, спират, идват, заминават. Разминават се. Хора търсят, чакат, намират, губят. Срещат се. Сбогуват се. И гарата отново остава по-празна и по-пълна от всякога.

Ето ме, тук съм. Пристигнах си. Удома съм.

Гарата посреща ме с вечната си меланхолична усмивка. Част от тълпата, изляла се от влака, но една-единствена удома. Тук съм си. Тук. Удома. Мирише на спомени и топлина. Улиците крещят от всички страни моето име. Кестените шумолят с последни останали есенни листа. Вървя по стария булевард като на разходка в минали, по-добри времена.

Майки с деца. Детски площадки. Смях. Колко е хубаво да се прибереш. Люлките в градината са си все същите – скрибуцайки пеят и разказват какво са видяли и чули докато мен ме е нямало. Докато не съм си била удома. Ах. Тук сърцето ми танцува.

Тук никога не е тъжно дъждовно, както е в далечните, студени страни. Тук винаги можеш да се скриеш от себе си, да се качиш на връха на света, а града да е в краката ти. И после, когато всичко покрие се от тъмнина да броиш миговете, отразяващи се в светлините на нощта.


 

Денят свършва. А след него друг. Аз съм тук, удома. Градът си спомня за мен, запазил е белезите, които му оставих. А той е навсякъде с мен, в сърцето ми. Той превърна се в част от мен и сега сякаш живее в мислите ми.

Отново гара. Влакове тръгват, пристигат. Хората се сбогуват, за първи път виждат, търсят, намират. Небето мирише на познато, на дом, на спомени. Влакове тръгват на всички страни. И гарата стои – тиха и самотна, ярка и спокойна. Гара неразделна, събираща пътищата към живота ми.

Няма коментари: